PDA

View Full Version : СПЕШНО!!!



marto16
06-05-2008, 21:29
СПЕШНО ми трябва линк за да си сваля анализ на поне едно от следните стихотворения: Две хубави очи,Заточеници,Градушка,На нивата.Всичките са на Яворов.От помагало.ком не мога да ги сваля защото искат някви смс-и а ми трябват спешно за утре.Мн БЛАГОДАРЯ предварително!!!

MoonAngel
06-06-2008, 05:37
Две хубави очи
Пейо Яворов

Пейо Яворов е сред първомайсторите на българската любовна лирика и автор на едно от най-хубавите любовни стихотворения в българската поезия. Самият живот на поета е жизнена драма с излъчване на тъмна и глъбинна чувственост и цялата му поезия по много отношения е отражение на жизнения му път. Яворовият лирически човек изживява сложно и противоречиво не само своята социална и национална драма, не само напрежението между себе си и света, не само конфликтите в собствената си душа, но и своята любов. Любовното чувство в лириката на Яворов е двойнствено – светло, жизнерадостно, нежно и чисто, но и бурно, демонично и трагично, изпепеляваща страст. То е и поетическата рефлексия на сложната екзистенциална драма, в която една от главните роли играе -Любовта.
По-голямата част от Яворовите любовни творби са не само лирическа изповед на най-съкровени чувства, а и израз на поетическо отношение към света. Сред тях с особено звучене се отличава стихотворението “Две хубави очи”. Двубоят между вярата и съмнението в нравствено-естетическата устойчивост на женската красота е център на това произведение. Любимата е въведена като серафичен образ, който губи веществените си очертания – отъждествява се с абстрактните безплътни образи на музиката и светлината. Лирическият герой е в ситуация на молитвено съзерцание на нейната божествена красота (представата за нейното съвършенство и непорочност подчертава характеристиката “дете”). Лирическото чувство в стихотворението “Две хубави очи” не е константно. В първата половина на творбата Азът е смирен, влюбен, ситуиран, в момент на молитвено преклонение пред любимата. Той съсредоточава вниманието си върху един външен елемент на любимата - очите - прозорецът на душата. Образът на жената тук не само е тотално естетизиран, но и метонимично концентриран в душата (божественото у човека) и очите (образ-медиатор между физическия и духовен портрет на човека). Любимата жена напълно загубва конкретните си очертания и се асоциира с абстрактни представи, отново отвеждащи към асоциации с божественото в резултат на което стихотворението започва нежно-съзерцателно:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. Музика, лъчи.
Сравнението душа-музика- лъчи изгражда ангелски образ, който е в пълна хармония с най-чистото на този свят - душата на дете. Можем дори да усетим музиката на душата чрез широките вокали и сонорните съгласни. Осъзнаването на светостта на любовта кара автора да направи една спонтанна отчаяна молитва-зов:
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
В хода на платоничното съзерцаване обаче в душата на аза се прокрадва съмнението, че тази неземна красота ще бъде омърсена от “страстите” и “неволите” на живота, защото жената е част от несъвършената, грешна земя, затова не може да бъде нито абсолютна, нито съвършена. Това предчувствие трансформира лирическото преживяване в тревога за нейната непоквареност и чистота. Безответността на любимата, неразгаданото и мълчание ражда неверието и болката. Душата на мъжа смирено се моли, но няма отговор, няма ответна реакция, нито обещание. Това поражда трагичното съмнение в устоичивостта на женската красота и за миг, обладан от лоша мисъл, влюбеният изпада в ужас:
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Той познава злините на света, в който живеем, познава добре тъмната страна на живота и неговото пагубно действие върху крехкото детско съзнание. Тази изстрадана мъдрост внася горест и напрежение в светлината на любовното чувство.
Но в следващия миг черните мисли са потушени енергично - все пак, любовта не може да бъде толкова слаба, щом управлява живота на хората. Поетът вярва, че любовта може да побеждава и след тази песимистична прожекция следва отрицанието, деклариращо отново вярата в жената.
Възвръща се вярата в нетленността и непохитимостта на женската красота, затова, в обратен ред на стиховете, отхвърля мисълта, че светът ще успее да опорочи чистата обич:
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Драматичният сблъсък е силен и кратък, решението е намерено веднага и възстановил за миг разрушената хармония на любовта, поетът отново коленичи пред олтара на чистата обич:
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Тези колебания разкриват сложния диалектически поглед на Яворов върху стойностите на човешкия дух – вярата във вечната красота на любимата се трансформира в безверие, а то, от своя страна, в нов прилив на надежда.
Погледът отново се връща към образа на любимата и чак сега, след тревожната мисъл “Не искат и не обещават те!”, поетът изведнъж осъзнава колко прелестно е детското незнание на любимата. Тя, за разлика от него, не познава огорченията на живота. Непокварена, душата й е изпълнена с красота и надежди. В очите й той намира своето щастие и повтаря унесено:
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
Това драматично редуване и тук е разкрито като затворен процес. Идеята за безспирното трагическо лутане на лирическия човек между вярата и скепсиса е проектирана в композиционния строеж на творбата – финалът на текста възвръща лирическия герой към началното му духовно състояние. Очертаната композиция “пръстен” внушава трагичната обреченост на аза едновременно да вярва и не вярва, да се движи драматично в затворен кръг между тревогата и успокоението.
Азът се колебае между вярата и неверието, между усещането, че красотата е ненакърнима, непреходна, непорочна и подозрението, че тя е грешна и преходна. Двете позиции са интерпретирани като равностойни. Това внушение се налага и от композиционното своеобразие на стихотворението - втората му половина е огледална проекция на първата. Кръговата постройка на творбата имплицира в себе си идеята за вечната повторяемост на борбата между вярата и съмнението в красотата и чистотата на любимата, за онова сложно “яворовско раздвоение между молитвата и проклятието към жената”.
Поетът изведнъж осъзнава прелестта на детското поведение на любимата и е безмерно удивен и възхитен. Любимата в Яворовата поезия е мечта и реалност. Тя е раздвоена между светлината и тъмнината, между щастието и болката, между реалното и възможността да стане реалност. Образът на любимата е също така двойствен, представен в две различни до пълна несъвместимост лирически парадигми.
Кръговата композиция на стихотворението Две хубави очи не е само поетическо хрумване.Тя е свързана с вълнообразно преливане на чувството ,с естественото преливане на една емоционална тоналност в друга.
Две хубави очи е изящна лирическа песен ,в която любов ,поезия и музика се сливат в една чудна хармония .

MoonAngel
06-06-2008, 05:46
"Заточеници"
Ситуацията, обрисувана в "Заточеници", е типична за времето на националните борби-бунтовни мъже,заловени и осъдени,тръгват към своето наказание: смърт,заточение ,затвор.Литературата,от своя страна,изразява болката и скръбта на целия народ заради страданието на неговите най-верни синове.Тази ситуация е залегнала в много от най-добрите лирически произведения от края на Възраждането и началото на свободния живот-" Обесването на Васил Левски" и "Хаджи Димитър" от Ботев;"Левски" ,"Братя Миладинови"," Кочо" от Вазов;"В кулата край морето" от Пенчо Славейков и др.Във всички тях се обиграват едни и същи мотиви-верните и безрезервно отдадени на борбата народни синове,черното предателство,мъченичество, наказанието,всенародната жал." Заточеници" не излиза извън рамките на утвърдената схема.То просто я следва по своя неповторим начин.Всичко е познато и в същото време е така изкусно изказано с типчната яворовска сплав между пределна точност и конкретност при рисуване на единична случка-и висока обобщителна сила на образите.По този начин "Заточеници" на свой ред се превръща в едно от жалонните произведения,изграждащи символното чувстване на родното,превръщането му от абстрактна идея в жива емоция. Точно в това се състои и особеността на лирическата композиция на творбата.В нея,както вече казахме,основни те опорни точки са вече познатите символи на родното- Вардар,Дунав и Марица,Балкана, Странджа и Пирин;на бореца за свобода-" рушители на гнет вековен"," служители на дълг синовен";на предателството- "продаде ни предател клет";на борбата като особен вид почти религиозна жертвеност-"да водим бой-съдба завидна!-/край твоя свят олтар".Но,от друга страна,творбата потапя едва ли не сетично в преживяванията на героите-техните отдавна утвърдени,дори клиширани символни жестове оживяват. За това спомага на първо място фактът,че стихотворението е написано от първо лице.За разлика от "Обесването на Васил Левски",където другите страдат за героя,тук героите страдат сами.Отдалечаващия се свиен свят е показан през техните очи,обласкан е от техните думи.И от това,колко точно тези думи ще предадат автентичността на чувството,ще зависи дали творбата ще окаже търсеното от нея въздействие-да превърне познатите и абстрактни символи в дълбоко преживяване у всеки читател или певец.Фактът,че стихотворението съвсем скоро се превръща в популярна песен,говори,че творбата е успяла в този свой стремеж,защото в песента по принцип не може да има разлика между преживяването на героя и преживяването на конкретния певец.Песента винаги се изпълнява от свое име,а това значи,че всеки който запее тази песен,ще трябва да изрече думите й,сякаш са негови. В търсенето на тази сложна сплав между конкретността на описанието и преживяването,о т една страна,и обобщителна символна сила-от друга,Яворов на няколко пъти нанася корекции в текста.Нека рагледаме две от тях,които са много важни. Първата е свързана със заглавието на творбата.В пърчия си вариант тя е наречена "Към Подрумкале" и очевидно насочва към действително заточване на четиредесетте български бунтовници,арестувани заради Солунските атентати.Конкретността на случката е допринесла много и за конкретността на лирическите описания.Ако си представим сцената,ще установим,че творбата действително описва едно отплаване именно от солунското пристанище по посока на Мала Азия.Тази конкретност помага за творбата в много голяма степен да утвърди усещането за достоверност и автентичност на преживяванията на героите- отдалечаващият се бряг,гледката на Атонския полуостров,ален ият залез над морските ширини и т.н. От друга страна обаче,ако искаме да си представим как все пак заточениците биха могли да видят Вардар,Дунав и Марица,Балкана, Странджа и Пирин,и то едновременно,ще разберем,че това е невъзможно.Така описан,образът на родината във всички случаи е обобщителен- това са символните граници на отечеството,так а,както то живее в национално съзнание.И фактът,че назованите места почти дословно съвпадат с изброяваните от Вазов в стихотворението "Де е България",не може да е случаен.Затова и в по-късните варианти на творбата Яворов засилва нейната обобщаваща сила,заменя конкретно название с двете начала на творбата- фактическото,което придава достоверност,и символното,коет о осигурява обобщението и патоса.Тази особена сплав допринася в много голяма степен за ефективността на художественото въздействие. Втората корекция,която Яворов нанася само няколко месеца преди смъртта си през 1914 година,е замяната на стиха "в ограда е света за нас" със стиха "света ще бъде сън за нас".Не е пресилено да се каже,че в тази поправка личи искрата на гения.На мястото на фактически точното,но не твърде изразително "в ограда е светът за нас" идва "света ще бъде сън за нас".Така творбата добива следния вид: ...вода и суша-необятен, света ще бъде сън за нас! В първоначалния си вид смисълът на този стихов отрязък не дава възможност за разнопосочни тълкувания и остава затворен в своята конкретност.В окончателния му вариант обаче възможните тълкувания са най-малко две.Едното е,че загубени сред меобятността на живота,без реална опора около някакъв център,светът ще бъде пред очите на човека като сън,като илюзия.Другото тулкуване е,че без родината няма реалност,всичко е само илюзия,мечта,очакване,сън.П о този начин,съчетавай ки психологическит е със символните аспекти на усещането за родното,стихотворението успява по един ненатрапчив,опосредстван начин да внуши съдбовната вътрешна връзка между човека и неговата родина.Самото съществуване на човека става невъзможно без роднината. Така творбата създава нов неочакван момент в самия символен образ на родното,преодолява чисто възрожденските идеологии и влиза в интимния свят на личността-едно от най-важните постижения на новия тип светоусещане,прокламиран от идеолозите на кръга "Мисъл".И по този начин успява да хвърли мост между мисията на певеца на националните борби и мисията на търсача на истините за човека.

