secretdream
06-07-2008, 20:41
Животът е странно нещо,на моменти е толкова благоприятен,даващ ти непрекъснато шансове и нови възможности,а на моменти - толкова гаден и коварен..
Всичко започна преди 4 години..първото ми влюбване. Но тъй като бях малка и наивна,а момчето - доста по-голямо от мен,така и не успях да разпозная,осъзная и споделя чувствата си към него..поне не навреме. С него бяхме и просто познати. В мига,когато разбрах,че заминава,че разстоянието ще ми попречи да го виждам повече,всичко в мен рухна..
Изминаха три години. Три години,изпълнени с надежда за някаква случайна среща. Много плаках,много страдах,яд ме беше на мен.. Но всичко се преодоля с времето,свикнах с мисълта,чувствата избледняха,а онова дете – вече не беше дете.
Последваха няколко месеца на затишие..свобода. Всичко,което изпитвах вече към това момче,беше просто топлота и благодарност – затова,че изпитах това ново,за мен, чувство. Всичко,което исках за него,бе,той да е щастлив. Надявах се да е така.
Мислех,че тези три години бяха най-тежкото нещо,което съм изживяла досега,но грешах.. тепърва ми предстояха трудни моменти.
Познато ли ви е онова силно и убийствено чувство на нужда,нужда от подкрепа,от упора,сигурност,нужда от прегръдка,топла дума,ласка и целувка? Така силно имах нужда от човек до себе си,който да ме разбира,да ме обича..
Един ден,съвсем непринудено отидох на ново място,да направя нещо различно,да се забавлявам,да се отделя от еднообразното сиво ежедневие. Да,ама не. Беше съдба. И срещнах друго момче. Няма да разказвам как,по какъв повод,защо,но срещата с него не бе случайна. Още в първият момент,щом го видях,нещо в мен трепна. Казах си,че един ден ще бъдем заедно. От този ден го ”проследявах” и събирах смелост да предприема нещо. Бях решила този път да не повтарям предишната грешка и да тая чувствата си. Месец след като го видях и съзнавайки напълно чувствата си.. срещнах предишното момче.. Имах право на избор дали да го видя или не. Реших да ида..реших да се уверя,че вече не изпитвам нищо. Така и беше. Посрещнах го и го изпратих с усмивка.
С другото момче не се познавахме.. три месеца го дебна,а разговорите помежду ни бяха съвсем краткотрайни и „служебни”. Планувах,гласях се,събирах смелост три месеца да предприема някаква крачка,тъй като времето ме притискаше (сезонът свършваше и той приключваше работа) и в момента,когато трябваше да направя нещо,всичко в мен се изпари.. смелост ли,не,отново се превърнах в онова наивно и плахо дете.. И точно в този момент,той предприе всичко, “по интуиция” (както по-късно ми призна). Погледът му,държанието му.. Всичко се разви адски бързо,в един момент той ме запита дали не се чувствам странно от това бързо развитие. Как бързо...та аз се надявах и чаках това от месеци. Той ми бе на мушка много по-рано,отколкото и предполагаше.
Всичко беше прекрасно,той беше адски мил и добър,но ето,че живота пак си направи гадна шега и него отдели от мен.. Отново това разстояние. Приятелят ми замина да работи на морето,за целият сезон. Това нещо е част от живота му вече 7 години. Не можех да го спра. Не исках да го карам да се лишава от нещо,с което е свикнал,от нещо,което обича. Аз самата съм човек,който не би опитал да лиши,ограничи човек от нещо любимо.
Вече месец и половина не сме се виждали,чуваме се само по телефона. Аз се привързвам към него непрестанно и все повече. Но сякаш чувствам,че той вече не изпитва същото.
Страхувам се.. искам да запазя връзката ни,но се страхувам много той да не охладнее съвсем,защото усещам,че това започва да се случва.
Посъветвайте ме,моля,какво да направя,за да предотвратя това.. Не искам да го загубя,той ми е скъп,държа на него,вярвам му,искам го. И всичко зависи от него. Едва ли бих могла да направя нещо,но все пак..
Оптимист съм,по принцип,но в тази ситуация всичко ми се размива,губя надежда,а не трябва.. Тъй като именно надеждата ме е крепяла много години..
