PDA

View Full Version : Отговор на литературен въпрос ???



misho94
06-07-2008, 15:38
Някой може ли да ми даде отговор на литературен въпрос свързан с разказа "По Жицата". Въпроса е: Кои са символичните образи в разказа "По жицата" и какво символизират те ?

FeelMe
06-07-2008, 16:00
v purvata tema moje6 da nameri6 za simvolnoto zna4enie na bqlata lqstovi4ka,a v vtoroto sa poso4eni i opisani ostanalite... :)

Какво е за Гунчовото семейсто бялата лястовичка?("По Жицата" , Йордан Йовков)

Не е случайно, че в паметта на читателя разказът "По Жицата" остава с
яркия спомен за бялата лястовичка - птичката изцелителка.Чрез нейния
образ Йовков влага в творбата своето убеждение, че единственото, което
може да противопоставя на бедите, съпътсващи хората, е надеждата.

Гунчо, жена му и младата Нонка - герои в произведението, са поели по
прашните пътища на Добруджа в търсене на изцеление, на щастие.За
сломените от мъка майка и баща бялата птичка е несъществуващо чудо,
вярата в което обаче може да съхрани надеждата на болното чедо.За
девойката с рано прекършена младост лястовичката е не просто красива
илюзия, а мечтаното и съществуващото вълшебство,което прави възможни
всички блянове.

Макар символният образ на птичката да се появява в края на
повествованието, писателят ни подготвя за осмислянето му още от самото
начало.В хода на разказа читателят има възможност да опознае всеки един
от героите и да разбере отношенията му към чудото.Вниманието ни е
привлечено на-напред от вида и поведението на непознатия селянин, отбил
се при Моканина.Именно с неговите преживявания, с решението му да
изпълни молбата на дъщеря си и на жена си, в много голяма степен е
свързано Йовковото послание за вярата, въплътено в образа на бялата
лястовичка.

Първите ни впечетления за героя се потвърждават и от речевата му
характеристика.Начинът, по който потича изповедта му пред овчаря,
подсказва колко драматични са преживяванията му.Непознятият говори с
явно усилие: двукратно повторена в първата му реплика глаголна форма
"имам" , едва отронената в края дума "болна" , твърде неясното и в
същото време изпълнено със завладяваща болка възклицание: "Бе тя нашта
каквато е... остави я!" - всички тези особености на речта на другоселеца
подготвят читателя да почувства бащината мъка, обичта му към болното
чедо и усилията на този човек да приеме мисълта, че може да загуби
най-скъпото, което има.

Не е случайно,че преди да стигне до откровението за това, какво го е
накарало да тръгне на път, бащата вплита в изповедта си разказа за
случилото се с Нонка по жътва.Именно в тази част от текста Йовков
насочва вниманието ни към символния образ на змията, въплъщение не
просто на болестта, а на злото, което съпътства човека.Дълбокия
обобщаващ смисъл, който носи вплетения в разказа разказ, можем да
разберем, ако се вгледаме в начана, по който бащата говори.

За разлика от бащата майката не може да сдържа плача си.Рекацията, й
след думите на овчаря психологически убедитено доказва,че сърцето на
селянката, осъзнаваща истината , е разкъсването от болка. Това дава
основния да преценим,че и за Гунчовата съпруга бялата лястовичка е
красиво чудо, което не съществува, но е нужно на болната Нонка.Ето защо
майката, водена от интуацията си , настоятелно е молила мъжа си да
тръгнат към Манджилари.Единствено девойката, сломена от мъка, че
моминските и копнежи не са се сбъднали, и от болестта, искрено вярва в
спасителната сила на бялата лястовичка.Това можем да почувстаме през
погледа на Моканина, от единствената реплика, която тя произнася, от
авторовата ремарка след думите й.Йовков разчита на контраста между
стопената снага на момичето, която едва личи изпод завивката, и
светлината, която струи от очите му, още млади и усмихнати, пълни с
жажда за живот, с вяра , че щастието съществува и може да долети на
крилата на бялата лястивичка.