sexa_na_kompleksa
06-06-2008, 07:59
"Две хубави очи":

По-голямата част от Яворовите любовни творби са не само лирическа изповед на най-съкровени чувства, а и израз на поетическо отношение към света. Сред тях с особена форма се отличава стихотворението “Две хубави очи”. Поетът съсредоточава вниманието си върху един външен елемент на любимата - очите - прозорецът на душата. Стихотворението започва нежно-съзерцателно:
\"Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. Музика, лъчи.\"
Сравнението душа-музика-лъчи изгражда ангелски образ, който е в пълна хармония с най-чистото на този свят - душата на дете. Можем дори да усетим музиката на душата чрез широките вокали и сонорните съгласни. Осъзнаването на светостта на любовта кара автора да направи една спонтанна отчаяна молитва-зов:
\"Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!\"
За миг, обладан от лоша мисъл, влюбеният изпада в ужас. Той познава злините на света, в който живеем, познава добре тъмната страна на живота и неговото пагубно действие върху крехкото детско съзнание. Тази изстрадана мъдрост внася горест и напрежение в светлината на любовното чувство:
\"Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.\"
Черните мисли са потушени енергично - все пак, любовта не може да бъде толкова слаба, щом управлява живота на хората. Поетът вярва, че любовта може да побеждава, затова, в обратен ред на стиховете, отхвърля мисълта, че светът ще успее да опорочи чистата обич:
\"Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.\"
Драматичният сблъсък е силен и кратък, решението е намерено веднага и възстановил за миг разрушената хармония на любовта, поетът отново коленичи пред олтара на чистата обич:
\"Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...\"
Погледът отново се връща към образа на любимата и чак сега, след тревожната мисъл “Не искат и не обещават те!”, поетът изведнъж осъзнава колко прелестно е детското незнание на любимата. Тя, за разлика от него, не познава огорченията на живота. Непокварена, душата й е изпълнена с красота и надежди. В очите й той намира своето щастие и повтаря унесено:
\"Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.\"
Яворов се е постарал да приложи т.нар. огледална симетрия, която прави стихотворението му изключително и е едно доказателство за това, че той е творец на световно ниво.



„ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ” - П.К. ЯВОРОВ
АНАЛИЗ

Непримиримият конфликт и неизбежното съчетание в едно на Доброто и Злото е темата на голяма част от Яворовата интимна лирика. Личността се разкъсва във вечната борба на антагонистичните начала - на ангел и демон, преплетени във вечен двубой, от чийто синтез се ражда несравнимият личностен драматизъм съчетал в себе си немислимите на пръв поглед философски категории.
ПОВОД ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО - вярата на поета в идеала, в постигане на съвършенството в живота, превръща Мина в онова земно изражение на духовното, към което се стреми неспокойният му дух. Мина поразява Яворов с чистотата и невинността си. Точно тези качества подтикват поета към създаването на творбата - „Две хубави очи”.
КОМПОЗИЦИОННИ ОСОБЕНОСТИ - Стихотворението „Две хубави очи” е композирано по антитетичен принцип - повторението на централните стихове е тяхно отрицание;стихотворението има кръгова композиция; изграждане на любовната тема в изповеден екстаз; молитвени интонации, характерни за библейските текстове;
ИДЕЯ - става дума за образа на човека, съсредоточен типично лирически в една точка-очите. Лирическият човек е представен пряко и непосредствено, като душевно сроден с читателя. „Две хубави очи” става символ на женското начало, на споделената самота - „музика”, „лъчи”. В образа на любимата най-отчетливо са детайлизирани „очите”, синонимизирани с „лъчи”, „душа”, „музика”.

„ .. Душата на дете
в две хубави очи; -музика - лъчи.
Не искат и не обещават те.”

Чистотата и красотата на любимата се подчертават чрез двете смислообразуващи метафори - „музика”, „лъчи”. Музиката е изразител на етичната и моралната същност, лъчите - на красивото на неземното, според вижданията на кръга „Мисъл”. Драматизмът на противопоставянето човек-среда обгръща живота на поета със „срам и грях”, обременява любовта със социалното напрежение. Очите на любимата спират този страх, те преодоляват духовните съмнения. За Яворов любовта не е само субективно начало, но и връзка с външния свят. Извисил се над него, благодарение на чистата и непорочна любов на Мина, поетът възвръща загубената си душевна хармония. Любимата го привлича и унася в мечти, едновременно с това го и отблъсква с неразривната си връзка с земната действителност, с несъвършения външен свят.Така любовта става част от дръзкия и смел опит за извисяване над земното и делничното, като начин за достигане крайния пристан на красивото и бленуваното. Превъплъщенията на Яворовата любов са антагонистични, диалектичен преход от романтичното към реалистичното, сблъсък и синтез на духовното и материалното, на доброто и злото, на красивото и грозното. Това са търсенията на една лесно ранима човешка душа, стремежите на една богата и силна личност, вярваща в божественото, бояща се от земното.
Лирическият изказ на чувствата се осъществява предимно чрез молитвеното съзерцание и преклонение пред любимата заради нейното духовно богатство. Въпреки отсъствието на име и неопределеността на пространствено-времевите граници за изявата на любимата, много ясно се долавя истинската й същност. Тревогата и съмнението, вярата и неверието, безизходицата и търсенето на път се материализират посредством убедеността в победата на доброто.

„ Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.”

Стремежът към любимата е белязан естетически от романтичния порив към хармония между красивото и прекрасното. Може би заради това са използвани твърде много синоними за назоваването й.Яворов използва във всяка творба различен епитет или оригинално сравнение за любимата.

„ Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; -музика- лъчи.”

Любовта в поезията на Яворов не може да се приеме само като част от неговия собствен свят. В много голяма степен чрез нея се размиват границите между индивида и света. Комуникативността на чувствата се осъществява в сферата на желаното пътуване към чистота и истина:
„ Не искат и не обещават те …
Душата ми се моли,
дете, душата ми се моли!”
Любовта като конфликт се пренася от сблъсъка между вътрешния свят на човека и външния свят на обществото към синтеза между идеалното и реалното в личността. Женските образи са изразители и стимулатори на това извечно човешко чувство, носители са на поетичните надежди и видения, донасят в жестокия свят на делника небесната красота и етичната чистота.




„ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО”, „ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ”
ЛИРИЧНИТЕ ИЗПОВЕДИ НА ВЛЮБЕНАТА ДУША
Много могат да бъдат отправните точки към интимната лирика на Яворов, белязана да се приема като психологически портрет на една трагична по светоусеща¬нето си личност. Неговото присъствие в отделните творби се разкрива деликатно и интригуващо. Стихотворението „Ще бъ¬деш в бяло”, приемано като изповед и диалог в монологична форма, е типичен пример за разтварянето на микросвета на интимните чувства в „света прогнил от зло”, 3а да бъде преосмислян и изграждан наново всеки път, когато се окаже „в съсипии”: Аз мисля днес: света прогнил от зло не е, щом той е твоята родина. (...) И пак ще се обърна просветлен света да видя цял при ярък ден. И нека съсипни се той окаже! „Ще бъдеш в бяло” е изповед на нара¬нен човек, признаващ откровено и интри¬гуващо трудностите по пътя към истинската красота на любовта. И неслучайно отговорността пред любимата е една от най-видимите прояви на трагизма му и на вътрешната съпротива срещу насилието спрямо правото да се обича:
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир.
И нека съсипни се той окаже!
Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
Като водещи мотиви в стихотворени¬ето „Ще бъдеш в бяло” се налагат тези за любовта и красотата, за хуманизма на порива към щастие, за силата на духовния полет в пространството на профанираните ценности, неслучайно се визира мечта¬ният свят като „и свят, и храм”, като по този начин се търси двойният смисъл на образното понятие „свят” в смисъл на об¬щество и на сакрален, божествен, висок. Чрез двупосочността на внушенията се постига общуването между лирическия изповедник и любимата, от една страна, и от друга - между поета и неговия възприемател.
Сполучлив е опитът да се създаде синкретична в жанрово отношение творба, съдържаща изповед и диалог, „разказ” за раз¬минаването на влюбения със света и драматичен конфликт с времето и обстоя¬телствата. Интерпретаторът има пра¬во да търси фабулност в драматизма на изживяванията, защото прозренията са вярно отражение на живота: (Веднъж ли съм се спъвал в съсипни, залутан из среднощни тъмнини?) Риторизмът на познанието поставя акцент върху цената на всяка победа (над се¬бе си или над обществото). Затова не из¬ненадва общото впечатление от изповед¬та, даваща заявки да бъде мажорен химн на любовта, а оказваща се елегичен диалог с бремето като препятствие към щасти¬ето. Дори глаголни форми за бъдеще време не са в състояние да надмогнат болката от осъзнаването на истината („Ще бъдеш”, „ще разкрия”, „ще пия”, „ще се обърна”). За¬това универсализацията на мотивите да¬ва възможност за избор на всеобща неперсонализирана форма на общуване с люби¬мата (и със света):
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
И па/с ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
Избраната симетрична композиция съз¬дава фикционалните антитезни рамки между човека и света и поражда усещане¬то за пълнота на чувствата. Така изпо¬ведта, като основно речево действие, търси не просто слушател, а съмишленик, който ще се отнесе съпричастно Към изживяванията му - плод на трагично-драматичния сблъсък с действителността („Ще бъдеш”, „Аз мисля днес”, „И ето усъм¬них се”, „И нека”, „Аз бих”).
В търсенето на път за общуване се сти¬га до разноречието на човека и света, на любовта и страданието заради злонаме¬реност. Като носител на прекрасното, лирическият герой успява да спаси любов¬та - въпреки всички пречки по пътя - в име¬то на живота. Затова и любимата е прекрасна:
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло.,.
...загледан в две залюбени очи,
И тих ще пия техните лъчи -
ще пия светлина, лечебни глътки.
Акцентът, поставен върху ангелическото начало в образа на обичаното момиче, се свързва и с представата за любовта ка¬то празник и ликуване в храма на душата. Избраната светла цветова гама е по-скоро изключение, отколкото правило при изображението й - въпреки очевидната бол¬ка от срещата със света и неговите ла¬биринти („залутан из среднощни тъмнини”).
Номинацията на духовното начало в случая се обвързва съдбовно с физическото излъчване на лю¬бимата, заради която лирическият изповедник е готов да промени целия си живот.
АЗ-ът разширява до безкрайност пространствено-времевите граници на общуването с любимата, за да покаже чрез тревога¬та и съмнението вътрешния си драматизъм:
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир.
И с вяра ще разкрия аз прегръдки...
И пак ще се обърна просветлен...
Романтично-символното изображение на любимата и любовта в Яворовата творба „Ще бъдеш в бяло” се базира на реалистичното основание за намерената богата сетивност на внушенията. Зато¬ва и водещи са възторгът и възхищени¬ето от любимата в поетичните изповеди.
Пространствено-времевите граници в стихотворението „Ще бъдеш в бяло” са твърде разширени („света”, „твоята роди¬на”, „света”, „ярък ден”, „среднощни тъмни¬ни”, „обломки”, „храм”), но в тях не е невъзможно да се вмести и микрокосмосът на интимните тайни („прегръдки”, „две залюбени очи”). Контрастното възприемане на човека в контекста на обкръжението му издава влиянието на символизма върху по¬ета - колкото и житейски правдиви да са изповяданите проблеми.
В културното пространство на лите¬ратурата стихотворението „Ще бъдеш в бяло” се приема като специфичен израз на искрените интимни преживявания на поета (респективно - на лирическия му АЗ). Те са отразени и в стихотворението „Две хубави очи”.
Творбата е рондо с редуващи се мотиви. Затворената кръгова композиция внушава представата за сменящите се чувства на вяра и неверие, за да се наложи накрая убедеността в правотата и победата на не¬винността над грозотата в света:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те...
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
В стихотворението се срещат няколко речеви действия: обръщение изповед и молитва, диалог с любимата и със света („Душата ми се моли,/дете,”), страдание заради оскверняването на любовното чув¬ство. Посредством диалога в монологич¬на форма се осъществява и срещата с трите лирически теми в творбата: елегична - победа на злото в света, драма¬тична - между идеал и действителност, между очакване и реалност, и нравстве¬на - силата на любовта и нейния чувствен свят.
Във всяка своя интимна изповед Яворов намира различни характеристики за любимата. Тя винаги е нова и като че ли пое¬тът я открива за първи път. Обектът на неговите чувства се показва като обра¬зец на човешкото съвършенство и зато¬ва носи послание за постижимостта на евентуалното щастие във все още нехармоничния свят. В „Две хубави очи” тя е „дете”.
Художественият детайл „очите” вну¬шава представата за цялостен образ. Той е символ на богатия духовен живот на човека. И понеже сам се оглежда в тях, влю¬беният е способен да хиперболизира въз¬действието им, като посочва, че те от¬разяват светлината на света:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
Създадено е усещането за хармоничност на изживяването и за пълнота на чув¬ството, носено от платоническото съ¬зерцание на любимата.
Чувствата, които кореспондират в про¬странството на тази молитва, са полюсни. Личат възхищението и ангелическото съзерцание на обекта на възхищението. Но веднага след това се внушава усеща¬нето за страдание и състрадание:
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Реален е светът извън чувствата. Но той поражда съмнение в постижимост¬та на чисти изживявания:
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
И накрая все пак се налага вярата в по¬бедата на добродетелта над порока:
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Това е, което ражда надеждата за вза¬имност и романтичните мечти за бъде¬щето („душата ми се моли...”). За лиричес¬кия изповедник любовта е единство на тленното и на духовното начало в живо¬та. Тя е физическо и духовно съвършенст¬во. Приема я като изпитание на нравст¬веността, като сила и смисъл на живота, като опора в съществуването му на самотник. Затова е назована „страсти и не¬воли”, „срам и грях”.
Срещата между любовта и красотата в „Две хубави очи” се осъществява посредством ангажираната изповедност на лирическия герой. Чрез подтекстовия ди¬алог и чрез мотива за желаното щастие всъщност се стига до онази хармония на душата, която е видима само с вътреш¬ните сетива на влюбения човек. Тази е при¬чината да се изберат и широките пространствено-времеви граници на любовното изживяване, вместващо се между „страс¬ти и неволи” и търсеното „утре”.
Субективното усещане в поетическата изповед „Две хубави очи” на Яворов е обективирано чрез намирането на подхо¬дящи епитети („хубави”), синоними на очи¬те („музика”, „лъчи”), на сравнения, на ме¬тафори („булото на срам и грях”), на фразеологизми и хиперболи, на символи и метонимии, за да се разкрие духовното богатство на любимата. Ключовите думи „очи” и „душа” се основават преди всичко на художествените детайли. Музикалността на стиха събужда позитивни емо¬ционални изживявания у възприемателя. Копнението на духа показва стремежа на лирическия говорител към докосването до любимата и нейния невинен свят. За¬това се долавя и уважението към лич¬ността на жената. А монологично-изповедната форма създава впечатлението за диалог не само с любимата, но и с читателя.
Трагично и прекрасно от естетическа гледна точка е любовното чувство, свър¬зано с идеала на поета за прекрасна човешка личност, която притежава доста¬тъчен духовен потенциал, за да устои на провокациите на живота. Прекрасно и въз¬вишено е зачитането на достойнството и правото на жената да избира пътя си. Красива е силата на чувствата, които търсят път да се докоснат до любимата първо чрез думи, събуждащи взаимност в любовта:
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
В стихотворението „Две хубави очи” Яворов внушава музикално усещане за един нов свят, изчистен от намесата на външ¬ни сили:
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Чувствата на лирическия изповедник с облечени в подходяща художествена фор¬ма, маркираща графичната симетрия на строфите. Повторенията и елиптичните изречения разкриват непресъхващия духо¬вен извор на любовта „в две хубави очи”:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Яворовата интимна лирика създава обоб¬щен образ на света. Противоречието между идеал и действителност поражда дра¬матизма на чувствата и придава възвише¬ни измерения на страданието. Самовзис¬кателността на поета го води отвъд ви¬димите тревоги в едно общество, в което за любовта няма разбиране и прошка - до¬ри когато се усеща нейното ангелическо присъствие в живота на влюбения човек.
В „Две хубави очи” Яворов отразява, но¬вото мислене на човека с модерно съзна¬ние чрез изповедната интонация и посред¬ством подтекста, които допадат и на съвременния читател. В много отноше¬ния произведението звучи модерно все още - понеже любовта няма нито възраст, нито епоха за проявление.