ПП- Чета темата на sexita и и съчувствам,разбирам я.. и силно се надявам нещата,както за нея,така и за мен,да се развият по най-благоприятния и добър начин..
Всичко започна преди 4 години..първото ми влюбване. Но тъй като бях малка и наивна,а момчето - доста по-голямо от мен,така и не успях да разпозная,осъзная и споделя чувствата си към него..поне не навреме. С него бяхме и просто познати. В мига,когато разбрах,че заминава,че разстоянието ще ми попречи да го виждам повече,всичко в мен рухна..
Изминаха три години. Три години,изпълнени с надежда за някаква случайна среща. Много плаках,много страдах,яд ме беше на мен.. Но всичко се преодоля с времето,свикнах с мисълта,чувствата избледняха,а онова дете – вече не беше дете.
Последваха няколко месеца на затишие..свобода. Всичко,което изпитвах вече към това момче,беше просто топлота и благодарност – затова,че изпитах това ново,за мен, чувство. Всичко,което исках за него,бе,той да е щастлив. Надявах се да е така.
Мислех,че тези три години бяха най-тежкото нещо,което съм изживяла досега,но грешах.. тепърва ми предстояха трудни моменти.
Познато ли ви е онова силно и убийствено чувство на нужда,нужда от подкрепа,от упора,сигурност,нужда от прегръдка,топла дума,ласка и целувка? Така силно имах нужда от човек до себе си,който да ме разбира,да ме обича..
Един ден,съвсем непринудено отидох на ново място,да направя нещо различно,да се забавлявам,да се отделя от еднообразното сиво ежедневие. Да,ама не. Беше съдба. И срещнах друго момче. Няма да разказвам как,по какъв повод,защо,но срещата с него не бе случайна. Още в първият момент,щом го видях,нещо в мен трепна. Казах си,че един ден ще бъдем заедно. От този ден го ”проследявах” и събирах смелост да предприема нещо. Бях решила този път да не повтарям предишната грешка и да тая чувствата си. Месец след като го видях и съзнавайки напълно чувствата си.. срещнах предишното момче.. Имах право на избор дали да го видя или не. Реших да ида..реших да се уверя,че вече не изпитвам нищо. Така и беше. Посрещнах го и го изпратих с усмивка.
С другото момче не се познавахме.. три месеца го дебна,а разговорите помежду ни бяха съвсем краткотрайни и „служебни”. Планувах,гласях се,събирах смелост три месеца да предприема някаква крачка,тъй като времето ме притискаше (сезонът свършваше и той приключваше работа) и в момента,когато трябваше да направя нещо,всичко в мен се изпари.. смелост ли,не,отново се превърнах в онова наивно и плахо дете.. И точно в този момент,той предприе всичко, “по интуиция” (както по-късно ми призна). Погледът му,държанието му.. Всичко се разви адски бързо,в един момент той ме запита дали не се чувствам странно от това бързо развитие. Как бързо...та аз се надявах и чаках това от месеци. Той ми бе на мушка много по-рано,отколкото и предполагаше.
Всичко беше прекрасно,той беше адски мил и добър,но ето,че живота пак си направи гадна шега и него отдели от мен.. Отново това разстояние. Приятелят ми замина да работи на морето,за целият сезон. Това нещо е част от живота му вече 7 години. Не можех да го спра. Не исках да го карам да се лишава от нещо,с което е свикнал,от нещо,което обича. Аз самата съм човек,който не би опитал да лиши,ограничи човек от нещо любимо.
Вече месец и половина не сме се виждали,чуваме се само по телефона. Аз се привързвам към него непрестанно и все повече. Но сякаш чувствам,че той вече не изпитва същото.
Страхувам се.. искам да запазя връзката ни,но се страхувам много той да не охладнее съвсем,защото усещам,че това започва да се случва.
Посъветвайте ме,моля,какво да направя,за да предотвратя това.. Не искам да го загубя,той ми е скъп,държа на него,вярвам му,искам го. И всичко зависи от него. Едва ли бих могла да направя нещо,но все пак..
Оптимист съм,по принцип,но в тази ситуация всичко ми се размива,губя надежда,а не трябва.. Тъй като именно надеждата ме е крепяла много години..
ПП- Чета темата на sexita и и съчувствам,разбирам я.. и силно се надявам нещата,както за нея,така и за мен,да се развият по най-благоприятния и добър начин..