ScionOfStorm
06-06-2008, 19:18
Проза
---------------
Светлинен гарван
„Когато отчаянието сграбчи и погуби една душа, светлинен гарван е роден.”
Всички бяха под него, мънички, черни силуетчета по земната шир. Беше над тях, беше във висините на изсветлялата синева. Беше светлинен гарван.
*****
Беше светло. Всъщност, прекалено светло, помисли си Езекиел. Дискът на слънцето не грееше, а направо пламтеше, по дяволите. Надхвърляше четиридесет градуса сигурно навън, отдавна не бе имало толкова топло лято като сегашното. А Езекиел не понасяше жегата. Никак.
- Пречи ти. – сянката на Хаамайа сякаш се шмугна до силуета му, след което затули частично мястото около клекналия Езекиел. Бледа, косата й – побеляла само на двадесет и пет години, беше контраст на неговата – тъмна като гарваново крило. – Никога не си го харесвал.
- Мразя го. – мъжът се изправи, строен и жилав, в разцвета и силите си. – Дори луната е по-красива от него, а знаеш що за стока е и тя. Светила...които помрачават живота ни.
Плюнката му полетя като изстрел от Смит & Уесъна, който седеше в джоба на дънките му. Модел 4566TSW, 9 милиметров.
- Боговете, Богът, или който и да е този там, горе на небето, ако го има, само ни наказват. Майната им. – отсече той, а очите на Хаамайа се поразшириха при това откровено богохулство. Не че Езекиел не беше от по-резките и дори на моменти груби хора, но все пак...Бог е друга работа.
Тя не вярваше също, естествено. Но въпросът беше принципен. Въпрос на такт, мина мисъл през ума й, но избяга като бледен призрак.
- Знаеш, че без тях няма да има живот на тази земя, Ези. – кротко му се усмихна тя. – Човешки същества сме, имаме нужда от енергия, лъчи, които да галят лицата ни, греещата светлина, която ни вдъхва надежда...
- Прекалено си лирична и светла, спри се. – рошавият младеж дръпна от цигарата за последно и я метна, формирал своебразно „О” с палеца и показалеца си. – Първо, е напълно спорен въпроса доколко сме останали хора там вътре, в себе си. Изветрялата диня е прекрасна отвън и изглежда пълноценна, но вътре е куха, безвкусна и празна. Второ, надежда няма. Просто временно самозалъгване, за да се утешиш, че в края на краищата ще загубиш – ти, близките ти, познатите ти, който щеш. Надеждата е онзи мухъл в хляба, който не си забелязала и при препичането на филиите в тостера си изяла, усетила сладък вкус в устата си. Но е гнил, разяждащ материята на омесеното. Надеждата уж ни крепи, а всъщност прави същото. Абсолютно същото.
Кафявите й, загрижени очи на кошута го изгледаха тревожно. Хаамайа си позволи лека усмивка.
- Винаги буреносен облак си ти, Езекиел. Позволи на някоя от бурите ти да се кротне и да пропусне през тъмнотата на перестата си одежда някой и друг слънчев лъч.
„Време е.”
Гласът дойде неканен в ума му и сепна мъжа. Какво, по...
„Времето дойде, Езекиел. Дори лъжливостта на надеждата пада. Усещаш ли го, вътре в теб, там, сред дебрите на червивостта?”
- Ези, добре ли си? – сега вече Хаамайа изглеждаше НАИСТИНА разтревожена. – По лицето ти избива пот, но ми се струва, че не е само от горещината. – тя ахна. – Киел, та ти трепериш. Какво става?
„И в нея е паднала стената, но тя насилва съзнанието си, за да не го забележи. Да не пропадне в бездната, където Крещящите лица разкъсват и се хранят с плътта й. Спаси я. Спаси себе си. Смееш ли, можеш ли, Езекиел?”
- Ези, по дяволите, отговори ми. – той усети ръцете й върху себе си. Бяха хладни, студени. Душата й грееше студена, в синкав пламък, вътре в нея, под гръдния кош, разпростяла костни ръце до всяка част на тялото й. Трябваше...трябваше да я спаси.
„Смееш ли?”
Ръцете опипаха Смит & Уесъна. Докоснаха го първо колебливо, после – сигурно, целенасочено.
- Смея. – каза той с твърдост и надигна пистолета в същия момент.
- Ези...?
Изстрел между очите. Точен, хладен, тракаща гилза на асфалта. Горещият асфалт, който проклетото слънце беше докоснало с отровния си, пламтящ език. Рухна, рухна кошутата, застреляна от ловеца, невиността бе погубена, надеждата – сломена. Както винаги.
- Ще се видим на Портите. – прошепна той и насочи дулото към себе си.
***************
Беше светлинен гарван. Беше лъч на слънцето, формиран от мрака. След пихтията от мозък, кръв и какво ли не, идва пирът. А той обичаше пира. О да, как го обичаше...