"Заточеници":

ПЕЙО ЯВОРОВ - „ЗАТОЧЕНИЦИ”
ЕЛЕГИЧНА ПЕСЕН ЗА НЕПРЕОДОЛИМОТО СТРАДАНИЕ И НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА

Яворов е един от рядко оригинални¬те поети в българската литература. Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти са повод за създаването на стихотворението „Заточеници”. То е лирично по своя тон, за¬щото в него е изплащана обичта на Яворовите страдащи герои към свеще¬ните български предели.
Трагедията на заточениците се изразява в това, че поробителите зави¬наги и насилствено ги откъсват от лю¬бимия роден край, от близките и се¬мействата им. Така те са лишени от възможността да продължат борба¬та.
Яворов изобразява човешкото стра¬дание на борците патриоти на фона на вечната игра и могъществото на морето. Стихотворението започва с величествена природна картина. Чез¬нат родните брегове зад мъглата, спускаща се над „аленото” море. Създава се особена художествена атмосфера, която обгръща Яворовите „зато¬ченици”. Тя изразява душевните им преживявания. Тъга, преливаща в мъка, изпълва душите на страдащите герои. Чрез красивия залез Яворов засилва тъжните мисли и чувства, вълнуващи заточениците. Глаголът „чезне”по-силно раз¬трива болката по нещо, което е не¬възвратимо: „...някога за път обратен, едва ли ще удари час...”. Безпределна скръб и незаслужено страдание са обх¬ванали заточениците. Силна е тяхна¬та мъка при спомена за високите пла¬нини, пълноводните реки и всичко, което очите им никога повече няма да видят. В това се изразява трагедията на заточениците, подчертана от Яво¬ровите стихове:
А Вардар, Дунав и Марица... ...ще греят нам до гроб зарица сред спомена един...
Художествените образи на родното, носени от спомена за българските реки, задълбочават тъжното настро¬ение в душите на заточениците.
Те са символи на мъката по родна земя и близки. Това е образът на Бъл¬гария, превърнат в спомен, извисен и красив. Както почиват яростните въл¬ни, така душата на заточениците е обезсилена от мъка. Яворов вниква в душевния мир на заточениците, проследява техните пориви и вълнения, по¬родени от раздялата. Невъзможността да продължат и занапред борбата предизвиква ново страдание:
Рушители на гнет вековен —
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен - .
осъди ни врага заклет...
Свободата е мечта единствено за осъдените на вечна раздяла с родина¬та - „рушители на гнет вековен”. Тра¬гична е тяхната мечта. Предател¬ството и духовният гнет остават. Страдащите души на заточениците са дистанцирани, насилствено отде¬лени от свободното бъдеще на роди¬ната, благодарение на „предател клет”. Долавя се огромен копнеж по свобо¬дата и горест в обръщението към многострадалната родина. Тя е „свид¬на” за заточениците, а те са готови да се жертват в името на свободата:
А можехме, родино свидна,
ний можехме с до краен жар
да водим бой - съдба завидна,
край твоя свят олтар.
Състоянието на пленниците и тях¬ната жертвоготовност са предадени чрез драматичен вътрешен монолог-обръщение. Топ е наситен с безпредел¬на покруса. Нарочното повторение на глагола „можехме” доказва още веднъж тяхната мъка, породена от факта, че повече няма да могат да водят борба за родината. Те се вълнуват както от миналото, така и от настоящето, от мисълта, че младостта им ще увехне в чужда земя. Това подсилва тяхната трагедия.
Така както е невъзможно да бъде спрян корабът, така безславно той от¬нася и надеждите им. Напрежението на¬раства, изразено чрез възходящата гра¬дация: корабът „все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни”. Пейзажът е одухот¬ворен от Яворов, а чрез глаголите „ле¬ти”, „отнася ни” той го прави съпричас¬тен на вълнението на заточениците:
Простира нощта трилото си и веч
едва се мяркат очертани
замислените великани
на чутния Атон.
Чрез метафората „простира нощта трилото си” авторът задълбочава болката, която става по-силна с отмина¬ването на деня, когато от погледа на патриотите постепенно изчезват лю¬бимите образи.
Там, в далечината са останали всичките им надежди за по-добър живот. Те обичат България и мъката им е го¬ляма:
И през сълзи насипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели
угаснал взор за сетен път.
Простираме ръце в окови
към наший изгубен рай...
горчива скръб сърца ни трови -
прощавай роден край!
Раздялата с родината е мъчителна. Изгнаниците могат за последен път да я зърнат. Оттук започва тяхната аго¬ния. Те са безпомощни и силата на тра¬гичното изживяване е изразена чрез окованите им ръце. В израза „прощавай роден край” се преплитат две чисто човешки чувства, които ги бълнуват. Едното е безпределната любов към всичко мило и драго, а другото е тъга¬та по изгубената родина. Заточеници¬те обичат от все сърце отечество¬то си и знаейки, че няма да го зърнат повече, те ще запазят светлия спомен за него в сърцата си.
Всичко, което е свързано с родина¬та, намира място в сърцата на изгнаниците. Това, което за всеки българин е неразделна част от отечеството за тях се превръща в спомен. България за заточениците е трагичен мираж, неясно очертал все по-задълбочава¬щата се болка в душите им.
Метафората „сълзи насипели” подчер¬тава трагичното чувство при сбогу¬ването с родината. Сравнението на родната земя с „изгубен рай” още веднъж подчертава искреността на чувс¬твата в този момент на изпитание. Въпреки това поведението на заточе¬ниците доказва, че те не познават раз¬двоението. Това се подчертава и от интимното им обръщение към родина¬та: „Прощавай, роден край!”.
Елегията „Заточеници” на Яворов е интимна изповед на човешките души, обхванати от носталгия по родината. Творбата е поетичен израз на стра¬дание и обич към поробеното оте¬чество.



ПЪТЯТ НА ВЕЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В ДУШИТЕ НА ЯВОРОВИТЕ „ЗАТОЧЕНИЦИ”

