sexa_na_kompleksa
06-03-2008, 16:10
Песен за човека:
Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъш¬ния му живот.
Името на поета се свързва с откритата борба срещу омразата и студенината в човешкия хаос на чувства. Поемата "Песен за човека" е творба за една съгрешила душа, потънала в тунела на мрака, душа, която намира светлината с помощта на песента.
Творбата е изградена като диспут между двама опоненти,където има различна аргументация с примери и разсъждения.
Темата е за нерадостната съдба на обикновения човек и за вярата,че човекът може да промени не само себе си,но и самия живот
Основният спор в произведението е между вярата и неверието, че човек има силата да промени себе си и заобикалящия го свят. Песента в поемата е израз на преобразяването и пречистването на грешника. Човекът , който е станал борец за собственото си духовно издигане, който жадува изкупление за греховете си, постига хармонията в себе си с помощта на песента. Тя го преобразява и наново орисва живота му, грешникът намира сили да се осъзнае и да си прости, тъмната му душа се изпълва с лекота и светлина, а бесилото се превръща в пиедестал, от който вьзторжено се носи тя - песента, която полита, за да вдъхне надежда и вяра на потиснатите и онеправданите.
Главни образи в "Песен за човека" са дамата и лирическият говорител, зад който всъщност се крие позицията на автора. Между тях се води ожесточеният спор на тема "Човекът във новото време". Събеседницата е изградила своя ясна позиция - да мрази човека. Тя защитава твърдението си върху основата на реален случай от живота - братоубийството. Това е едно от най-големите грехове и е силен аргумент срещу човеколюбеца, но състоянието на дамата издава нейната несигурност.
Заслепена от омразата си, дамата е загубила способността си да се вглежда отвъд фактите, отвъд човека-в неговите сърце и душа. Това я е превърнало в същото това бездушно същество, което толкова ненавижда и отрича.
“Песен за човека” е едно от най-затрогващите произведения от Вапцаровото творчество. В нея е отразено “проглеждането” на сляпата душа, която се лута из нотите на живота. Човек побеждава инстинктите си и запява песен - чиста и искрена – песента на неговата съдба .
Никола Вапцаров - "Песен за човека"
поема за вярата в човешкото у човека
Със стихотворението „Песен за човека” Никола Вапцаров завършва поетичния цикъл „Песен за човека “ от първата си и останала единствена издадена му приживе стихосбирка „Моторни Песни”. В „Песен за човека” поетът проследява пътя, който извървява един престъпник и убиец, един тежко прегрешил човек, като се стреми да разбере защо лирическият герой е извършил злодеянието, защо е отнел бащиния и погубил собствения си живот. Представен е конфликтът между обществото и един обикновен човек в лицето на лирическия говорител, дръзнал да подаде ръка дори на престъпник.
В стихотворението "Песен за човека" опонентите в спора дали човек е добър или лош по природа, са дамата и лирическият говорител. Тя е изразител на традиционното обществено мнение, а лирическият говорител е човекът, търсещ преди всичко причините за случилото се.
Те спорят за човека и неговото място в живота. Това е една кардинална тема за мястото на човека именно в новото време. Търсенето на човешкото в една реалност, изпълнена с грозни и отблъскващи прояви, разкрива и грозотата вътре в самия човек, стигнал до падението на братоубийството и отцeубийството. Той тръгва сам срещу себе си и срещу човешкото, което носи.
Лирическият говорител защитава човека, и успява спокойно и последователно да убеди читателя, че във възможностите на човека е да прекрачи от злото в доброто, от грозното в прекрасното и от убиец да стане човек. В поемата ярко присъства библейската тема за нарушената божия заповед: "Не убивай!" И когато все пак убийството е извършено, закономерно следва полагаемото се наказание. Налице е класическата опозиция престъпление - наказание, интерпретирана през призмата на противоположните позиции на дамата и на лирическият говорител. Докато тя, сопната и нервирана, не крие омразата си към човека, лирическият говорител спокойно и с пълното съзнание за отговорността на този проблем поема ролята на негов защитник. Той не използва силни изрази и крайни квалификации, а проследява пътя, довел един обикновен млад човек до отцeубийство и превърнал го в злодей злосторен. За него най-интересен е процесът, при който новият лирически персонаж променя своето отношение към живота, към самия себе си и особено към извършеното престъпление.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрещност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти –
ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
Светът е устроен!