Така, свързвайки човешките преживявания с образа на бялата лястовичка ,
Йовкок утвърждава добротата, родителската всеотдайност, силата да бъде
понесено смирено страданието, и най-вече вярата, спасяваща човечеството.

2."По жицата"
Йордан Йовков е писател, в чието творчество хуманизмът е основната доминанта в отношението към света. Героите му са изпълнени с нравственост от висок етичен порядък, способни са на жестове, в които прозира изключителна морална мяра. Те са чудаци, но и страдащи хора, носещи болката в себе си и отворени към хоризонта на надеждата. Гунчо от разказа “По жицата” въплъщава тезата за страданието в екзистенциалния план на живота и със своята бащинска и психологическа драма утвърждава разбирането за изначалната обреченост на човека.
Проблемът за страданието в Йовковата творба е организиран около мотива за незнайната беда и е разгърнат в плана на общото, на универсалното, където доброто и злото си дават драматична среща в съдбовната предопределеност на човешкия живот. Страданието има своя конкретен носител – семейството на Гунчо, тръгнало из голямата равнина да дири бялата лястовица, и своето философско обобщение във финалната реплика на Моканина: “Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!”
Още при първия си досег с Гунчо Петър Моканина разбира, че тоя непознат човек страда, че го гони някаква беда. Разсеяният му поглед излъчва болка, в очите му се чете мъка. И не толкова сиромашията, която личи от всичко, дава знак на овчаря, не и високият му ръст, който странно контрастира на благия му характер. Добротата на тези, които “и на мравята път струват”, винаги върви ръка за ръка със страданието – това е едно утвърдено разбиране в българската народопсихология, което писателят хуманист споделя напълно.
Гунчо е страдалец. Историята ще се разнищи от объркания разказ на торлака, но нейният смисъл е подсказан от няколко изразителни, типично йовковски детайли. Селянинът измънква нещо, но е явно, че грижа има в очите му. Той гледа напосоки, без да вижда. Съзнателното заостряне на вниманието върху антонимните значения на глаголите “гледам” и “виждам” предопределя по-нататъшното развитие на внушението в разказа по посока на вътрешнопсихологическото, неуловимото, тайнственото и загадъчното в човешката природа, онова, което стои под очевидната повърхност на нещата. Стремежът да се проникне в дълбоката и скрита същност на явленията в човешкия живот е ясно изразен. Майката е с отпуснат ръченик, по лицето є е отпечатан жълтият цвят на болката. Младото момиче е със стопена от болестта снага, лицето му е бледо като восък – две метафори, даващи израз на идеята за човешкия живот, който се топи като свещ. Треперещият глас на непознатия отронва: “Не ни траят децата...”
Писателят е натоварил разказа с богато символно значение. Събитието изглежда обикновено – в повествованието се срещат двама непознати и разговарят, но вътрешната обемност на преживяването и скритият драматизъм са невероятни! Според изследователката Искра Панова, когато четем разказите на Елин Пелин, на нас ни иде да кажем “Виж какво става с хората!”, а когато четем разказите на Йовков, се замисляме: “Виж какви били хората!” Разказът е “разсредоточен” от центъра към периферията, от основната случка към многозначителните детайли, от идейното към символното внушение. А то гравитира около мотива за бялата лястовица, символ на доброто и надеждата. Едно народно поверие от Казанлъшко, за което Йовков прочита в пресата, е пренесено в познатата обстановка на Добруджа, сред нейните селяни, които писателят така добре познава! Бялата лястовица е четирилистната детелина за Гунчо и неговата болна дъщеря, тя носи илюзорното щастие на надеждата. Птицата лети във високото пространство, където е светлината. Копнежът по нея е опит да се избяга от злото, обсебило Нонка в зловещата форма на змия, полазила по тялото є. Напразен е останал несъзнателният стремеж на момичето да се скрие до един “кръстец” – християнския символ на спасението. Змията, дяволското начало, е осъществила своето зловещо посегателство върху човека. Тя се крие по дупките, изпълзява и напада внезапно. Неин съюзник е мракът.
Невероятно трогателен е разказът на Гунчо за заболяването на Нонка. Но този факт се осмисля в поредицата от беди, които са се стоварили върху бащата, разглежда се като закономерно продължение на веригата от страдания. Още преди да се роди Нонка, са им измрели “две-три” деца, още малки. Нея са я гледали като очите си. И няма значение материалното положение на семейството – Гунчо върти дребна търговия с хума, риба и грозде, прехранват се някак си. Бедността, която безспорно е налице, не може да бъде водещ мотив и първопричина за страданието в Йовковите разкази. Както не е водещ и мотивът за презрялото моминство на Нонка. За Гунчо е ясно – сегашните ергени търсят богати моми, но Бог дава късмет всекиму. Злото е връхлетяло изведнъж, от съвсем неочаквана посока. Момичето се е разболяло след едно ходене по жътва... Векове наред българската традиция естетизира този трудов ритуал, при който ден година храни. Жътвата е обичайното място на задявката и харесването, на веселието и болката, на раждането и смъртта. Трудът е Божа даденост, но капаните на злото са непредвидими. Жътвеният ден е селският празник, а жътвената нощ е негово продължение. По ирония на съдбата тъкмо тя се оказва фатална за Нонка. Когато тълкува човешката участ, писателят умело балансира между закономерното и случайното. Закономерно е момичето да пожелае да бъде с дружките си. Случайно тя се е оказала на фаталното място във фаталното време. Но фаталистичната верига също е закономерна. Тя само продължава поредицата от нещастия, които се струпват върху бащата. Именно той е център на психологическата дискусия, а не майката. Човекът е орисан да страда, напразно да дири изход от омагьосания кръг на страданието, което го преследва от люлката до гроба. Болестта на Нонка е символ на човешкото страдание. Затова не е физическа, но не е и душевна.
Страданието на Гунчо намира израз в объркания му разказ. Когато възстановява случилото се, за което знае от думите на дъщеря си, една смесица от чувства го разконцентрира и изважда от равновесие. Постоянната смяна на глаголните времена и наклоненията в речта му, на гледните точки и формата на изказ е стилистичен похват, чрез който писателят разкрива дълбочината на драмата. Гласът на селянина постоянно трепери и той внезапно млъква. Без нужда тегли ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна. При мъжете този детайл е знак за жалейка. При жените знак за жалейка са отпуснатият ръченик на майката и черният є чумбер. Снопчетата бели косми по брадата на Гунчо са белези от грижи – положителното символно значение на белия цвят в разказа намира и своята негативна психологическа проекция.
Пейзажът, пестелив, но изразителен, е натоварен с богато експресивно значение. Есента, сезонът на тъгата, хармонира с основното тъжно чувство в произведението. По Преображение птиците се събират на ята и се готвят да отлетят на юг. Те са толкова много и така нагъсто са накацали, че жицата е увиснала и натежала като броеница – намек за сезона на зрялата възраст, присъщ на старците, които по цял ден премятат броеници. А Нонка е млада. Нейната болест трагично контрастира с възрастта є. Контрастите, деликатно закодирани в текста, разгръщат драматичния порядък на преживяванията. Гунчо и семейството му търсят да зърнат миражната бяла лястовица, тоя емблематичен символ на Йовковото творчество, а виждат безброй черни лястовици. Младостта на момичето драматично съжителства с болката. В напрегнато разноречие влизат животът и смъртта, отчаянието и надеждата, реалността и илюзията.
Идеята да търсят бялата лястовица възниква като решение на проблема за страданието. Подобно на Елин-Пелиновия Благолаж от разказа “Косачи”, който разказва вечер край огъня приказки за любов и за чудно красива царска дъщеря, за да забравят поне за малко другарите му нерадостната си участ, и Йовковите герои надмогват страданието в реалността, като се отправят към пространството на илюзията. Гунчо е тръгнал от село Надежда и върви към хоризонта на надеждата. Моканина, който го упътва “Все по теля, все по теля!”, сякаш му подсказва точно това. Решението е изведено на плоскостта на екзистенцията, но тревожният въпрос “Бяла лястовица – има ли я?” остава. Благородната лъжа е само една възможност за изход. Съпричастието към чуждата болка, онагледено чрез поведението на Моканина, е голямото хуманистично послание на разказа.
Човешката мъка на Гунчо и жена му, болката на дъщерята са непосредствен и конкретен израз на страданието. Всичко във финалната картина на произведението го “озвучава” и подкрепя. Черният чумбер на майката илюстрира скръбта є. Високата и прегърбена фигура на бащата показва болката. И при него “сломяването от тегло” намира физически израз, както при жена му. Полегналото в каруцата момиче онагледява траурната близост със смъртта. Между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчават и пак се връщат на жицата така, както надеждата и отчаянието се редуват в човешкия живот. Възгласът на Моканина “Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!” отвежда внушението към сферата на философския размисъл за съдбата на човека, за неговата участ върху тази земя.
Разказът “По жицата” на Йордан Йовков е едно от най-дълбоките хуманистични произведения на българската литература. Родено в една конкретна, позната на писателя, чисто българска среда, то се домогва до мащабни, общочовешки измерения – за смисъла на живота, за щастието и нещастието, за доброто и злото, за болката и нейното преодоляване. Човекът е видян през призмата на страданието – една от големите и плодотворни теми за световната художествена мисъл.

misho94
06-07-2008, 21:21
А иначе може ли нещо по сакратено , понеже ми трябва отговор на литературен въпрос.Прочетох го ама не знам само кое да напиша за да е по кратко.

FeelMe
06-07-2008, 21:40
ami az ako iska6 6te ti pomogna-6te izvadq tova koeto mi se struva vajno..iz4akai 10 min i 6te e gotovo,i bez tva nqmam rabota :)

FeelMe
06-07-2008, 21:59
gotovo.napravih go i dano tozi put stava.vse o6te e dosta dulgo no mislq 4e e po-dobre ot drugoto.dano sum ti pomognala. :)

Писателят е натоварил разказа с богато символно значение. Събитието изглежда обикновено – в повествованието се срещат двама непознати и разговарят, но вътрешната обемност на преживяването и скритият драматизъм са невероятни. Селянинът измънква нещо, но е явно, че грижа има в очите му. Той гледа напосоки, без да вижда. Съзнателното заостряне на вниманието върху антонимните значения на глаголите “гледам” и “виждам” предопределя по-нататъшното развитие на внушението в разказа по посока на неуловимото, тайнственото и загадъчното в човешката природа. Високата и прегърбена фигура на бащата показва болката.Майката е с отпуснат ръченик, по лицето й е отпечатан жълтият цвят на болката. Младото момиче е със стопена от болестта снага, лицето му е бледо като восък – две метафори, даващи израз на идеята за човешкия живот, който се топи като свещ.Болестта на Нонка е символ на човешкото страдание. Затова не е физическа, но не е и душевна. Макар символният образ на птичката да се появява в края на повествованието, писателят ни подготвя за осмислянето му още от самото начало. Бялата лястовица е четирилистната детелина за Гунчо и неговата болна дъщеря, тя носи илюзорното щастие на надеждата. Птицата лети във високото пространство, където е светлината. Копнежът по нея е опит да се избяга от злото, обсебило Нонка в зловещата форма на змия, полазила по тялото й. Неин съюзник е мракът. Жътвеният ден е селският празник, а жътвената нощ е негово продължение. По ирония на съдбата тъкмо тя се оказва фатална за Нонка.

:) :) :)

misho94
06-08-2008, 11:29
много мерси.след малко започвам да преписвам.

misho94
06-09-2008, 12:41
Може ли да ми помогнете???Трябва да разтълкувам "бяло" и "черно" ; "земно" и "неземно".Трябва ми да е на картко с няколко изречения за всеко.Спешно ми трябва за утре!