Носталгичният порив към духа на родината, ма¬териализиран в изчезващите природни обеми на родното, стопяващи се бавно в умиращия свет¬лик на заника, очертава художественото прост¬ранство на болката, „морето” от страдания, в ко¬ето прокудената душа на Яворовите „Заточеници” търси в бездънието на хоризонта прощалния пог¬лед на родината. Проблемът за изгнанието е въ¬веден чрез мотива за покоя, за странно настъпи¬лата тишина в природата и в човешката душа след красивия миг на буря и бунт, слели дух и родна земя в единен порив за свобода:
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини:
В игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
Надигащата се буря в душата на самия Яворов, готов да „се цамбурне в македонската револю¬ция”, според собственото му признание в писмо до близък приятел, странно контрастира със стих¬ващите акорди от стихиите на бунта в духа на зато¬чениците. Но този дисонанс на чувства, порив и настроение създава усещане за покой, наситен с потиснато, овладяно напрежение. Мигът на раз¬дяла с родината е миг на затишие преди нова буря. В покоя живее бунтът, а в носталгията на заточе¬ниците - зараждащата се нова буря в душата на Яворов след „нощта”на преживян кризис и апо¬калиптична изповед пред духа на родината в по¬емата „Нощ”, появила се през 1901 г., кн. 5-6, май - юни, на страниците на сп. „Мисъл”.
Това произведение разсича покоя в душата на поета, раздвоява духа му и ражда вечното неудов¬летворение на мисълта в тишината на притихна¬лите, очакващи нова буря, пречистени за миг от болката, творчески сетива. Но в измамния покой на затишието се чува далечният тътен на нов порой, озвучаващ в тъмните дълбини на „морето” от човешко страдание драмата на осъдените на заточение в Подрумкале (Мала Азия) българи на 6.УП.1901 г. след атентата в Солун. И Яворов на¬писва в края на същата година стихотворението „Заточеници” с първоначално заглавие „Към Подрумкале”, публикувано през януари 1902 г. в кн. 1 на сп. „Мисъл”, в което безмълвието на бол¬ката въвежда конфликтното напрежение на моти¬ва за покоя и тишината на изповедта за нова буря на духа:
В игра стихийна уморени,
почиват яростни Вълни...
Напрегнато очакване в тишината на покоя кри¬ят „яростни вълни”. Разширява се художестве¬ното пространство на страданието като хоризонт на очакването, в чиято носталгична дълбина се сливат болка и блян. Пастелната мекота на стих¬налата буря примирява трагиката на бляна с раж¬дащото се зарево на надеждата, което ще донесе просветление и нова сила за духа от гаснещия светлик в жаравата на бунта, умиращ в сърцето на заточениците като „заник-слънце”. Нова духов¬на светлина облива съзнанието и в това „море” от копнеж и безмълвен блян се появява „кора¬бът” на надеждата, носещ мисълта в „път обра¬тен” за миражната среща с родния бряг, чезнещ в безкрая на хоризонта като изтичащата, умираща светлина на заника в дълбоките, тъмни прег¬ръдки на нощта:
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове.
Душата е обгърната от заревото на надеждата, родено от трагичния покой на „яростните”, стих¬нали в трепет пред раздялата с родината, стихий¬ни вълни на бунтовницата-мисъл. Тя спори с ти¬шината на сърцето и безмълвната изповед на духа, жадуваща нова буря в статичния бездиханен по¬кой на унеса, ваещ с жадния взор на душата об¬раза на родното в съня на недосънуван блян, из¬плувал от дълбините на страданието, обгърнало като безкрайна морска шир съзнанието на заточе¬ниците:
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.
Надеждата е изваяна от тъмната, измамна лас¬ка на нощта в мига на заточение. Изпълнена е с тъмнина и уютен мрак. Страданието ражда мира¬жа в носталгичния унес на духа. Мисълта, макар и будна, „сънува”„път обратен” към родния бряг в духовния блян за нова буря и нов бунт в съзна¬нието на заточениците. Тя живее на границата между миража и реалността, между покоя и ярос¬тната буря. В своята безнадеждност „сънува” надежда:
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
Действително, символният обем на миража ети¬чно примирява бурята в стихиите на разум и чувство, на сън и действителност. „Корабът” на заточението донася бляна за завръщане, а без¬надеждността се изпълва с носталгична надежда. Контрастни са символните знаци на боледуващия дух. „Корабът”- символ на трагична безнадеж¬дна раздяла с родината - въплъщава и полюсните символни стойности на миражната надежда за среща с брега на родното. Този образ на умираща надежда в стихналото предчувствие за новото й раждане носи конфликтното противоречие в раз¬двоението на Яворовия копнеж, който в раздяла¬та съзира завръщане, а в заточението - вечен път към духа на родината. Духът-заточеник нами¬ра пътя за нейното завръщане към олтара на род¬ното в своето безкрайно скиталчество. Статиката, безмълвието и покоят са преодолени. Пътят към нова буря и нов бунт за раждането надуха е открит:
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си-и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутния Атон.
Но това е път в „нощта” на болката и страда¬нието. Тя „простира... крилото си”нац духа на зато¬чениците, но в нейното тъмно, страдалческо битие е вписана светата обител на сиротната носталгична болка на майка-родина, загубила синове, и чеда, отнесли в заточение майчината скръб на прощал¬ния й поглед. Всеки жадува завръщането на другия. Раздялата се изпълва с копнеж за завръщане. Болката се осветява от изплувалата като зарево от дълбините на човешкото страдание надежда, обля¬ла със светлина тъмното крило на нощта, и сред безкрайното „море”от прощална самота скитащите носталгични души на родина и заточеници намират храма за копнежна среща в сакралния път на веч¬ното духовно завръщане един към друг. Под „тъмномодрия небосклон” на болката и страданието ми¬ражно слънце огрява храма на надеждата, в който живеят бляновете за завръщане на заточените, раз¬делени души на майка и синове.
Свят олтар гради прощалният зов на душите, пред който те безмълвно изповядват болката си като в обител на светата скръб:
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор -...
Там, в духовния олтар на прощаването-раздяла, се среща трагичната мечта за завръщане на заточениците с прощалния взор на родината. В бляна за среща живее святата болка от раздялата с брега на родното. Мечта и действителност, блян и болка извайват контрастното битие на раздялата-завръщане в страдалчески раздвоения дух на Яворовите „Заточеници”. Но скръбта облъхва с тъмен дъх душите, в които бавно се топи светли¬кът на измамния копнеж и трагичната надежда. В самотата на молитвения мрак духът на заточеници¬те се прощава със скръбния лик на родината:
... - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови.
Прощавай, роден край!
В прощалния шепот на Яворовите „Заточе¬ници” е скрит и дълбоко стаен „пътят” за вечното завръщане на духа към болката, страданието и скръбта.



ПЕЙО ЯВОРОВ - „ЗАТОЧЕНИЦИ”
СКРЪБТА НА ДУШИТЕ - ПОЕТИЧНА КАРТИНА НА РАЗДЯЛАТА

Конкретният исторически повод Пейо Яворов да напише стихотворението си „Заточеници” е атентатът в Солун сре¬щу Отоманската банка. Много българи от Македония, останала след Сан-Стефанския мирен договор в границите на Турската империя, са осъдени на заточе¬ние в Подрумкале - Мала Азия. За това и първата публикация на стихотворението „Заточеници” през 1902 г. в сп. „Мисъл” е със заглавие „Към Подрумкале”. - Носталгичните настроения, обхванали душите на изгнаниците, са обект на художествена интерпретация в Яворовата творба. Още в първите стихове поетът изгражда символния образ на раздялата с родната земя. Заедно със залязващото слънце „гасне” надеждата за обратен път назад към родните предели, чезне светликът, идващ от мили родни брегове, и ро¬дината остава далеч, „потънала” в кърва¬вата „прегръдка” на залеза:
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини:
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко вий, родни брегове.
Тъгата от раздялата расте. Попът¬ният вятър и мислите на осъдените „ле¬тят” в контрастно противоположни посоки. Родните брегове се отдалеча¬ват, а желанието за завръщане е изга¬рящо със своята носталгична болка.
Яворов рисува море от мъка, „окъпано” от романтично красив залез. Поетичната картина внушава деликатната притаеност на чувството, което „залива” с „ален” отблясък душите. Те наподобяват „морски ширини”, притихнали след разра¬зилата се буря на националния протест. Две природни стихии - на морето и на вятъра - допълват емоционалното съдържание на психологичните преживявания. Те създават носталгичното нас¬троение на изплувалата сякаш от дъл¬бините на душата поетична картина на раздялата.
Романтичният силует на кораба „се но¬си леко” и с издути от попътен вятър платна отнася скръбните души на зато¬чениците към далечни чужди брегове. Неговият романтичен образ се превръ¬ща в красив символ на неизречената обич, на неизплаканата докрай любовна мъка по родната земя. Погледът обгръ¬ща жадно хоризонта, но родните брего¬ве чезнат в „мъгли далеко”. Изплувалата влага на потиснатите сълзи замъглява взора и образът на родното губи зрими¬те си реални очертания. Скръбта по ро¬дината се превръща във вътрешно пси¬хологично преживяване:
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.
Заточението е повод за трагичен раз¬мисъл. Осъдените са обречени на незавръщане: „И някога за път обратен/едва ли ще удари час...” Без родната земя све¬тът губи стойност. Нравствените цен¬ности се променят. Човешкият свят е ог¬рабен. Мъка притиска душите. Образът на света, отразен във вътрешния свят на чувствата и преживяванията, се превръ¬ща в сън - безкраен и необятен, в който стоновете на безутешните души глъх¬нат. Мъката е безмълвна, а болката - дълбока и безгласна. В това скръбно инто¬нирано пространство на човешкото страдание изплуват национално значи¬мите образи на родното: „Вардар, Дунав и Марица”, „Балкана, Странджа и Пирин”. „Вода и суша”, реки и планини очертават „релефа” на родната земя. Тези далечни географски „контури” извайват емоцио¬налната „рамка” на спомена. Негово художествено съдържание са носталгич¬ните чувства на заточениците. Именно те създават скръбния образ на родина¬та, интимно „притаен” в дълбините на страдащата душа. Той е единствен и неповторим. Обгърнат е в странно ду¬ховно сияние, което разкъсва мрака на болката. „До гроб” споменът за родина¬та ще озарява душите на осъдените. Нейният духовен образ остава завинаги свързан с трагизма на преживяванията, символно изразени със скръбния залез на слънцето. „Алеят морски ширини” и по¬следни зари от помръкваща светлина про¬рязват завинаги с трагичен отблясък съзнанието. Това е мигът на раздялата, когато се ражда вечният спомен за родината. В неговото вътрешно духовно „зарево” е събрана мъката на неизречена синовна изповед пред образа на родното, превърнат в „олтар”за изповед на душата:
Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет...
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна!
- Край твоя свят олтар.
Остава мъката за неизпълнен „дълг си¬новен”. Трагичен е укорът на осъдените на „съдба завидна”, които остават с не¬изпълнен дълг към родината. Нейният „свят олтар” е все още в робство. Сво¬бодата не е извоювана. Душите стра¬дат пред „олтара” на родното, „вграден” като скъпа реликва в съзнанието на про¬кудените. Пред образа на родината ка¬то пред неръкотворна икона на жадува¬ната свобода изповядват неугасващата си мъка заточениците.
Чувство за вина изгаря съзнанието. Осъдените на раздяла с „мили родни бре¬гове” не търсят извинение, не чакат оп¬рощение за неизпълнения „синовен дълг”, а изливат тревогата на духа си, угнетен от нескрита болка. Носталгичното настроение на чувствата определя емо¬ционалната тоналност на изповедта. Тя се изпълва с мрака на недоизказани скръбни слова, в които „умира” надеждата като гаснещото слънце на хоризон¬та. Емоционално-психологичният регис¬тър на поетичните настроения е в ли¬рично съзвучие с тъмната тоналност на припадащата вечер, когато нощта „про¬стира” „крилото си”. То е скръбно и печал¬но. Изваян е символният знак на отча¬янието и безнадеждността, идентични със смъртта като вътрешно духовно преживяване на осъдените:
Но корабът, уви, не спира,
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани на чутния Атон.
„Тъмен”, натежал от скръб, е небосклонът. Величествен е силуетът на „чутния Атон” - елемент от стапящата се, чез¬неща в тъмнината картина на родното. Болката става нетърпима. Емоцио¬налното прискърбие достига своята кулминация. Раздялата с родината е тра¬гичен факт в живота на заточениците. Тя е тяхна съдба и тежка човешка участ. Сълзи на мъка и изповядана вина искрят в очите. Мракът прикрива слабостта на човешките сърца. Бурята в душите е утихнала, взорът - угаснал. Носталгич¬ната болка по родното се настанява трайно в съзнанието. Обречени на вечна скръб и мъченичество са душите на за¬точениците. Родината е изгубен рай, а заточението - вечен ад за духа. контрас¬тни са преживяванията. Прощаването с образа на родното е светла тъга по чезнещи родни брегове и тъмна болка от ид¬ващо нерадостно бъдеще. Настоящето е раздяла, мъчително „пътуване” към веч¬ния „бряг” на страданието:
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови...
Прощавай, роден край!
Взорът на осъдените е обърнат „за се¬тен път” „назад” към света на родното, чийто скъп образ е символно проектиран сред море от „сълзи накипели”. Той потъва бавно в здрача, губи се в далечи¬ната като гаснещата светлина на за¬лязващото слънце. Неговият символен образ вещае тъмен зрак за осъдените на вечна мъка души. „Заточена” е надеждата, забранена е духовната светлина на радостта. За „сетен път” образът на „изгубения рай” - родната земя - оживява. Поетичните послания носят трагични внушения. Емоционалното „слънце” на ду¬шите е „залязло” завинаги. Вечерният мрак, стелещ се над „морски ширини”, е символен израз на духовния безкрай на болката. Тъмнината въвежда в художес¬твените дълбини на психологичния раз¬мисъл. Душите осъзнават трагичната си участ. Осъдени са на незавръщане към мили „родни брегове”.
Трагичната раздяла с родината е веч¬но „пътуване” към духа, опазен като скъп спомен и „свят олтар” в човешките души. За тяхната скръб, извайваща поетична¬та картина на раздялата, говорят художествените послания на Пейо Яворов в стихотворението „Заточеници”.