---------------
Светлинен гарван
„Когато отчаянието сграбчи и погуби една душа, светлинен гарван е роден.”
Всички бяха под него, мънички, черни силуетчета по земната шир. Беше над тях, беше във висините на изсветлялата синева. Беше светлинен гарван.
*****
Беше светло. Всъщност, прекалено светло, помисли си Езекиел. Дискът на слънцето не грееше, а направо пламтеше, по дяволите. Надхвърляше четиридесет градуса сигурно навън, отдавна не бе имало толкова топло лято като сегашното. А Езекиел не понасяше жегата. Никак.
- Пречи ти. – сянката на Хаамайа сякаш се шмугна до силуета му, след което затули частично мястото около клекналия Езекиел. Бледа, косата й – побеляла само на двадесет и пет години, беше контраст на неговата – тъмна като гарваново крило. – Никога не си го харесвал.
- Мразя го. – мъжът се изправи, строен и жилав, в разцвета и силите си. – Дори луната е по-красива от него, а знаеш що за стока е и тя. Светила...които помрачават живота ни.
Плюнката му полетя като изстрел от Смит & Уесъна, който седеше в джоба на дънките му. Модел 4566TSW, 9 милиметров.
- Боговете, Богът, или който и да е този там, горе на небето, ако го има, само ни наказват. Майната им. – отсече той, а очите на Хаамайа се поразшириха при това откровено богохулство. Не че Езекиел не беше от по-резките и дори на моменти груби хора, но все пак...Бог е друга работа.
Тя не вярваше също, естествено. Но въпросът беше принципен. Въпрос на такт, мина мисъл през ума й, но избяга като бледен призрак.
- Знаеш, че без тях няма да има живот на тази земя, Ези. – кротко му се усмихна тя. – Човешки същества сме, имаме нужда от енергия, лъчи, които да галят лицата ни, греещата светлина, която ни вдъхва надежда...
- Прекалено си лирична и светла, спри се. – рошавият младеж дръпна от цигарата за последно и я метна, формирал своебразно „О” с палеца и показалеца си. – Първо, е напълно спорен въпроса доколко сме останали хора там вътре, в себе си. Изветрялата диня е прекрасна отвън и изглежда пълноценна, но вътре е куха, безвкусна и празна. Второ, надежда няма. Просто временно самозалъгване, за да се утешиш, че в края на краищата ще загубиш – ти, близките ти, познатите ти, който щеш. Надеждата е онзи мухъл в хляба, който не си забелязала и при препичането на филиите в тостера си изяла, усетила сладък вкус в устата си. Но е гнил, разяждащ материята на омесеното. Надеждата уж ни крепи, а всъщност прави същото. Абсолютно същото.
Кафявите й, загрижени очи на кошута го изгледаха тревожно. Хаамайа си позволи лека усмивка.
- Винаги буреносен облак си ти, Езекиел. Позволи на някоя от бурите ти да се кротне и да пропусне през тъмнотата на перестата си одежда някой и друг слънчев лъч.
„Време е.”
Гласът дойде неканен в ума му и сепна мъжа. Какво, по...
„Времето дойде, Езекиел. Дори лъжливостта на надеждата пада. Усещаш ли го, вътре в теб, там, сред дебрите на червивостта?”
- Ези, добре ли си? – сега вече Хаамайа изглеждаше НАИСТИНА разтревожена. – По лицето ти избива пот, но ми се струва, че не е само от горещината. – тя ахна. – Киел, та ти трепериш. Какво става?
„И в нея е паднала стената, но тя насилва съзнанието си, за да не го забележи. Да не пропадне в бездната, където Крещящите лица разкъсват и се хранят с плътта й. Спаси я. Спаси себе си. Смееш ли, можеш ли, Езекиел?”
- Ези, по дяволите, отговори ми. – той усети ръцете й върху себе си. Бяха хладни, студени. Душата й грееше студена, в синкав пламък, вътре в нея, под гръдния кош, разпростяла костни ръце до всяка част на тялото й. Трябваше...трябваше да я спаси.
„Смееш ли?”
Ръцете опипаха Смит & Уесъна. Докоснаха го първо колебливо, после – сигурно, целенасочено.
- Смея. – каза той с твърдост и надигна пистолета в същия момент.
- Ези...?
Изстрел между очите. Точен, хладен, тракаща гилза на асфалта. Горещият асфалт, който проклетото слънце беше докоснало с отровния си, пламтящ език. Рухна, рухна кошутата, застреляна от ловеца, невиността бе погубена, надеждата – сломена. Както винаги.
- Ще се видим на Портите. – прошепна той и насочи дулото към себе си.
***************
Беше светлинен гарван. Беше лъч на слънцето, формиран от мрака. След пихтията от мозък, кръв и какво ли не, идва пирът. А той обичаше пира. О да, как го обичаше...