Именно в затвора той намира това, което му е липсвало в сиромашкия живот до този момент - да попадне на хора и да стане човек. Нравственото прераждане у него е неизбежен резултат от прозрението, до което стига за собственото си престъпление. Това прозрение ни най-малко не го оневинява, но му връща човешкия облик и достойнство:
Осъденият престъпник логично и убедено стига до истината за нечовешкото си деяние. Той вече е способен да види живота си от близкото минало, без да се влияе от наложеното му смъртно наказание. За него песента пред лицето на смъртната присъда е висша форма на "човешка" изява, с която той се "извисява" над нея. Въпреки смъртното наказание - за него то е вече път към друг свят - "новият" по дух човек намира сили в себе си и излива песента си от душа, за да я отпрати към този жадуван нов свят, който ще е много по-справедлив от законите на старото общество. Напразно това общество си мисли, че като е наложило наказание над един престъпник, сякаш всичкото зло на света ще свърши и никой никога повече няма да бъде толкова алчен и безкрупулен, че да убие най-близкия си човек. Това дава силата и спокойствието на осъдения да посрещне смъртта си не със страх и ужас, а с достойнство.
Трагизмът на творбата ни отвежда към вечната връзка между престъплението и наказнието. Поетът обаче вярва в доброто, скрито у всеки човек, и в това отношение поемата е една поетическа апология на вярата. Проглеждането не може да отмени смъртта, но променя отношението на човека към нея. Посланието на Вапцаров за величието на човешкия дух ни заразява със своята искреност, непосредственост и трогателност, с вярата в доброто и човешкото.
Приказка за стълбата:
“Приказка за Стълбата” е измежду най-интересните прозаически произведения на Христо Смирненски. Доказателство за това са и многобройните и сценични интерпретации. Заглавието издава жанров ангажимент, но всеки, който добре познава фейлетонния дар и сатиричното майсторство на писателя, едва ли би възприел еднозначно жанровоназоваващата съставка. А и времето, през което той твори, носи характерните белези на едно ново, променено литературно самознание с модерно разбиране на жанровата и междужанровата комуникативна култура.
“Приказка за стълбата” е публикувана за първи път в сп.”Младеж” през 1923г. Като форма на реализация представлява къс сатиричен разказ.
Формално погледнато, в произведението са използвани елементи от проказката – присъствието на чудесното, приказен персонаж (дявола); заложени са притчовото начало и дидактичността. И все пак това не е приказка.
Сякаш за да ни накара да си задаваме още повече въпроси Смирненски е поставил и епиграф: “Посветена на всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене!” А кои са тези, които ще се разпознаят като адресати? Може би ония, които нямат нищо общо със съдбата на фейленонния герой. Едва ли заради егоистичния жест на самоутешението има смисъл да се прави това – особено ако никога не са дръзвали да проверят собствената си воля. Може би тъкмо обратното – посвещава се на разменилите съвестта си за розов и спокоен живот? Наистина, лишени от нея те най-бързо биха заявили: ”Това не се отнася до мене!” Та нали след метаморфозата героят на Смирненски вижда само красиви неща – земята е хубава, хората са щастливи. Тогава тази приказка просто ще остане неразбрана.
Творбата започва с директен въпрос: “Кой си ти?” зададен от Дявола. На лице е типично обръщение за начало на разговора, когато събеседниците не се познават. Подобно начало винаги внася много динамика. Тук обаче не само началото - а цялото приказка е изградена бърху диалогична реч. Такъв въпрос цели установяване на идентичността – името, социалният адрес, нещо от спецификата на личността. Негативът му е: “Кой не си ти?” “Какво те отличава от другите, за да те назовем и разпознаем?” Отговорът е готова формула, която, както по къно ще се уверим, лаитмотивно се повтаря. Тя се състои от 2 части – първата ни информира за социялния адрес (“Плебей по рождение”) и не само не откроява индивидоалността, а тъкмо обратното, подчертава принадлежността към множеството (“и всички дрипльовци са мои братя”). Втората е емоционалната констатация и изразява непосредствено отношението на героя към живота (“О, колко грозна е земята и колко нещастни са хората!”).
Многократно лансирана и идеологемно налагана, тезата за колективитета при Смирненски всъщност винаги се е развивала като културна реминисценция и трансформация на новозаветната идея за братството. Многобройни примери в това отношение могат да се приведат от поезията и художествената му проза. Друг е въросът дали “аз”-ът у Смирненски се “размива” и остава “без свое лице”. Той носи достатъчно ярко присъствие на поетическата индивидуалност и самосъзнание, но е вярно, че неговата “валентност” гравитира към императивите на вярата, овладяла множеството.
Особено характерен, макар и лаконично представен е портретът на фейлетонния герой. Това е по-скоро фигура, силует – “млад момък с изправено чело и стиснати юмруци”, монументално изваяна от общия фон на тълпата. Тази конструкция също ще бъде използвана нееднократно в готов вид. И тя, както и предходната, по своему ще вписва в композиционното цяло (така наречената поетика на повторението) и е навярно част от основанията да се твърди, че “Приказка за стълбата” притежава “една от най-симетричните композиции в българската литература”. С други думи фигурата на героя е нещо като маркер на определен характер и емоционално- психическо състояние – силна воля, непоколебимост, гневна закана и заедно с това самочувствие и гордост. В позата на героя и общия фон има нещо кинематографично – той е изправен в закана, зад него се вълнуват тълпите, издигнали “гора от сухи, черни ръце”. Кадърът обаче е откроил още две ярко открояващи се фигури – на стареца и детето (в случея момиченцето със сини като метличина очи). Двойката ни е позната от множество други творби на писателя: своеоразна скулптурна група символизираща идеята за най-невинните и беззащитните измежду жертвите. Не, не сантимент, нещо сюрреалистично има в тази картина.
Освен споменатите персонажи присъства и един, които авторът назовава просто като “някой”. Той стро свири с уста с пъхнати в джобовете ръце, смее се високо и дрезгаво, а в очите му гри безумие. Наоколо “одрипавели, сухи фигури”, които пеят “протегната, погребална песен”. Хората, атмосферата – всичко е деформирано, гротесково изкривено и оставо усещането за нещо болно, за някаква социална потология. Това подчертават също езикът и символиката на цветовете. Погледът на момука е “срелнат в далечината, където като мътни вълни на придошла река” шумят “сивите тълпи на мизерията”. Естествено е мътните води на реката да асоциират с жълтия цвят; сивото скрито присъствува в комвинация със жълтото. Жилтият цвят се появява пряко в следващото изрречение, този път за да характеризира праха. И отново в комбинация със сивото, но сега като “сив фон”. В отговор на врория въпрос на Дявола юношата се заканва да отмъсти за братята си с “жълти като пясъка” лица, “които стенат по-зловещо от декемврийските виелици”. Алюзията със сивото в последната метофорична конструкция не е невъзможна, следователно “жълто” и “сиво” още в началото на текста се отличават като цветови доминанти. Ключови думи още са “силует”, “фигура”, “фон”, “тълпа”.
Думата тълпа при Смирненски има висок статус и честота на употреба. Тя се явява като заместител на “маса” и “народ”, като последователно отстоява – както и в поезията му – тезата за социална и духовна принизеност на човека, за социална жертва и обезличаване, за нагнетена негативна социална енергия и недоволство, консолидиращи множеството поради общата му съдба. Твърде драматичен се е оказал развоят на българското общество, щом за по-малко от половин столетие народът се е превърнал в тълпа. Отдавна са заглъхнали възрожденският идеализъм и позивите на целукупно народно добруване, обединили в едно “русите главички и белите власи”, “богатий с парите, сиромахът с трудът”. Зинала е пропаст, която разделя хората на патриции и плебеи. Над нея е преметнала коварна снага стълбата на конформизма...
При Смирненски “тълпа” видимо налага идеята за безволната жертва на социално незащитения човек.последиците са познати: беднота, страдание, ескалиращо недоволство, отчояна връзка на алтернатива. Наред с това за автора не по-малко трагични униженото човешко достойнство, духовната принизеност и принудително наложената измяна на изконни морални ценности поради суровия живот. Раждат се нови социални митове, търси се ново изкуство което да ги наложи. Негов типичен представител се явява Смирненски, когото ляво настроените писатели обявяват и за родоначалник на “нов ходожествен реализъм”.
Поривът на юношата от “Приказка за стълбата” е открита закана за разправа-отмъщение. Намерението му е да възмезди несправедливо наложения ред. В сила е старо заветната максима: “Око за око, зъб за зъб”. Следователно – насилие срещу насилие. Липса на алтернатива; спонтанно избликнала негативна енергия, трупана дълго в социалните пространства на улицата, фабриката, площада, бордеите, публичните домове... И за да пропусне това “дете на града” нагоре по стълбата, Дявола иска откуп. Юношата е беден, може да предложи само главата си. Логиката наистина е малко странна, но и разбираема в светлината на художествената условност и условността на приказното и фантастичното. И все пак не се посяга на Дявола (вечно, универсално зло), а на онези, в които то се е въплатило. Дали пък физическата разправа с тях и унищожаването им ще реши проблема? Ще изчезне ли злото въобще, или просто ще се всели в друго телесно обиталище? Сякаш текстът не задава тези въпроси. А може би ние забравяме за тях, заети изцяло с мисълта за цената...?
Основен структорообразуващ център в сюжета е облогът с Дявола – мит, добре познат и от интерпретациите му в литературнарта класика. В текстът на Смирненски обаче ключов детайл е стълбата. Тя трябва да бъде преодоляна с цената на всичко – издават го думите, позата, жестовете на героя. На фона на сивите тълпи с жълти лица и чернеещи сухи ръце бялата стълба с розови жилки е като кошмарно видение, сюрреалистична метафора, вдъхваща скрит ужас с призрачната си красота. Нейната нежна белота странно напомня за изкусително тяло с живи капиляри; тя е зримата плът на греха.
Има един популярен библейски мит, в който стълбата играе твърде важна роля. Неговата трансформация в литературата, а оттам и в литературното съзнание на поколенията са го отвърдили като митопоетически символ – символ на завета между човека и Бога. Така в свода на междутекстовите връзки непрекъснато се актуализират страни от един практически необозрим и безкраен диалог, в който класическият мит започва да играе ролята на нещо като шифър към механизмите на новото митотворчество. Става дума за онова събитие от живота на старозаветния Иаков.
Трансформацията на старозаветния мит в текста на Смирненски е повече от очевидна. Извършена е драстична десакрализация; класичвският мотив е пресемантизеран с обратен знак. Вместо склюзване на завет с Бога – сключване на облог с Дявола, вместо ангелски път между небето и земята – стълбата става водораздел межди два социално полюса. И накрая, вместо Бог най-високото място в нейната йерархия заемат смъртните хора – земни властници и тирани, орени на богатството си. Следователно не Божията промисъл и воля властват над земята и хората, а чадата на Дявола, техен побащим и пазител. Рарушен и разтроен е извечният порядък, целият световен ред и хармония. Преобърнати са ценностите; светотството и грехът са обичайни спътници в живота на човека.
Така, травестирайки митологичното, Смирненски търси социално-изобличаване като гратесково интерпретира мита за облога с Дявола и легендата за завета между човека и Бога, поставяйки помежду им една нова притча за стълбата.
По нататък всичко протича според плана на Дявола. Съгласил се веднъж на компромис в името на целта, юношата прави втори, трети и окончателно попада във властта на злото. Подменени са не само зрението, слухът, но и сърцето, паметта, т.е. чувствата и разума, сетивата и съзнанието. Поуката е ясна – не винаги целта оправдава средствата; един компромис води след себе си друг; веднъж изневерил на същността и природата си, човек престава да бъде личност и се превръща в нещо като мутант на собствения си вид. Формално погледнато подмяната прави героя щастлив: светът видян през новите му очи, ушите, сърцето и съзнанието изглежда розов и добър; замята е хубава, хората са щастливи. Няма я угнетяващата мисъл за другите, няма ги яростта, злобата, душевните терзания за участта на блицния. Юношата повече няма да оплаква съдбата си, защото се е превърнал в безметежен съзерцател на някакъв фалшив, измислен свят. Преображението е станало; фразата на героя граматически и синтактически е същата както и в началото при първата му реплика, само смисълът и е тотално променен: “Аз сам принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко щастливи са хората!”
Не се е променил единствено светът през подледа на героя – променило се е всичко. Заедно с паметта е изчезнало и миналото му, забравено е потеклото, сменен е социалният код. Той толкова ни напомня вече за тихия луд, който разбява усмирителния си халат като плащеница, взимайки се за крал. С него е свършено. Някогашните му братя напразно ще очакват триумфалното му завръщане. Предателството е двойно – веднъж спрямо себе си и, втори път, спрямо тях.
Това е само приказка за един от тълпата. На ногово място би могъл да бъде всеки друг. Притчата за стълбата разказва как понякога, изчаквайки се на стълбата на социалната йерархия и благополучие, всъщност слизаме по лествицата на нравсвените добродетели. От човеците зависи дали, възлизайки и слизайки по този невороятен път между небето и земята, между Горния и Долния Йерусалим, ще бъдат с нимби и ореоли като в старозаветната легенда за Иаков, или с неизменните атрибути на Лукавия – рога, копита и опашка. И най-честият порив би се превърнал в свое отрицание, ако средствата за неговото постигане кара човека да предава себе си. Защото не е важно само какво искаш да направиш, но и как да го правиш. И още: “Не само с хляб ще живее човек”, както е речено от Евангелиста.
Днес все повече си даваме сметка че нравствения смисъл на едно произведение на изкуството, неговата общочовешка значимост зависи не само от непреходността на въпросите, които то задава на читателя, но и от въпросите които читателят има право да му задава в зависимост от времето, което живее. И от това какво ще ни отговори то, ще се реши колко продължителен и актуален ще се окаже диалогът ни с него.
Фейлетонът е жанр с особена огресивност и висока степен на социално присъствие. Той е изключително актуален в години на остри политически сблъсъци и социални напрежения, защото се пренареждат ценностите в системата на обществения живот. И не случайно се е радвал на широка популярност в годините, когато твори Христо Смирненски. Исторически закономерно е да се повтарят ситуации в обществено-политическото битие на нацията, при които гражданската съвест на писателя му налага да воюва с острието на сатирата. Тогава пред кулисите на литературата излиза фейлетонът – лекарство и оръжие срещу илюзиите и лъжата.
Автор: Георги Тодоров Драгоев
"Приказка за стълбата" е едно от последните произведения на Христо Смирненски, което той създава в края на живота си. Въпреки младостта си поетът има достатъчно поводи за размисъл върху живота и отношенията между хората, което го подтиква да напише своето забележително произведение. То е сатирично и би могло да бъде определено като фейлетон, но в същото време е и поучително, което ни дава основание да го наречем притча.
Творбата е актуална и днес, тъй като вложените в нея идеи и послания не са се променили и изчерпали с времето. Творческият замисъл на Смирненски е да внуши на читателя, че колкото и да е чиста една душа тя винаги може да бъде изкушена и тласната към предателство, заблудена и подведена да измени на идеите си. Предателството-волно или неволно си остава едно от най-големите изпитания и падения на човешката природа. Човек трябва много добре да премисли какво може да жертва и какво не в името на идеите и целите, които си е поставил, независимо колко благородни и велики са те.
Главният герой в "Приказка за стълбата" е момък, който сам се представя с думите: "Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са ми братя". Той е изпълнен с гняв към причинителите на неговите и на онеправданите му братя страдания. Затова гори от желание да потърси възмездие от виновниците. Младежът се счита за изразител на общата ненавист и гняв и предводотел на много-бройните "сиви тълпи на мизерията". Колкото по-силно е тяхното негодуване и яростни викове, толкова повече нараства гневът и желанието за разправа на момъка приел ролята на техен трибун. В стремежа си на всяка цена да постигне отмъщението той става безкрайно уязвим и готов да се поддаде на всякакви изкушения и компромиси. Това е може би главната причина да приеме облога с Дявола. Младият човек е повече от уверен, че това е единственият начин да постигне своята справедлива кауза и да получи възможност да се изкачи по стълбата на живота. Ако стигне до върха й , би могъл да осъществи своето отмъщение и да върне на нещастните си братя по съдба отнетото им щастие и право на достоен живот.
Разбирайки, че юношата ще бъде "лесна жертва" на съблазните му, защото е готов, чистосърдечно и всеотдайно да помогне на страдащите, Дяволът започва своята коварна и хитра игра. Отначало започва предпазливо, отнемайки му неща без които човек все пак може да съществува. Първо иска да му отнеме слуха. Момчето се съгласява, за да не чува "никога нищо". Но Дяволът всъщност само подменя неговия слух. С него момъкът вече не чува стенанията на своите братя, а техния вечен и безгрижен смях. Той постепенно се успокоява, тъй като му се струва, че надаващите дотогава "яростни викове" тълпи изведнъж запяват "весело и безгрижно". Гневът, жаждата за отмъщение и наивната мисъл, че по този начин помага на ближните си, ангажират до такава степен разума на младежа, че той не осъзнава какво всъщност става с него. Той бърза да се изкачи на върха на стълбата и продал вече слуха си, трябва да се лиши и от очите си, макар, че няма да може да вижда "нито своите братя и сестри, нито тия, на които отивам да отмъстя". В преследване на първоначалните си възгледи и идеи за пренареждане на несправедливо уредения свят той е до такава степен заслепен, че се решава и на тази жертва. Но не соъзнава, че по този начин целта му все повече се отдалечава и той предава бързо и лесно хората, за които уж е тръгнал да омъщава.
С всяко ново стъпало нагоре по стълбата на живота "откупът'', който иска Дяволът, става все по-голям и все по-ограбващ същността на младежа. Преминал и поредните три стъпала юношата се учудва: " А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!..." Интересен е начинът, по който злият демон погубва душата му. Той не я взема цялата наведнъж, а я разпокъсва парче по парче, оставяйки убеждението у своята жертва, че прави всичко в името на Доброто. Последната цена обаче, която момъкът трябва да плати е най-висока - той трябва да даде двоен откуп - да продаде на Дявола сърцето и паметта си, за да продължи към върха на стълбата, където трябва да се разправи с виновниците за страданията на своите бедни и нещастни събратя. Какво е обаче човекът, останал без сърце и памет? Ако той не може да изпитва чувства и ако не може да съхрани скъпи и красиви спомени от живота си, то какъв човек ще бъде тогава! Гневът, който момъкът носи в сърцето си и мисълта за отмъщението спрямо злодеите все още не са напълно притъпени: "Сърцето ми? Не! Това е много жестоко!". Вътрешният глас му подсказва да не се поддава на Дявола: "Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми вземаш всичко човешко." Жестоко или не, но и тук злият гений отново успява да погуби още една душа, при това служейки си с нейните стремежи и разбирания за справедливост.
В крайа сметка юношата стига там където иска - до върха на стълбата разделяща принцовете от дрипльовците, но давайки най-ценното от себе си и едновременно с това получава своето наказание без да го осъзнава. Става като тези срещу, които се е борил. Най-лошото, което може да се случи на човек е да стане като враговете си и да изневери на себе си, изпълнен със самочувствието, че е реализирал своята мисия на спасител на страдащите. След дяволската намеса, от "плебей по рождение" момъкът се смята за "принц по рождение" и гледа на света с други очи и с подменена душа. Сега негови братя са не "всички дрипльовци" а "всички богове".
И когато Дяволът отново задава своя въпрос "Кой си ти?", този път момъкът с новопридобито самочувствие заявява: "Аз съм принц по рождение и боговете са ми братя!" "О, колко е красива земята и колко са щастливи хората". Въпросът за самоидентичността на личността зададен в началото и в края на сатирата, очертава пътя от чистите помисли към моралното падение. Той предопределя трагедията на момъка, воден наивно от благородните си идеали и оставил се да бъде жестоко излъган.
Притчата "Приказка за стълбата" ни учи, че каквато и да е нашата цел, колкото и да ни се струва, че е достойна и благородна, не трябва да се опитваме да я постигнем на всяка цена, като предаваме себе си и достойнството си и да правим компромиси с ценностната ни система в нейно име.
Нищо на света не е по-скъпо от човешката душа и от нейната способност да реагира на доброто и злото, стига човек сам да не изгуби този дар. Стълбата по която се изкачва така решително юношата на Смирненски, е стълбата на живота и на избора в него. Тя е поставена да води "нагоре, но ако човек не може да разкрие лукавството на Дявола, всъщност тя дърпа надолу към дълбините на човешкото падение и егоизъм.
„Приказка за стълбата”
Христо Смирненски
( Анализ на литературна творба)
„Приказка за стълбата” е от най-дълбоките, най-мъдрите произведения на Христо Смирненски. В центъра на изображението е образът на бунтуващия се човек. Бледият и гневен юноша е познат и от други творби на поета. В случая обаче и подходът, и интерпретацията са много по-различни. Противник на бунтовния юноша е самият Дявол. В битката между тях точно Дяволът излиза победител. Ето и развитието на тази схватка между тях.
Основна цел на юношата е да помогне на своите страдащи братя. Гледката на страдащите тълпи е представена с наистина забележителна внушителност. Те са страдащи, молещи, гневни, бунтовни. Старецът, босоногото момиче, погребалната песен създават негативния емоционален фон. Обобщено казано, отново срещаме жертвите, които „князете на света” са обрекли на вечна мизерия и страдание. В тяхно име младият момък е провел своята безпощадна борба. Той е един от тях – „плебей по рождение” – и в името на братските си чувства е готов за битката. Чувството за братство се задава от общата съдба, от общите въжделения, от еднаквото място в стълбицата на света. Братята трябва да бъдат спасени в името на един всеобщ и справедлив нравствен закон. Именно затова „ония горе”, господарите на света, трябва да бъдат наказани.
На пътя на гнева се изправя самият Дявол. Дяволът е традиционен персонаж и в митовете, и във фолклора, и в литературата. Неговата основна функция е да изкушава, да примамва хората към някакви ценности, които впоследствие се оказват фалшиви. Дяволът обикновено предлага някаква сделка, размяна. Подмамен от предложението, човекът, оказва се, изгубва себе си. Точно в такава сделка се опитва лукавият Дявол да увлече и момъка. Отделните стъпала на стълбата се налага да бъдат купени – за тях трябва да се даде някаква цена. Както винаги цената на Дявола е прекалено висока. Но и желанието на момъка за възмездие е толкова голямо, че той е готов на всичко. И ето – едно след друго той продава слуха си, зрението си, сърцето и паметта си. След всяка продажба той бавно и неотклонно се променя. В края на творбата „плебеят по рождение” обявява себе си за „принц по рождение”. Вече не сивите силуети на тълпата, а боговете са разпознати като негови братя.
Как продажбата е променила изцяло възторженият бунтовник?
Творбата на Смирненски утвърждава, че човешката същност не е дадена веднъж завинаги, че тя се променя, че зависи от редица обстоятелства, от материален и духовен порядък. В своя порив момъкът загубва себе си като способност да вижда света по определен начин. Онова, което променя Дяволът в него, е именно гледната му точка към света. Определящото за неговия поглед е било съпричастието, способността му да чува воплите на страдащите и плачовете на изоставените. Възкачвайки се по стълбата обаче, той загубва погледа на съпричастието, символично оглушава за въздишките на жертвите. Продажбата на паметта и сърцето само обобщава ситуацията на промяната. Човекът без памет трудно може да бъде морално същество. Той не може да притежава миналото си като ориентир за настоящите си действия. Затова той може да се разпознава във всичко – да става един или друг в зависимост от ситуациите. Лишен от моралните основания на своя бунт и от братските си чувства, момъкът лесно преминава границата и изкачвайки стълбата, става друг.
Героят на Смирненски, продавайки душата си, става изменник. Загърбва справедливостта, за да се отдаде на удоволствията. И най-добрите и хуманни идеи – внушава ни творбата, могат да бъдат продадени, изтъргувани, ако зад тях не стоят прости на глед неща, като съпричастие и памет. Всички те съставляват една много съществена категория – това е честта. Да си човек на честта означа да си верен на някакви принципи, на дадената дума, на „братските” отношения с другите. За изгубената чест се заплаща. Тя води към моралната безотговорност и предателството.
Какво е основното речево действие в творбата?
„Приказка за стълбата” е определяна като фейлетон. Характерно за фейлетона е критичното и осмиващо отношение към определени социални или нравствени недъзи. Фейлетонът е злободневен жанр, което не означава, че е лишен от обобщителност. Дори и когато е насочен към актуални проявления, към конкретни личности, фейлетонът е воден от загриженост за човешкото в един по-общ план. В творбата на Хр.Смирненски фейлетонният модел присъства отчетливо чрез характерни белези – условност на ситуацията, сблъсък на принципи, изобличителни акценти. Самите основни противници – момъкът и Дяволът, са условни фигури, които въплъщават с поведението си определени абстрактни понятия и принципи. Те са призвани да разиграят един нравствен проблем.
Кой говори? На кого говори? Какви изразни средства използва?
Творбата е изградена като диалог между момъка и Дявола. Диалогът дава възможност за изпитване на позициите, за проверка на аргументите. Конкретният диалог всъщност е една полемика за същината на човека и света. Момъкът вярва в своето призвание, наясно е кои са неговите врагове и гори от желание да раздаде възмездие. Дяволът се стреми да разколебае ясната позиция на момъка, като промени неговата същност. Изкушението е точно в това – онова, което изглежда очевидно („аз съм плебей”, моите противници са принцовете и князете), да се направи разколебано, привидно („аз съм принц по рождение”). На лице е следователно обявяване на някаква позиция. Нейното разколебаване и цялостното й подменяне. „Приказка за стълбата” е творба за изоставената позиция. За Дявола като майстор на изкуството да принуждава хората, да напускат своите места, възгледи, братя … Тъкмо за това е използван и алегоричният образ на стълбата. Тя привидно води нагоре към небесата, но в действителност е пропадане в безразличието и безсърдечието. Именно за това авторът е избрал в заглавието да присъства „приказката” като литературен жанр, за който е характерно израстване и промяна на литературния герой. Но в този случай думата „приказка” е употребена в алегоричен план – като промяна към негативното.
Как се отнася авторът към своя герой? Как читателят се отнася към героя?
Фейлетонът обикновено предполага позиция на превъзходство спрямо изобразяваните пороци. Тук обаче осмиването и изобличението съвсем не са еднозначни – от нравствено силната към нравствено слабата позиция. По-скоро е налице едно горчиво и трагично усещане за принципната човешка слабост – за поддаването на съблазните, за подмяната на идеалите. Позицията на автора се откроява именно в сложното преливане на нравствената оценка и емоционалното съпричастие. Защото героят не просто е продал идеалите си, той е изгубил себе си. А такава загуба е винаги болезнена, пораждаща съчувствие. Творбата е синтез на изобличението и болката – актуално препращане към самозабравилите се, но и обобщен размисъл за двойствената човешка природа. Затова и читателят не може да остане единствено в позицията на осъждащия. Той също е въвлечен в сложността на обсъжданата морална проблематика. Защото всеки може да се окаже в ситуацията на момъка.
„Приказка за стълбата” постига своите внушения чрез алегоричното препращане към „стълбата на човешките слабости”. Тя показва, че всяка сделка с Дявола е опасна, води до непоправими промени в самоличността, в нравствените опори на човека. Продажбата на душата е най-прекият път към изгубването на принципи, идеали и цели. Освен изпитанието на конкретните битки и сблъсъка на идеи има и нравствени битки, които са много важни. Без отстояването на съвестта никакви проекти за цялостната промяна на света не могат да бъдат актуални и изпълними. Това е голямото предсмъртно прозрение на твореца Смирненски.