"Градушка":

http://www.teenproblem.net/school/s/582.html

http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=324&WorkID=11741&Level=2

ПЕЙО ЯВОРОВ - „ГРАДУШКА”
„МОДЕРНИТЕ” ПСИХОНАСТРОЕНИЯ НА ЧОВЕШКАТА ДУША

Поемата „Градушка” на Пейо Яворов е ярко художествено доказателство за модерните тенденции в развитието на българската литература в началото на XX век. Народнопесенният ритъм в лирическия изказ на поетичното действие въвежда в психопространството на човешкия размисъл. Още с първите стихове на поемата е внушено чувство за тревога. Ритъмът е бавен, протяжен: „Една, че две, че три -...”. Липсват глаголи. На пръв пог¬лед сякаш няма действие. Повторението, като част от последователно изброява¬не, характерно за народната песен, съз¬дава тягостно настроение и усещане за вътрешно напрежение, в което отчетливо се чувства ритъмът на нарастваща тревога. Психологичните паузи между употребените лексикални форми на числителни имена: „една”, „две”, „три”, „натежават” от вътрешно мъчително очакване. В тези тревожни пространства на смълчана болка времето се „завръща” с цялата емоционална и сетивна сила на преживяното от човека. Превръща се в реалност, която плаши с близостта на емоционално-психологичните внушения за случили се беди. Споменът за тях става все по-жив и ярък. Времето на „усилни и паметни години” се „завръща” в човешкото съзнание с познатата тревога на ид¬ващото зло. То вече не е спомен, а предс¬тояща беда. Трагичното предчувствие в човешката душа изтръгва изповедния стон на вечната мъка:
...Боже,
за някой грях ръце всесилни
подигна ти и нас наказа.
Осъзнато е безсилието. Изплакана е безнадеждността. Това е дълбоко потис¬ната въздишка на неотърсилата се от преживяната болка човешка душа. В нея ня¬ма вик за помощ. Тя е по-скоро на глас изречена мисъл от постоянен вътрешен размисъл, който терзае съзнанието с трагичността на споменните видения. Вътрешният психоразмисъл е изпълнен с образи. Те са градирани по сила и степен на изживяване:
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар че вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува, ни жадува!
Бавно и мъчително е „навлизането” на мисълта в дълбините на трагично смълчаното човешко съзнание. Там е „тайна¬та” на душата, там е и споменът за преживяното. Думите се раждат трудно. Болката е твърде голяма, за да бъде изразена. Тя е скрита в „мълчаливата” памет на съз¬нанието. Емоционалната сила на въздей¬ствието надхвърля познатото и обичай¬ното. Болката е по-страшна от смърт¬та. Неслучайно се появява фолклорното наричане: „Да беше мор, да беше чума...”, ко¬ето е художествено средство за сравне¬ние между позната емоционална сила на чувството и никога неизказано докрай трагично преживяване. То е смесица от различни чувства - болка, мъка, страх и безнадеждност. Смъртта е спасение, а мисълта за нова среща с неизмеримата, изгаряща болка от преживяна и очаквана отново беда ражда думите на изповед, ко¬ито „потичат” като жалейна народна пе¬сен:

А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Яворов е очертал дори и графично чрез пунктуацията началото и края на психологичния размисъл: „Една, че две, че три... в земята зърно се опече...” Художествената среда за разгръщане на поетичното действие е вътрешният свят на човека. Той е интимен, съкровен, но и мисловно дълбок. Наситен е с психологизма на бол¬ката. Поетът остава верен на реалистич¬ното изображение на човешките емоции. Те не са еднозначни, а вътрешно променя¬щи се. Радостта заменя болката и надеждата, макар и за миг, „огрява” със светъл лъч мрака на душата. Тези вътрешни про¬мени в емоционалния регистър на прежи¬вяванията са в унисон с външно-реалното и зримото. Ритъмът на природния кръгов¬рат е в хармония с „пулса” на човешките настроения и чувства, които се раждат естествено, развиват се в художествен синтез с промените в природния свят. Отразяват дисонанса, но и виталното равновесие между човек и действител¬ност. Художествената връзка е поетически одухотворена, както в народната пе¬сен, но е наситена и с психологизъм, кое¬то е и новият „модерен” поглед на поета Към човешката душа и нейните преживявания.
Природните сезони предизвикват раз¬лично емоционално „оцветяване” на психо-настроенията. Те са представени чрез въздействието си върху човешКата душев¬ност, Която има своя емоционално-психологична реакция:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита
и знойно лято позлати
до вчера злачни широти.
Назрява вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителна надежда
при труженик селяк отива.
Поетичният ритъм отразява „прозвънващата” радост в душата. Сякаш стиховете рисуват картината на раждащата се надежда, ко¬ято е едновременно „проектирана” навън - сред природата, но и навътре - сред психопространството на вътрешния свят на човека. Еднакво е емоционалното съдържание на двете художествени „платна” на родената надежда. Те взаимно се отра¬зяват, сливат художествената „тъкан” на природен и психолозичен обем в стихове¬те на Яворов, изразили искрената радост на човека, потиснал за миг болката и безнадеждността:
Затопли радост на сърцето,
усмивка цъфне на лицето,
Въздишка кротка,
пръст до пръст,
ръка набожно прави кръст:
„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекна ще и тежко бреме,
на мъките ни края до ще.”
Отново се появява вътрешният психо¬логичен размисъл, близък до фолклорното наричане: „Да бъде тъй неделя още...” Той въплъщава радостта и надеждата. Чув¬ства, твърде трепетни, плахи и нетрай¬ни Като вътрешен интензитет на изживяване, изпълват човешката душа. В това озвучено с положителни емоции психопространство Яворов извайва нова поетич¬на картина. Тя изразява нарастващото вълнение на човека от предстоящата жътва. Усеща се превъзбуда в сетивното възприятие на природата. Утрото на¬стъпва, действията на приготовлението издават вътрешно безпокойство, което мисълта отхвърля, но душата предчувства като идващо отново неизбежно зло. Суетня, радостно оживление и потиснат страх определят емоционалното съдържание на психонастроенията, които пре¬ливат в звуково огласената от естест¬вени шумове и гласове природна картина:
...Ето
В съседен двор се дига врява,
там някой люто се ругае.
Наблизо татък чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник полъхва леко
и звън от хлопка издалеко
донася в село; стадо блее...
Преходът между човешко предчувствие, нарастващо безпокойство и реално настъпващо природно бедствие е осъщест¬вен чрез смисловия „заряд” на Концентри¬рани художествени послания, скрити в глаголните форми „захваща”, „грее”, „праща”:
Навсякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
Слънцето е живот, но то е огнено и зло¬вещо. Скоро ще изпепели земята. Предчувствието е оправдано. Знаците в при¬родата са „разчетени” от душата. Те не предупреждават, а ясно говорят за пред¬стоящото: „... на земята огън праща.” Из¬пратен е прокобният знак на стихийното бедствие. То идва като всемогъща сила. Променя бързо и динамично „диханието” на природата, отразено като „задух стра¬шен” и „взор уплашен” както във външния вид на човека, така и в неговите вътреш¬ни преживявания. Психоритъмът на чувст¬вото е идентичен с промените в приро¬дата:
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
А то е сиво, мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито,
от юг бухлат се облак дига,
пълзи и вече го настига.
Страхът расте и получава своето сим¬волно цветово изражение. Небето е „сиво, мъгловито”. В подобна емоционална „то¬налност” е изразена и човешката душа. Нейната психологична дълбина се „смра¬чава”. Радостта отдавна е изчезнала, надеждата - също. Болката „оглася” със зап¬лашителен „стон” вътрешните устои. Техният мълчалив „глас” предчувствието „разчита” в уплахата и хаотичните движения на птичия свят в природата. Изконната връзка между човешките емоции и стихиите на разрушението е изразена като атавистичен страх пред силите на природата. Поетичните послания са с психологично съдържание. Мотивират от¬ново вътрешните размисли на човека, в ко¬ито се долавя смут и непреодолим страх пред природната стихия:

