Трябва ми помощ

[Allianz]

Спешно ми трябва помощ за две есета(става и лис).На теми:
1.Светите образи и чувства за българина отразени в елегията да се завърнеш.
2.Стълбата която води надолу.
Благодаря предварително.

[MoonAngel]

СТЪЛБАТА, КОЯТО ВОДИ НАДОЛУ
(есе по мотиви от „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски)

Изправен пред стълбата, пред реалната възможност да промени съществуването си, да направи живота си по-добър, човекът започва сложен диалог със себе си. Младият момък и Дяволът, представени в произведението на Христо Смирненски „Приказка за стълбата” като отделни образи, в действителност разкриват личностни компоненти на един човек: момъкът е рационалната страна, която обмисля възможности и взема решения, а Дяволът - емоционалната, която мотивира цялата човешка дейност. Неусетно и несъзнателно Аз-ът се отказва от идеалите на тълпата, които също така неусетно и несъзнателно е възприел и в които всъщност никога не е вярвал истински. Такива хора винаги се осмислят негативно от социума, а действията им стават обект на критики и се осъждат жестоко. Но именно личности, които мислят и действат различно от общоприетото, са двигателна сила на прогреса (Хегел). Отделянето от множеството, самоизолацията, от друга страна, е акт на духовно извисяване (Ницше). В този смисъл фигурата на индивидуалиста, решил да се разграничи от тълпата, би трябвало да се осмисли положително.
Христо Смирненски измисля съвсем друга стълба, която няма нищо общо с извисява-нето на човешката личност, с изкачването й нагоре към небесната светлина. Стълбата на Смирненски е дяволската стълба на падане¬то все по - надолу и надолу в пропастта на по-рока и престъпността. Привидно изкачвайки се по тази стълба, младият герой на поета всъщност върви стремглаво към пропастта, към ада. Заслепен от богатството и властолюбието, което дяволът му предлага, той от беден и честен пролетарий се превръща в опиянен от власт и успехи самонадеян пре¬дател на своите идеали, на своите близки и на съмишлениците си. Този герой може да се възприеме като символ на ренегата, из¬менника, продажника и предателя. Но мо¬же да се разтълкува и в по-универсален, об-щочовешки план: като символ на лекомис¬лено повярвалия в обещания и илюзии мла¬деж, който се саморазрушава, обезличава, самоунищожава в името на една горчива самозаблуда. А тя е, че отмъщава за своите бед¬ни и страдащи братя, която замъглява съзна¬нието му и неусетно го превръща в егоист и егоцентрик, който мисли само за собствения си интерес. В името на отмъщението той се отказва от всичко свое и вместо нагоре, към висините, пропада в преизподнята на загубената си човешка идентичност.
Всъщност отказалият се от себе си, от стре¬межа си към усъвършенстване, от всеотдайността си и желанието си за саможертва в името на щастието на своите братя, бившият „плебей по рождение" с фанатизма и лекомис¬лието си доброволно загубва сетивата, па¬метта и душата си заради една илюзорна цел. Нито една цел в човешкия живот, а най-малко отмъщението, не оправдава средст¬вата, с които се постига. Когато тези средства са дяволски изкушения (алчност за власт и богатство), те неизбежно водят към пропаст и саморазруха. Всъщност младият герой на Смирненски става жертва на дявола главно поради своето лекомислие, поради своята наивност и незрялост. Той не разбира, че целта не може да оправдае средствата (дяволски изкушения). Грешката му е, че не може нищо добро да постигне за себе си, нито за родни¬те си братя, когато приема недостойни, не¬морални, дяволски средства.
Всъщност днес може и да не четем Смирненски. Той е бил млад, зелен, обречен – не е разбирал от живот. А и е живял преди колко… много години. Днес няма добродетели. Всъщност останал е само един ЕГОИЗЪМ.
Стълбата… Стълбите водят нагоре, надолу. Кой обаче доброволно слиза от Стълбата? Личното щастие е най-важно. Стъпалата на Стълбата са красиви. Бял мрамор. Блясък. Розови нишки.
Какво толкова? И днес щом решиш, можеш да продадеш себе си. Ти си човек, но нищо животинско не ти е чуждо. Бъди вълк. Бъди звяр! И ще успееш...
Май и днес тези стъпала надолу всъщност водят нагоре??? Изборът, макар и труден, е само наш!!!

[hrisiiiiii]

Виж и тези по първата:


http://www.teenproblem.net/school/s/949.html


Лирическият герой на Димчо Дебе¬лянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Характерно за Дебеляновия човек е отчуждението му от света на другите. Той се чувства сам сред тълпата, сам в града, сам в действителност. Душата му е измъчена, разкъсана, изтерзана и се стреми към мечтани светове, коп¬нее за хармония и равновесие. Непре¬одолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.

Най-типичен за Дебеляновата поезия е мотивът за завръщането, дал основен лирически сюжет на елегиите „ Да се завърнеш в бащината къща” и „Помниш ли, помниш ли...”. Връщането назад във времето заявява естествената носталгия към светлия свят на детството, на бащината къща, на родното градче и миговете на приятелство и разбирателство. Завръщането е пътуване към себе си, към родното, към корените, към вечното. Но завръщането е и всъщност раздяла, защото домът, граден от утвърдените стойности, е спомен, сън и невъзможно убежище за раздвоения човек на модерните времена.

Мотивът за завръщането в чистия свят на детството е перносифициран в образа на родния дом, при опрощаващата майка. Поезията на Дебелянов е вътрешно насочена към дома и той се явява като един от смисловите центрове в поетическия му свят. Завръщането в родния дом е завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина. Домът присъства в пространството на родното чрез ключовите думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.

Майката за Дебелянов е не само изповедник на сина в момент на обезверяване и умора, но и опора, изпълнена с нежност и безсилие едновременно. Нейната усмивка блага е последен „пристан изаслона”, който връща на героя изгубената топлина.

Пътят към сбъдването на мечтата – завръщането у дома , минава през „тихия двор с белоцветните вишни” („Помниш ли, помниш ли...”) и спира най-напред до къщния праг. За поета, прагът е най-подходящо място за срещата, така жадувана от сина и майката. Прагът символизира преходът между познатото и непознатото, между домът и чуждия свят. С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син.

В елегията „Да се завърнеш в бащината къща” нежно и донякъде неопределено са загатнати причините, които водят блудния син към бащината къща. Тези причини са свързани с настоящото нерадостно битие на героя, с носталгията му по топлия свят на рода, с копнежът му към родовите корени. Лирическият глас е подчинен на желанието на героя да намери пристан и утеха. Така, угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

„Пътуването” към родното в красивия свят на спомена завършва със двустишието:

Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.

Миналото е единствен „пристан” за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слънце своя път измина”.
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.