...Знак е, чуй петлите.
А гъски около реката
защо, размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
какво ли са орали, сели?
Предчувствията имат реални доказателства, знаци от природата, че бедата е неотменима. Безсилието в душата на човека ражда искрената молба към всемогъществото на природата. Обръщението към нейния необозрим разум възражда езически изповяданото преклонение пред си¬лата й. Човекът признава своята зависи¬мост от „волята” на природните стихии. Те имат власт над неговите настроения, чувства и мисли. Определят „ритъма” във вътрешния живот на душата. Молбата е искрена и затрогваща:
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две... ела, тогази,
страшилище!...
Отговорът е ясен. Той е „даден” чрез образно-фолклорната стилистика на одухотворената природа:
...А облаКлази,
расте и вий снага Космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо... Милост няма!
Като страшна хала, долетяла от мито¬логичните дълбини на фолклорно-песенното съзнание на човека, идва природното бедствие. То „расте и вий снага космата”. „Засланя” слънцето - символ на живота. Отнема надеждата за спасение. Митоло¬гичната и фолклорна символика в образа на слънцето е безсилна да вдъхне сили в човешката душа. Самото слънце - поети¬чен образ на Живота - е застрашено. Безнадеждността е осъзната. Трагичният извод: „Милост няма!”, е естествена реакция на мисълта.
Човекът събира последни сили, за да по¬еме страшния удар на природната „хала”. Сякаш дъх не остава в човешките гърди. Съзнанието е в тревожно очакване. Появя¬ват се отново психопаузите на поетично замълчаване, в които се „чуват” ударите на сърцето, отмерващи миговете до пър¬вия тътен на градушката:
На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе - дим и адски тътен...
вихрушка прах...
Сякаш „гласът” на неудържим природен гняв разкъсва напрегнатата тишина на очакването, изпълнила душата. Всичко се слива в едно. Човек и природа се „срещат” сред хаоса, болката и безнадеждността които са общо състояние в „изживяванията” на природен и човешки свят:
...Ей свода мътен
продран запалва се - и блясък -
и още - пак - о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!
Природата е победила. Човекът е смазан от болка. Душата е прекършена. Надеждата е „разпиляна” както житните класо¬ве от „бясна хала”. Вечното зло се „настанява” като тъмна прокоба в душата. Бол¬ката се завръща. Тя е дълбока и силна - с нищо неизразима. Определя емоционална¬та багра на трагичното преживяване:
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Настъпилата тишина в природата е мъл¬чалива изповед за „вечното зло” в човешките души. Те са безсилни пред всемогъщата сила на злата социална съдба. Трудовото усилие е безнадеждно и трагично. Вътрешният размисъл на човека е в синхрон със страшните последици за живота му от току-що „преминалата” „бясна хала” над „планини, полета”, „стъпкала” и после¬дната плаха надежда в душата:
Че там жетварка, бясна хала,
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безредно, зрели и зелени,
и цвят-надежди е пожнала...
Яворов разкрива страшната драма на човешката душа чрез фолклорната образ¬ност на народно-песенната традиция в контекста на „модерните” психологични търсения на една нова естетика, при ко¬ято водещи са вътрешният размисъл и дълбоко „озвучената” с емоционални нас¬троения и сетивни усети душевност. Пое¬мата „Градушка” на Пейо Яворов е безс¬порно художествено доказателство за на¬лагащите се модерни тенденции в разви¬тието на българската литература в на¬чалото на XX век.



ПЕЙО ЯВОРОВ - „ГРАДУШКА”
СИМВОЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА СОЦИАЛНОТО ЗЛО
Яворовата поема „Градушка”, публикувана за първи път през 1900 г. в сп. „Мисъл”, е въплътила детския спомен на поета за природните бедствия, наблюдавани от самия него в родния му край. Ридае човешката душа пред неукротимата стихия на градушката, изпратена като наказание не само на човека, но и на пищната, отрупана с плод, гръд на земята. Отприщват се древни, изконни чувства. Нещо езическо се ражда в мисълта на поета и още първите стихове на Яворовата поема „Градушка” внушават усещане за страшно идващо зло:
Една, че две, че три,
усилни и паметни години...
Боже, за някой грях ръце
всесилни подигна ти
и нас наказа.
Действието с усилие „изтръгва” от паметта кар¬тината на отминало опустошително страдание. Не е случайно и присъствието на бавния, протяжен ритъм на изброяването: „Една, че две, че три...”, който напомня тъжния напев на оплакването в народната песен. Паметта е скътала дълбоко болката, за която пеят Яворовите стихове. Изповедта е лично-интимна, но и колективно-всенародна. Страданието се излива в единен чо¬вешки вопъл:
Кой ли може неволя клетнишка изказа,
макар че вчерашна се дума?
От дълбините на паметта идват „гласовете” на страданието. Сливат се и като древен хор изпяват в речитатав споменната болка на сърцето:
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!

В песенно-ритуалния унес на изповядващата се душа споменът оживява. Преживяната болка ста¬ва настояще. Докосва съзнанието, което разпоз¬нава образите на злото. То идва като градушка, порой, слана и засух. Сетивен е допирът на душа¬та до страшната картина на страданието. Тя е пронизана от разрушителния ритъм на градушката, здраво е притисната в студената „прегръдка” на пороя, за да усети знойните конвулсии на умира¬щата сред слана и засух човешка надежда:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше,
в земята зърно се опече...
Картината на страданието, изживяна отново от човешкото съзнание, потъва в споменната глъб за¬едно с чезнещите гласове на ритуално изплакана-та болка. Тя е заменена от радостта и нов свят на надежда изпълва душата:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита
и знойно лято позлати
до вчера злачни широти.
Художественото пространство се изпълва със светлина. Разширява вътрешния си обем и безкра¬ен дълбок хоризонт се открива пред „взора” на пре¬чистилата се в спомена за преживяното страдание човешка душевност. Надеждата се ражда отново:
Назрява вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.
Готова за полет, потънала в радостна омая, душата молитвени слова реди:
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекна ще и тежко бреме,
на мъките ни края до ще.
Молитвено смирение струи не само от човеш¬ките души. То изпълва с невидимото си присъст¬вие цялото художествено пространство, прониза¬но от светлина и нескрита радост. Всичко в при¬родата и в човешката душа тръпне в очакване на нещо ново, красиво и добро. Напрежението расте. Човешките действия са бързи и стремителни. Усе¬ща се припряност и нетърпение:
... - „Катран и върви,
бре, мъжо, взе ли от пазаря?”
Знае невеста ранобудна
- всичко готово е,
но пак ще пита, че утре жетва е;
самичко сърце си знае как се стяга.
В нервната тръпка на очакването е скрит емоци¬оналният контраст между потисната болка и покълна¬ла радост. Те сплитат възел в човешката душа, която се задъхва от тревогата на нарастващо напрежение:
... Ето
в съседен двор се дига врява,
там някой люто се ругае.
Наблизо татък чук играе
и наковалнята отпява.
Вълнение изпълва душа и природа. Психологич¬ният рисунък на битовата картина преди жътва е уплътнен от носено предчувствие за идващо зло. То вече се прокрадва в „гласа” на природните сти¬хии. Идва „издалеко” като въздишка и стон на съ¬будилия се страшен спомен, чието реално присъс¬твие душата започва да „разчита”. В огнения зной разпознава парещата болка на страданието:
А сутренник полъхва леко
и звън от хлопки издалеко
донася в село; стадо блее...
Навсякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
Предчувствието става реалност. Природата нас¬тръхва. Злото я изпълва и тя обръща враждебно лице срещу човека. Цветовата символика („сиво”, „жълто”) допълва процеса на езическо одухотворяване стихиите на разрушение и гибел. Човек и природа се изправят един срещу друг. Безмълвие изпълва човешката душа, динамика и грохот - при¬родата. Злото започва да говори с виталния език на природното бедствие:
Преваля пладня. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
А то е сиво, мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
от юг бухлат се облак дига,
пълзи и вече го настига.
Вакханални са страстите на природната враж¬дебност. Те обгръщат човека и го правят незначи¬телен и безпомощен пред собствената му съдба. Тя не му принадлежи, подчинена е на вездесъщо¬то зло, предизвестено от трескавото дихание на идващата буря:
... Знак е, чуй петлите.
- А гъски около реката
защо, размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
какво ли са орали, сели?
Стихията на идващото зло извива буря първо в душата на човека. Той е сам срещу враждебното лице на собствената си съдба. Символният образ на черния буреносен облак, засланящ слънцето и надеждата, се превръ¬ща в митично „космато” чудовище, въплътило „тотемния” страх и безпомощност на човека пред без¬крайното и необратимо социално зло. То е безми¬лостно като разрушителна природна стихия. Макар и обречен на гибел, човекът докрай се бори за се¬бе си и своята несрета участ. Неизразим е трагиз¬мът на неговия молитвен стон към вездесъщото зло:
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две... ела тогази,
страшилище!
Диалогът между човек и съдба символно е въп¬лътен в битката между човешки разум и природна виталност. Злото се оказва непобедимо. Разруши¬телни са неговите стихии, които са част от човеш¬ката социална съдба:
... А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо... Милост няма!
Природното бедствие се превръща в социална драма. Идва кулминационният миг на битката меж¬ду човек и съдба.
Съдбовна е развръзката на духовна и природна буря. Небе и земя се сливат, а човек и природа изчезват във вакханалната страст на разрушението. Бедствието поглъща човешки и природен разум. Всичко е некон¬тролируемо и стихийно-апокалиптично:
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе - дим и адски тътен.
Вихрушка, прах... Ей свода мътен,
продран запалва се-и блясък -
и още - пак - о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех...
Стремителният, динамичен „бяг” на градушката е накъсан от вътрешни междустихови психологич¬ни паузи. Космогонната цялост на човек и природа е „накъсана”, фрагментарно „разглобена” на „- Град! - парчета - /яйце и орех...” В странните ми¬гове на апокалиптично „затишие”, когато човешка душа и земна гръд си „поемат” дъх, те сякаш търсят опора и спасение във взаимно сполетялата ги беда. Затова „сърцето тръпне”, а „земя трепери”. Установената от векове хармония между земя и небе, човек и природа е светотатствено разкъсана и унищожена. Под нейните отломъци замира пос¬ледният прискърбен стон на умиращата сред неиз¬разимо страдание и болка човешка душа:
... Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!
Звукът умира. Душата „онемява”. „Гласът” на природната стихия замлъква и трагично безмъл¬вие изпълва художественото пространство на Яво¬ровата поема „Градушка”. Сякаш друг свят, недействителен и нереален, се открива пред взора на поета:
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва негде надалече
и влък след стадо - вихър леден
подгоня облаците вече.
Враждебността остава. Животът се е отдръпнал от човешките души. Хората са бледи сенки, безп¬лътни човешки подобия, изпълзели от преизподнята, дошли от Ада на стихията. Присъстват на соб¬ственото си опело:
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица:
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Надеждата е мъртва, душите - също:
Че там жетварка, бясна хала,
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безредно, зрели и зелени,
и цвят-надежди е пожнала...
Финалният акорд на поетическото действие „озвучава” безмълвието с неизречената, но дълбоко стаена мъка на човешкото сърце. Това е неговата съдба, носена от вечното зло във вихъра на соци¬алната разрушителна стихия, символно изразена от образа на градушката.




ФАТАЛИСТИЧНОТО ВЪЗПРИЕМАНЕ НА СВЕТА В ЯВОРОВИТЕ „ГРАДУШКА” И „НА НИВАТА”
Роден в Чирпан, живял през трудните за българското село го¬дини, трудил се на полето и съпреживявал радостите и мъките на обикновените хора, Яворов казва за своето отношение към тях: „То е една тъпа болка... Аз съм чувствал тая болка и аз съм търсил да дам израз на тоя своеобразен род състрадание - да остане у читателя тъкмо това чувство, което има и у мен. Аз съм следял, всеки стих вади ли частица от това чувство из мен и прилепява ли се към по-горния.” Социалната тема е не само модерна, но и психологически необходима за епохата - епоха на първичното развитие на капи¬тализма у нас, епоха на забогатяване и обедняване, епоха, в която нов морал и нравственост изместват остарелите патриархални взаимоотношения. Темата за промяната в живота и духа на човека, най-вече на човека от селото, вълнува българските творци именно чрез тези двадесетина години около на¬чалото на новия век. Тогава се появяват онези твор¬би на Вазов, Елин Пелин, Страшимиров, П. П. Сла¬вейков, Ц. Гинчев, П. Ю. Тодоров, които отразяват преломните години, духовния разлом, нравствения упадък, настъпващото безразличие, властващия фатализъм. Изостанал и материално, и морално от епохата, българският селянин все още живее в миналото. Той вярва и разчита на двете си ръце, страхува се от и се надява на природата, на бога. Този фатализъм е част от света на Елин-Пелиновия селянин. Той властва и в света на трудовия човек от двете малки поеми на Яворов - „Градушка” и „На нивата”.
„На нивата” е написано по конкретен повод. Както си спомня сестрата на поета - Екатерина Найденова, през пролетта на 1896 г. той придру¬жава баща си до чирпанското село Рупките. Два дни Яворов обикаля полето, среща се и разговаря със селяните, изслушва техните болки и копнения, вижда и помага в непосилната полска работа. След известно време поетът дава на сестра си списание „Ден”, където за пръв път е отпечатано стихотво¬рението, и казва: „Рупките е родното му място.” Тази публикация е от юли-август 1896 г. - тоест, няколко месеца само делят непосредствените впечатления и изразната им форма. Заглавието е „Пролетната жалба на орача”. В него се чувства влиянието на Каравелов („Ори, ори”) и селския поет Цанко Церковски („Сей, сеячо, сей”). То е доста описателно, с емоционален, на места диа¬лектен, архаичен език. Стихът е доста грапав -ли¬чи си първичната чувственост, силното желание за съпричастност и въздействие върху читателя. Няколко години по-късно стихотворението (по-скоро една малка поема - и по форма, и по изразност) става част от стихосбирката му „Стихотворения” - 1901 г., при това с ново заглавие - „На нивата”. Заглавието е обобщително, откъсва се от личната трагедия, от жалостивото оплакване, води към обективен, но и силно субективен разказ за живота на селяка. Това сплитане на обектив¬ното и субективното (вижте прекрасната природна картина и пречупването й през душата на заро¬билия се човек!) превръща личното отношение в реалистична и трагична, правдоподобна и художе¬ствено извисена история, силно въздействаща, ко¬лоритна и типично българска. Не напразно много други произведения от български творци носят подобни трудови заглавия, насочващи към съдър¬жанието им и към богатството на идейния им свят - („На браздата” от Елин Пелин, „На нивата” - картината на Д. Б. Митов, орачът на Ан. Николов, овчарите на Зл. Бояджиев, разкази на Иван Вазов и Йовков). Светът на селянина остава ограничен без вникването в неговия ден, без анализа на изживяванията му по време на безкрайната робска работа. В стихотворението на Яворов присъстват типичните патриархални нотки и картини, наситено е с доста сантиментализъм и мелодраматизъм, личната болка надделява над внушението. Затова и във втория вариант - малката поема, поетът отстранява някои моменти, обогатява го с нови виждания, изчиства стила и езика, с което избягва наподобявания на Каравелов и Церковски. Така „На нивата” става част от нашата класика (дори такива европейски по дух творци като Иван Шишманов, Протич, П. П. Славейков, Н. Райнов са изненадани от появата на поемата и изразяват възхищението си от сливането на типично нацио¬налното и модерното европейско емоционално., възприемане и тълкуване на света). Денят на селя¬нина започва на нивата, с вечния, повтарящ се в произведението рефрен:
Недей дочаква и зори,
върви, ори, ори, ори...
Началната картина е сурово-реалистична - ран¬ната утрин, сблъсъка между немощното човешко тяло и необходимостта; страданията на изтощената физика и желанието да се свърши работата; разбирането, че зависиш от времето, от приро¬дата; виждането, че не си сам, че е възможно да те изпреварят, да изостанеш, да „паднеш” в очите на хората. Затова е и постоянното сравнение с из¬вършеното от съседа, затова и мярката за труд е необходимостта, а нуждата е стимулът. С прекрасни и силно въздействащи стихове поетът анализира ярко, стегнато, колоритно състоянието на физи¬чески рухващия, но духом крепящ се селянин:
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш.
Целият трудов процес се възприема чрез усещането за вторичност, задкадровост, подтекстово разбиране:
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Стремителното многоточие съдържа в себе си и непосилния труд, и постоянните усилия на мишците, и смазването на разума, принуден да отстъпи пред физическите усилия:
... а свяст се вий-
и пак поглеж:
Дий...
Дий, воле, дий!
Непосилният труд, вековното, затъпяващо повтаряне на действията, водят селянина до сливане с добитъка, до смазване на човешкото у човека (пряка връзка с унищожаването на лич¬ността в „Елате ни вижте!” - „Човека словесни паднал е до скота”).
Това принизяване, това превръщане в автомат, прави селяка фаталист. Той повтаря вечно позна¬тото действие, защото не намира, а и не търси друг път за реализация. За него всичко е предопределено, предначертано от съдбата (орисията) и е без¬смислено да се съпротивява. Дори прекрасната природа не може да го промени. Героят е раз¬вълнуван, той има естетически развити сетива и възприема красотата, но нейното въздействие само раздразва лютите рани на съдбата, подсеща го колко ниско е паднал духовно. В невъзможността да се пребори с това усещане, той го отхвърля като несъществуващо, избягва от реалността и кр

marto16
06-06-2008, 17:10
МНОГО Ви БЛАГОДАРЯ :grin: :grin: :grin: