PDA

View Full Version : Крадецът на Праскови от Емилиян Станев.



DarkEmbrace
06-08-2008, 21:06
Трябва ми ЛИС за Любовта на Крадецът на Праскови от Емилиян Станев.Кога,къде и как завършва любовта,

Librarian_girl
06-09-2008, 11:55
Виж това дали ще ти свърши работа! Ще погледна дали имам още материали по тази темата:


ЛЮБОВТА - СВОБОДА И ИЗБОР В ЖИВОТА НА ГЕРОИТЕ


Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови” разказва за любовта между двама души. Произведението гради художествена представа за емоционалната промяна у Елисавета и навежда на мисълта какво е влюбването за Иво Обренович. Щастието на двамата герои от повестта е в резултат на техния избор. Чувствата, които изпитват един към друг, ги правят свободи и.
Любовта кара влюбените да осъзнаят, че винаги имат избор - как да постъпиш, как да живееш - щастливо или нещастно, спокойно или като поемаш рискове. Тя е онова нещо, което вдъхва на Иво вяра в живота. Чувствата на Елисавета към любимия освобождават душата й от страха, роден от близостта на войната, пробуждат копнежа й за свобода и радост. Любовта подтиква Лиза да се разбунтува срещу възпитанието си, срещу омразата, царяща във времето, в което се развива действието, срещу отношението на полковника, ограбил младостта й. В края на произведението главната героиня има възможност да избере кога и как да умре.
Началото на повестта „Крадецът на праскови” очертава времето и мястото на действието. Това е време на война, на омраза, а мястото е град Търново. Читателят разбира, че едно от най-ужасните неща в живота на човека е войната. В повестта тя не е символ на героизъм, а на разрушение, на безсмислено зло. Семейният живот на Елисавета минава между три войни. Едва ли е възможно да се говори за щастие, когато бащите умират на фронта, а останалите далеч от бойното поле се борят за оцеляването си. Чувствата, завладели хората, са омраза и отчаяние. Белязан от войната, животът на Елисавета е нещастен не единствено защото положението на всички около нея е печално. Сприхавият и застаряващ пол¬ковник е причина за това героинята да помни „ само няколко хубави дни” от брака си. Съпругът е онзи, който ограбва младостта на Елисавета, който не й позволява да се почувства свободна. За да мотивира необходимостта от любов в живота на жената, Емилиян Станев изгражда образа на човека, с когото живее Лиза, а чрез ретроспекция разкрива и друга причина за нещастието й - факта, че няма деца.
Портретното описание на полковника или по-точно сравнението с рис навежда на неприятни мисли: „Бузите увисваха и образуваха под челюстите първите торбички, които засилваха рисовидния израз на лицето му, а сивите му очи сякаш бяха станали по-сини, разводнени и безжизнени.” Отношението на мъжа към офицерите, към пленниците говори за един сприхав, груб, всяващ страх човек. Читателят може да предположи, че с него Елисавета не е щастлива.
Любовта на Иво дава нова насока на живота й. При запознанството им Елисавета проявява състрадание, но е и развълнувана. Тя е една добра, но явно отегчена от живота жена. Промяната в походката й говори за безсмисленото съществуване, което героинята на Еми¬лиян Станев заменя с красив живот. Изборът е неин. Тя го прави още по време на първата си среща с Иво. Сякаш му определя „рандеву", мисли си повествователят, а може просто да му даде храна и да го отпрати. Това може да стори и когато се виждат за втори път. Тогава волята й да се овладее и да не се поддава на чувствата си, защото има съпруг, и желанието да се почувства свободна и щастлива се сблъскват. Душевното състояние на Елисавета е в синхрон с настроението, което създава природната картина. Топлият и сух вятър, носещ се ниско над земята, може да бъде свързан с чувство на напрегнатост. Такава - напрегната - е и Елисавета.
Светналите очи и погледът на Иво я замайват, както я замайва „раздвиженото от вятъра пространство”. Не само посредством описание на природната картина са представени чувствата на жената. Речта, мислите й говорят за това, че започва да се влюбва в Иво. Фактът, че се смята за луда, навежда на мисълта за желанието да предотврати случващото се между нея и пленника. Оказва се, че сърцето е по-силно от разума. Ето защо Елисавета прави своя избор да се отдаде на любовта си, съзнавайки, че тя е едно голямо изпитание. Обренович е сърбин, а полковникът диво мрази сърбите. Иво е на противниковата страна по време на войната, Лиза е омъжена и не може така лесно да пренебрегне възпитанието си, според което изневярата е немислима. Любовта дава на героинята от повестта свободата да се почувства наистина щастлива, защото е до любимия, защото тогава нищо друго няма значение - нито нещастната младост, нито възпитанието, нито риска, който поемат двамата влюбени.
Изборът на Иво е много важен не само за любимата му, но и за самия него: „Леко понасям всичко, когато мисля за вас... Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим... Тия минути ми възвръщат вярата в живота. ” Думите на Обренович ясно изразяват значението на любовта за него. То е разкрито от автора и по още един начин - чрез образа на майора, на когото сърбинът прислужва. Съсипалият здравето си човек се е обезличил чрез алкохола. Майорът е нещастен и отчаян, загубил е вяра във всичко. Любовта е онова чувство, което не позволява на Обренович да се предаде на трудностите.
За тази сила читателят разбира по светлината, излъчваща се от очите на пленника. Тя символизира вярата в бъдещето, говори за освобождаването на Иво от нещастието, което сее унищожението на войната.
В лицето на Обренович Елисавета намира избавление от условностите, поставени от цивилизацията, освобождава се от вината, че не е вярна на полковника и на моралните ценности, градени от възпитанието. Мракът в очите на героинята изчезва, а на негово място идват радостта и любовта.
В седма част от повестта настъпва вътрешно и външно преобразяване на Елисавета. Страховете са изчезнали. Емилиян Станев пише: „Душата й бе разделена на две същества: едното- примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желание да живее свободно и щастливо. ”
Конфликтът между разума и сърцето не е забравен, но Елисавета вече е разбрала, че щастието е в резултат на собствения й избор и че винаги има начин да се разбунтува срещу ограниченията, които я правят тъжна и безразлична към ставащото наоколо.
Предупредителният глас на разумната Ели¬савета глъхне все по-дълбоко в нея. Любовта и свободата са по-ценни от спокойствието, а то не заплашва с нищо. Докосвайки се до щастието, Лиза открива черти от характера си, за чието съществуване не знае до този момент. Повестта на Емилиян Станев е творба за самопознанието. За да достигнеш до него, трябва да имаш смелост да направиш важен избор, да имаш смелост да посрещнеш промяната.
Външни белези за настъпващата вътрешна промяна са изострената чувствителност към топлината на земята, към светлината, към красотата на природата. Единствено колибата й се вижда „по-мрачна, някак отминала, досадна и стара”. Домът й се струва неуютен, защото го свързва с полковника, със самотата, с безразличието. Колибата е определена като зат¬вор, но най-важното е, че е „напуснат". Читателят за пореден път се убеждава в силата на любовта, в това, че тя има свойството да освобождава от неприятните чувства, съпътстващи живота.
Вътрешната озареност на Елисавета променя лицето й, очите й. Направеното в седма част портретно описание се различава от това в началото на повестта, което създава първо¬началната представа за Елисавета. Отначало тя е с уморена и „презряла хубост на отминаващо лято", в очите й има нещо мрачно и студено. След срещите с Иво героинята видимо се подмладява. Забелязват го прислужницата полковникът. В думите му за променената походка на Елисавета (тя стъпва „като момиче") има укор, недоверие и страх. Тези чувства говорят за това, че полковникът не обича истински жена си, тъй като не се радва на щастието й. Егоизмът му пречи да направи това.

Реакцията на старата слугиня е по-различна. Марьола казва, че човек „се подмладява, когато душата му е свободна”.
Героинята е изправена пред избор: „да напусне съпруга си и да замине с пленника”. Мисълта за заминаване е дръзка, но появата й в съз¬нанието на Елисавета е съвсем естествена. Изразът: „без всякакво угризение на съвестта”, говори за пълното освобождаване от страховете и притесненията.
Те се появяват, когато Лиза гледа угнетения си и мрачен съпруг. Иска й се и той да е щастлив като нея, без да предполага, че и нейното щастие няма да е много дълго.
Преди „тая съдбоносна вечер” Елисавета е обхваната от тъга, откривайки връзка между липата и себе си. От една страна, дървото е мястото на срещата с любимия, символ на лю¬бовта и нежността, а от друга, със своя траур-но-тъмен силует напомня за някогашната Елисавета с „нейната пропиляна младост”.
Животът на главната героиня може да бъде свързан с думите: „Не можеш да избираш кога и как да умреш, можеш да избираш само как да живееш.” Събитията, описани в повестта на Емилиян Станев, опровергават част от това твърдение. И Иво, и Елисавета правят своя избор по какъв начин да си отидат от света, като при влюбената жена той е осъзнат. Сръбският военнопленник знае, че отивайки в ло¬зето на полковника, всеки път рискува живота си. Но любовта му е по-силна от предпазливостта. Затова и той става жертва на убийство.
Разбирайки за смъртта на любимия си, героинята на Емилиян Станев осъзнава, че вече няма за какво да живее. Животът й с полковни¬ка не е бил нищо друго освен едно самотно съществуване, а Иво е този, който осмисля настоящето й. Със смъртта му сякаш си отива онази смела, любеща Елисавета, появила се при влюбването на двамата герои. Това е причината, поради която жената се самоубива.
Краят на повестта не изненадва читателя. Любовта на Иво и Елисавета е обречена. Дори заглавието на произведението създава асоциации с библейската идея за забранения плод. „Забранен плод” се оказва и Елисавета за сръбския военнопленник.
Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови» поставя много проблеми. Провокира размисъл за смисъла на живота, за това, че вместо да се превръщаме в роби на неувереността, отегчението и отчаянието, можем да се наслаждаваме на факта, че живеем, който ни е достатъчен.

sexa_na_kompleksa
06-09-2008, 12:24
Ето още нещо:

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
Действието в повестта се развива по време на Първата световна война. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Но точно тогава се ражда любовта между Лиза и Иво, когато е невъзможно те да се отдадат на обичта си и да намерят щастието, което им се полага.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата картина на войната. Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила - за любов, щастие и духов¬на свобода, които не намира в живота. Трагедията й се засилва от факта, че е бездетна, бракът й е по разум, а съпру¬гът й е комендантът на града, когото никой не обича. Оттук идва вътрешна¬та й неудовлетвореност. Тя е изпълне¬на с милосърдие: „Защо да не бъдем малко по-човечни?” Тези думи са искрен зов за доброта и милосърдие, но грубият й съп¬руг отвръща иронично: „Я остави тия даскалски приказки!”. Този диалог е красноречиво доказателство за жестокото разминаване на духовния свят между двамата съпрузи. Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета. Той е символ на грубата военщина и носи всичките недъзи на съсло¬вието си.
Емилиян Станев майсторски внушава идеята, че подобни личности отвраща¬ват със своята студенина, педантичност и враждебност както към обикновените бойници, така и към нещастни¬те пленници, които нарича „роби”. Именно безчовечността му е една от причините да се роди „невъзможната лю¬бов”.
Ето защо запознанството на Елисаве¬та със сръбския военнопленник я поразя¬ва така силно. Любовта между двамата влиза в противоречие с обстоятелст¬вата, които й придават особен, съдбо¬вен характер, правят я невъзможна. Иво Обретенович е олицетворение на жер¬твите на войната, макар че е враг на България по жестоките закони на война¬та. В момента на срещата им обаче жи¬вотът му е разбит именно поради вой¬ната. Умело авторът рисува очарова¬телния му външен вид, въпреки следите от пленничеството: „...мургав... хубав... мъж... къдравите... смолисточерни коси... го¬леми очи... тънки дълги пръсти на артист”. Той Живее унизителното ежедневие на роба, окъсан и гладен, но човешките по¬риви у него не са угаснали. Също като Ели¬савета, той жадува за любов, щастие и свобода.
Авторът внушава идеята, че Елисаве¬та и Иво са сродни души, духовно близки, което е съдбоносно за тяхната „невъзможна” лю6ов.
Трогателни са моментите на тази лю¬бов. Емилиян Станев пресъздава най-интимните трепети на душите им: тай¬ните романтични срещи, открадната нежност, прекрасните им взаимоотно¬шения, пламенния им копнеж един към друг. Особено тънък психолог е творе¬цът, когато разкрива емоционалните промени в душата на влюбената жена. В началото тя е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна, но след срещата с Иво тя засиява от щастие, а накрая достига до трагично самоубийство от любов.
През цялото време, описвайки краси¬вата любов между двамата, авторът внушава идеята, че тази любов е невъз¬можна. Причините са сложни: и нацио¬нални, и психологически. Националните причини са свързани с жестоката вражда между два славянски народа - българи и сърби, които войната е тласнала един срещу друг. Психологическите причини са също непреодолими. И правят любов¬та им невъзможна. От една страна, Ели¬савета се бои да престъпи строгите морални закони на града, страхува се от изневярата, т.е. изпълнена е с морални предразсъдъци. Тя става герой - наруши¬тел на морала и затова този морал я наказва жестоко със смърт.
Друга психологическа причина за невъзможността на любовта им е поведени¬ето на ординареца. Отвращение будят у Елисавета „потните и жълти длани... отблъскващ тил, покрит с рядка, окелавяла коса... тъмен поглед”. Този герой символизи¬ра грубата и зла сила на войната. От една страна, той има комплекси като самотник, вдовец, който не е равноду¬шен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от „роба”-съперник. От друга страна, той е вярното куче на стопани¬на си и като типичен войник, сляпо из¬пълнява заповедите му. С убийството на Иво той прави любовта им невъзможна. С други думи, всичко в тази история е против любовта - тя е обречена да завърши трагично. Иво и Елисавета са тъжни жертви на националните и психологическите предразсъдъци, на ужасните нрави на войната и грубата военщина.
Повестта „Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на вой¬ната. По този начин Емилиян Станев продължава най-добрите традиции на тази тема след Йордан Йовков и, като хуманист, отрича тази кървава касап¬ница - войната, която прави невъзможни любовта, щастието и красотата в живота.




ИЗБОРЪТ НА СЪРЦЕТО СРЕЩУ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА МОРАЛА И ВРЕМЕТО


Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови” оставя трайно въздействие в съзнанието на читателя, пораждайки у него размисли върху сложния вътрешен свят на човека. Взаимната обвързаност на човеш¬ката съдба и времето е представена чрез дра¬матичните преживявания на героите, както и чрез техните представи за човешко щас¬тие и свобода на духа.
Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на вре¬мето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Въвлича го в абсурда на вой¬ната и омразата. Съдбата на героите е част от човешкото страдание, предизвикано от болести, глад, засуха и недоимък. Една поч¬ти апокалиптична картина, от която струи потискащо настроение, без светъл лъч на на¬дежда за скорошна промяна. И сред тази отчайваща безперспективност на света, в който живеят героите, се ражда една толко¬ва светла, чиста и прераждаща любов.
В края на лятото, когато слънцето като жа¬рава гори земята, а плодовете са особено примамливи, един гладен военнопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Тук става съдбоносната среща на Иво Обретенович с Елисавета, жената на комендан¬та. Младият мъж „следи движенията й с въз¬хищение”, а тя, по думите на разказвача, се вълнува „твърде силно през време на краткия разговор с него” и не бърза да изтегли ръ¬ката си, когато той я задържа „по-дълго, от¬колкото би трябвало”. Оттук нататък живо¬тът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл. Пътят към желаното щастие оба¬че, както винаги, е сложен и мъчителен. Ели¬савета започва бавно, но все по-често да пре¬осмисля живота си, както и онези обстоя¬телства, с които по задължение е трябвало да се съобразява доста дълго време. Посте¬пенно правилата за поведение приемат дру¬ги стойности. Съпругът е главната фигура в досегашния й живот и тя се е пригодила към привичките и маниерите му, но сега се вглеж¬да в него с други очи, сякаш събудена от унес, и вижда в него „виновникът за пропиле¬ния й живот”. Размислите за младостта са „вписани” сред отразения образ на войната, който героинята носи в душата си. Сръбс¬кият пленник, гладен, с прокъсани дрехи, за¬почва да изглежда в съзнанието й мъченик, „с когото са извършили нечувана неправда”. Човешкото страдание отключва сетивата й докрай и я прави дълбоко съпричастна: „В душата й кипяха недоумение и гняв. ” Реторичните въпроси насочват към възпри¬ятията на героинята, която вижда себе си като част от общото страдание: „Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзврат¬но? Нима не ги губеше и сега?” Тревогите, породени от хаоса на войната, определена от Елисавета като лудост, подчертават отваря¬нето на нейния емоционален свят към проб¬лемите на реалната действителност, които досега тя е възприемала като далечни и до¬някъде чужди. Ключ към този нов поглед ста¬ват зародилите се още неясни, но живи и дълбоки трепети на сърцето й. Образът на пленника вече е проникнал в нейното съз¬нание „необикновено ясно”с „черните бляс¬кави и красиви очи, устремени в нея”. Герои¬нята заживява оттук нататък в трепетно очак¬ване и надежда да го види отново: „Посто¬янно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види ста¬ва все по-силно.” Този копнеж обсебва ся¬каш цялото й същество и определя поведе¬нието и възприятията й. Тя е разочарована, когато той не идва. Чете „разсеяно”. Природа и човешка душевност са в естествен синх¬рон. Елисавета се чувства „като болна”, ве¬чер „луната я вълнуваше”, горещият въздух я „потискаше и замайваше”.
Неочакваното появяване на военноплен¬ника предизвиква особено вълнение у нея. След дългото и трепетно очакване тя като че ли не може да осмисли, че той отново е тук: „ Стори й се, че върви към него като насън и няма воля да се владее. "Топлият вятър жена¬та усеща като „гореща, сладостно замайваща вълна”. Дълго стая ваната потребност от лю¬бов и ласка избликва неудържимо. Усеща¬нето за близост е завладяващо и силно и то подчинява волята и сетивата на героинята изцяло: „ Гой я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замай¬ва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство.” Това усещане пре¬дизвиква душевния смут на АЗ-а, който ве¬че настоятелно търси да определи себе си в променената ситуация: „Какво правя аз, Бо¬же мой?- извика в себе си тя. - Какво става с мене днес, луда ли съм?... ”
Присъщата гордост у героинята на Емили¬ян Станев е моментна опора и противодейс¬твие на сладостното безволие. Краткият разговор визира само външните детайли на со¬циалния статус на двамата, като напомня за социалната им неравнопоставеност. Елиса¬вета наистина не е освободена от обстоятел¬ството, че е „жената на полковника", комен¬данта на града и това ще предопредели дра¬матизма на връзката й със сръбския пленник. „Крадецът на праскови "всъщност посяга не точно към плодовете в градината на полков¬ника, а към онова, което по закон принадле¬жи на съпруга - неговата жена. Тук вече авто¬рът навлиза в морално-етичната страна на чо¬вешките взаимоотношения. Макар че любов¬та на Лиза и Иво Обретенович остава гриж¬ливо пазена тайна до трагичния край на влю¬бените, тя става повод за дълбоки и напрег¬нати психологически анализи. Вглеждането в себе си и в човека, с когото трябва да дожи¬вее старостта, е неизбежно. Спонтанното, до¬някъде неосъзнато или дълго потискано же¬лание за пълноценна изява на чувствата, за взаимност, за всепоглъщаща, чиста и изви¬сена любов, се сблъсква ожесточено със су¬ровите норми, според които героинята е въз¬питавана в „духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нота-били— полуеснафи, полубуржоа, - запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетично себеотрицание към плътта и всич¬ки удоволствия на живота". Сблъсъкът на двете същества в душата й, „едното- при¬мирената, угнетената жена, чакаща прис¬тъпващата насреща й старост с безразлич¬но отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същес¬тво, което отхвърляше нейния разум и жела¬еше да живее свободно и щастливо”, показва недвусмислено промяната във вътрешния свят на Елисавета. Сложният лабиринт от чувства постепенно се отмества, за да се нас¬тани там единствено светлото чувство, из¬висяващо я над познатото, ограничаващо я с оковите си битие :„ Нямаше вече тия мъчи¬телни пристъпи на съвест... нямаше ги стра¬ха, колебанието и нерешителността. Чувс¬твата й ставаха все по-пълни и по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любов¬та.” Тя е „изненадана от собствената си чув¬ственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала през пър¬вата си младост” .Емилиян Станев навлиза с психологичес¬ка проникновеност в преживяванията на своята героиня сякаш да накара възприема-теля да бъде съпричастен с нейната устременост към щастието. Не присъда над нея, а човешко разбиране към копнежа на ду¬шата за полет е това, към което ни насочва авторът. Може би неслучайно, още преди разказа за любовта на Лиза и Иво Обретенович, писателят ни въвежда в истините за безрадостния, лишен от щастие свят на съп¬рузите и категорично заключава: „Нейният съпружески живот не беше щастлив.” Краси¬вата жена, която разказвачът си спомня ка¬то „същество от неземния магьоснически свят на приказките”, приличаща на приви¬дение, с дълбоки сини очи, изпълнени с ме¬ка светлина и тъга, с къдрава златиста и буй¬на коса, е дълбоко неудовлетворена от жи¬вота. До суровия, със сприхав характер съп¬руг, доста по-възрастен от нея, тя може са¬мо да очаква с примирение приближава¬щата старост. Мъжът й сякаш целенасочено повтаря това, че остаряват, за да подсили усещането за примирение. С този човек, с „остри сиви очи”, с глава с „израз на рис”, вся¬ващ почти у всички страх или неприязън, не е възможно да се чувства щастлива и жиз¬нена. Красотата й сякаш е осъдена да загине безсмислено. Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник, тя се преобра¬зява и душата й се оживява и преражда. Точ¬но това отбелязва и старата слугиня: „ Тряб¬ва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладя¬ва, когато душата му е свободна.”
Елисавета е в плен на непознати усеща¬ния, които преобразяват цялото й същест¬во. Тя едновременно е изненадана и смуте¬на: „ Никой не беше я гледал така всеотдай¬но, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед.” Белезите на любовното чувство са явни и завладяващи - „по един необясним начин”, „като морска вълна”, „кръвта лудо за¬почва да чука в слепите й очи”.
Влюбеният поглед на мъжа властно я ула¬вя и притегля: „очите му бяха пълни със свет¬лина", „тия влюбени очи я магнетизираха”. Любовта ясно излъчва светлината, която пре¬образява живота и на двамата. Целувката е естественият израз на чувствата им и отбе¬лязва сливането на две души в едно нещо, което се отпечатва завинаги в съзнанието на жената. Реалността се слива подсъзнателно с желаното от героинята: „... не бяха ли й се счули думите „ Утре по това време пак.” Бе¬ше ли ги произнесъл той или тя сама ги беше пошушнала на себе си? Може би Въображение¬то и бе измислило вчерашната среща, която никога не беше се случвала. ” И тя се подчиня¬ва на любовното желание, което е по-силно от разума. „ Тялото й остана покорно, безво¬лево и натежало от желание..” Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж, който събужда в душата й „ смътна радост и неясна надежда”.
След избликналите чувства Елисавета прес¬тава да бъде предишната. Краси вата съпру¬га на полковника забравя в своя любовен унес „своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко”. След като любимият й си тръгне, тя се чувства „отмаляла и прехласната”, „из¬пълнена с благодарност към света”. Полков¬никът също забелязва промяната у съпругата си с учудване. В душата на Лиза се появя¬ва за кратко чувството на вина, но любовта й дава нов поглед към същността на неща¬та. Онова, което допреди я е притискало и заставяло да се съобразява с морала на об¬ществото, вече не е единствено значимо. Самоанализите на Емилиян-Станевата герои¬ня са израз на нейната чувствителност към съдбата на другите, но и на осъзнатата й пот¬ребност и право на щастие. Това й придава кураж да промени живота си. „Не, тя няма да се спре пред нищо. Когато бойната свър¬ши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае... ”
Променената героиня мечтае, „опиянена от спомените”, изпълнена с благодарност и обич към света. Външността й отразява въз¬раждащата сила на любовта: „Очите й све¬теха с лъчезарна чистота..., а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно. "Тя се възприема като едно ново същество, което вече е направило своя решителен избор: „ От минутата, в която бе разбрала неудържимостта на увлечението си и бе почувст¬вала как с всеки изминал ден волята й отпада, това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно.” Тя престава да бъде „тая Елисавета, която познаваше, ка¬то че под сянката на липата, в нейните под¬расти, душата й бе разделена на две същест¬ва... ”
Липата става свято място за влюбените. Тя е ням свидетел на тяхното щастие и пос¬тепенно става емблема на техния малък свят, отделен от грозната действителност, белязана с ужасите на войната и страдани¬ето, които като че ли все повече се засилват и насочват към краха на хуманното и дос¬тойно съществуване на хората. Този про¬цес е пряко свързан с образа на полковни¬ка. Иначе студен и надменен по природа, изпълнен с непреодолима омраза към вра¬говете, особено към сърбите, той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл. Този български офицер се чувства омерзен от предателството и ко¬рупцията, но отрицателните му чувства се изливат преди всичко върху военноплен¬ниците, които той възприема като роби, и е твърде жесток към тях. Тази ожесточеност е в основата и на последвалата тра¬гична развръзка в любовта на Елисавета - неговата съпруга, и сръбския военноплен¬ник Иво Обретенович. Нареждането на полковника към ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето, е причина за смъртта на Иво. Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно спо¬делена, когато влюбените градят планове да бъдат заедно, като Лиза ще последва лю¬бимия си, когато тя очаква „денят, в който животът й щеше да се промени...” Авторът подчертава драматизма на чувствата и пре¬живяванията, като насочва вниманието към вътрешното състояние на героинята. Ми¬говете на любовно щастие се сменят с мъ¬чителното очакване. Вярата и самочувст¬вието отстъпват на неувереност и угнетеност, когато пленникът не идва. Властта на миналото противоборства срещу копнежа за истинско пълноценно съществуване: „ Тая вътрешна борба я разкъсваше особено привечер, когато нейният копнеж ставаше неудържимо силен. Тя прекарваше нощта буд¬на, разтревожена от хиляди мисли, от вся¬какви догадки и съмнения, задушавана от на¬растващата мъка, която едва сподавяше в себе си.”
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”. Есенният пейзаж е облян от лунна светлина. Тишина изпълва въздуха. Сякаш нищо не предсказва предс¬тоя щата трагедия. Като че ли между друго¬то само се споменава, че чучелото в лозето на полковника напомня разпятие. Красива¬та мелодия, която прозвучава, е последвана от „ червения пламък на изстрела” и веднага след него - от „един ужасен глас”, „ висок жен¬ски писък”. Пестеливото повествование съ¬държа само най-характерните щрихи, но те са достатъчни, за да въздействат ясно с тра¬гизма на случилото се. Смъртта на влюбе¬ните обаче не оставя усещане за бесмислена жертвеност. Напротив, сякаш чрез физи¬ческата си гибел те съединяват душите си завинаги. А може би това е единствено въз¬можно в жестоко разделения от ненавист свят, в който са принудени да живеят, и във времето, белязано от пристъпите на човеш¬кото безумие, сред което като зов за човеч¬ност се заражда и умира една възвишена, съдбовна любов.




ИЗБОРЪТ НА СЪРЦЕТО СРЕЩУ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА МОРАЛА И ВРЕМЕТО
Емилиян Станев притежава дарбата да прониква зад видимата страна на нещата, събитията и човешките взаимоотношения. Или по думите на Йордан Радичков: „Емилиян Станев пътешестваше в душата на човека и не се страхуваше да надникне в нейните дълбини.”
Темата за духовността и за изпитанията, на които тя е подложена при различните жи¬тейски обстоятелства и обществено-политически събития, е водеща в повестта „Кра¬децът на праскови" и предопределя раз¬гръщането на темите за любовта и войната. Сковаващите духа предразсъдъци, субек¬тивните представи за грях, морал и възмез¬дие, предизвикателствата на различието и на другостта спрямо една общност, непо¬носимостта към личното щастие на фона на общото нещастие, войната и съпътства¬щите я глад, болести и обезценяване на човешкия живот, са изключително болезне¬ни и травмиращи духовността изпитания за всички герои в повестта. Всеки един от тях има различна реакция, съобразно богатст¬вото или бедността на своя душевен мир.
В края на лятото, когато слънцето като жа¬рава гори земята, а плодовете са особено примамливи, един гладен военнопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Тук става съдбоносната среща на Иво Обретенович с Елисавета, жената на комендан¬та. Оттук нататък живо¬тът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл. Пътят към желаното щастие оба¬че, както винаги, е сложен и мъчителен. Ели¬савета започва бавно, но все по-често да пре¬осмисля живота си, както и онези обстоя¬телства, с които по задължение е трябвало да се съобразява доста дълго време. Посте¬пенно правилата за поведение приемат други стойности. Съпругът е главната фигура в досегашния й живот и тя се е пригодила към привичките и маниерите му, но сега се вглеж¬да в него с други очи, сякаш събудена от унес, и вижда в него „виновникът за пропиле¬ния й живот". Размислите за младостта са „вписани" сред отразения образ на войната, който героинята носи в душата си. Сръбс¬кият пленник, гладен, с прокъсани дрехи, за¬почва да изглежда в съзнанието й мъченик, „с когото са извършили нечувана неправда". Човешкото страдание отключва сетивата й докрай и я прави дълбоко съпричастна: „В душата й кипяха недоумение и гняв.” Реторичните въпроси насочват към възпри¬ятията на героинята, която вижда себе си като част от общото страдание: „Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзврат¬но? Нима не ги губеше и сега?"Тревогите, по¬родени от хаоса на войната, определена от Елисавета като лудост, подчертават отваря¬нето на нейния емоционален свят към проб¬лемите на реалната действителност, които досега тя е възприемала като далечни и до¬някъде чужди. Ключ към този нов поглед ста¬ват зародилите се още неясни, но живи и дълбоки трепети на сърцето й. Образът на пленника вече е проникнал в нейното съз¬нание „необикновено ясно” с „черните бляс¬кави и красиви очи, устремени в нея”. Герои¬нята заживява оттук нататък в трепетно очак¬ване и надежда да го види отново: „Посто¬янно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види ста¬ва все по-силно. ” Този копнеж обсебва ся¬каш цялото й същество и определя поведе¬нието и възприятията й. Тя е разочарована, когато той не идва. Чете „разсеяно”. Природа и човешка душевност са в естествен синх¬рон. Елисавета се чувства „като болна”, ве¬чер „луната я вълнуваше”, горещият въздух я „потискаше и замайваше”.
Неочакваното появяване на военноплен¬ника предизвиква особено вълнение у нея. След дългото и трепетно очакване тя като че ли не може да осмисли, че той отново е тук: „ Стори й се, че върви към него като насън и няма воля да се владее. "Топлият вятър жена¬та усеща като „гореща, сладостно замайваща вълна”. Дълго стая ваната потребност от лю¬бов и ласка избликва неудържимо. Усеща¬нето за близост е завладяващо и силно и то подчинява волята и сетивата на героинята изцяло: „ Той я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замай¬ва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство. „Това усещане пре¬дизвиква душевния смут на АЗ-а, който ве¬че настоятелно търси да определи себе си в променената ситуация: „Какво правя аз, Бо¬же мой?- извика в себе си тя. - Какво става с мене днес, луда ли съм?...”
Присъщата гордост у героинята на Емили¬ян Станев е моментна опора и противодейс¬твие на сладостното безволие. Краткият разговор визира само външните детайли на со¬циалния статус на двамата, като напомня за социалната им неравнопоставеност. Елиса¬вета наистина не е освободена от обстоятел¬ството, че е „жената на полковника", комен¬данта на града и това ще предопредели дра¬матизма на връзката й със сръбския пленник. „Крадецът на праскови "всъщност посяга не точно към плодовете в градината на полков¬ника, а към онова, което по закон принадле¬жи на съпруга - неговата жена. Тук вече авто¬рът навлиза в морално-етичната страна на чо¬вешките взаимоотношения. Макар че любов¬та на Лиза и Иво Обретенович остава гриж¬ливо пазена тайна до трагичния край на влю¬бените, тя става повод за дълбоки и напрег¬нати психологически анализи. Вглеждането в себе си и в човека, с когото трябва да дожи¬вее старостта, е неизбежно. Спонтанното, до¬някъде неосъзнато или дълго потискано же¬лание за пълноценна изява на чувствата, за взаимност, за всепоглъщаща, чиста и изви¬сена любов, се сблъсква ожесточено със су¬ровите норми, според които героинята е въз¬питавана в „духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили - полуеснафи, полубуржоа, - запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетично себеотрицание към плътта и всич¬ки удоволствия на живота". Сблъсъкът на двете същества в душата й, „едното- при¬мирената, угнетената жена, чакаща прис¬тъпващата насреща й старост с безразлич¬но отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същес¬тво, което отхвърляше нейния разум и жела¬еше да живее свободно и щастливо", показва недвусмислено промяната във вътрешния свят на Елисавета. Сложният лабиринт от чувства постепенно се отмества, за да се нас¬тани там единствено светлото чувство, из¬висяващо я над познатото, ограничаващо я с оковите си битие :„ Нямаше вече тия мъчи¬телни пристъпи на съвест... нямаше ги стра¬ха, колебанието и нерешителността. Чувс¬твата й ставаха все по-пълни и по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любов¬та. "Тя е „изненадана от собствената си чув¬ственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала през пър¬вата си младост".Емилиян Станев навлиза с психологичес¬ка проникновеност в преживяванията на своята героиня сякаш да накара възприема-теля да бъде съпричастен с нейната устременост към щастието. Не присъда над нея, а човешко разбиране към копнежа на ду¬шата за полет е това, към което ни насочва авторът. Може би неслучайно, още преди разказа за любовта на Лиза и Иво Обретенович, писателят ни въвежда в истините за безрадостния, лишен от щастие свят на съп¬рузите и категорично заключава: „Нейният съпружески живот не беше щастлив." Краси¬вата жена, която разказвачът си спомня ка¬то „същество от неземния магьоснически свят на приказките", приличаща на приви¬дение, с дълбоки сини очи, изпълнени с ме¬ка светлина и тъга, с къдрава златиста и буй¬на коса, е дълбоко неудовлетворена от жи¬вота. До суровия, със сприхав характер съп¬руг, доста по-възрастен от нея, тя може са¬мо да очаква с примирение приближава¬щата старост. Мъжът й сякаш целенасочено повтаря това, че остаряват, за да подсили усещането за примирение. С този човек, с „остри сиви очи", с глава с „израз на рис", вся¬ващ почти у всички страх или неприязън, не е възможно да се чувства щастлива и жиз¬нена. Красотата й сякаш е осъдена да загине безсмислено. Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник, тя се преобра¬зява и душата й се оживява и преражда. Точ¬но това отбелязва и старата слугиня: „ Тряб¬ва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладя¬ва, когато душата му е свободна."
Елисавета е в плен на непознати усеща¬ния, които преобразяват цялото й същест¬во. Тя едновременно е изненадана и смуте¬на: „ Никой не беше я гледал така всеотдай¬но, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед." Белезите на любовното чувство са явни и завладяващи - „по един необясним начин", „като морска вълна", „кръвта лудо за¬почва да чука в слепите й очи".
Влюбеният поглед на мъжа властно я ула¬вя и притегля: „очите му бяха пълни със свет¬лина", „тия влюбени очи я магнетизираха". Любовта ясно излъчва светлината, която пре¬образява живота и на двамата. Целувката е естественият израз на чувствата им и отбе¬лязва сливането на две души в едно нещо, което се отпечатва завинаги в съзнанието на жената. Реалността се слива подсъзнателно с желаното от героинята: „... не бяха ли й се счули думите „ Утре по това време пак.” Бе¬ше ли ги произнесъл той или тя сама ги беше пошушнала на себе си? Може би Въображение¬то и бе измислило вчерашната среща, която никога не беше се случвала." И тя се подчиня¬ва на любовното желание, което е по-силно от разума. „ Тялото й остана покорно, безво¬лево и натежало от желание... "Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж, който събужда в душата й „ смътна радост и неясна надежда".
След избликналите чувства Елисавета прес¬тава да бъде предишната. Краси вата съпру¬га на полковника забравя в своя любовен унес „своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко". След като любимият й си тръгне, тя се чувства „отмаляла и прехласната", „из¬пълнена с благодарност към света". Полков¬никът също забелязва промяната у съпругата си с учудване. В душата на Лиза се появя¬ва за кратко чувството на вина, но любовта й дава нов поглед към същността на неща¬та. Онова, което допреди я е притискало и заставяло да се съобразява с морала на об¬ществото, вече не е единствено значимо. Самоанализите на Емилиян-Станевата герои¬ня са израз на нейната чувствителност към съдбата на другите, но и на осъзнатата й пот¬ребност и право на щастие. Това й придава кураж да промени живота си. „Не, тя няма да се спре пред нищо. Когато бойната свър¬ши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае..."
Променената героиня мечтае, „опиянена от спомените", изпълнена с благодарност и обич към света. Външността й отразява въз¬раждащата сила на любовта: „Очите й све¬теха с лъчезарна чистота..., а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно. "Тя се възприема като едно ново същество, което вече е направило своя решителен избор: „ От минутата, в която бе разбрала неудържимостта на увлечението си и бе почувст¬вала как с всеки изминал ден волята й отпада, това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно. "Тя престава да бъде „тая Елисавета, която познаваше, ка¬то че под сянката на липата, в нейните под¬расти, душата й бе разделена на две същест¬ва..."
Липата става свято място за влюбените. Тя е ням свидетел на тяхното щастие и пос¬тепенно става емблема на техния малък свят, отделен от грозната действителност, белязана с ужасите на войната и страдани¬ето, които като че ли все повече се засилват и насочват към краха на хуманното и дос¬тойно съществуване на хората. Този про¬цес е пряко свързан с образа на полковни¬ка. Иначе студен и надменен по природа, изпълнен с непреодолима омраза към вра¬говете, особено към сърбите, той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл. Този български офицер се чувства омерзен от предателството и ко¬рупцията, но отрицателните му чувства се изливат преди всичко върху военноплен¬ниците, които той възприема като роби, и е твърде жесток към тях. Тази ожесточеност е в основата и на последвалата тра¬гична развръзка в любовта на Елисавета — неговата съпруга, и сръбския военноплен¬ник Иво Обретенович. Нареждането на полковника към ординареца да стреля по всеки, който влезе в лозето, е причина за смъртта на Иво. Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно спо¬делена, когато влюбените градят планове да бъдат заедно, като Лиза ще последва лю¬бимия си, когато тя очаква „денят, в който животът й щеше да се промени..." Авторът подчертава драматизма на чувствата и пре¬живяванията, като насочва вниманието към вътрешното състояние на героинята. Ми¬говете на любовно щастие се сменят с мъ¬чителното очакване. Вярата и самочувст¬вието отстъпват на неувереност и угнетеност, когато пленникът не идва. Властта на миналото противоборства срещу копнежа за истинско пълноценно съществуване: „ Тая вътрешна борба я разкъсваше особено привечер, когато нейният копнеж ставаше неудържимо силен. Тя прекарваше нощта буд¬на, разтревожена от хиляди мисли, от вся¬какви догадки и съмнения, задушавана от на¬растващата мъка, която едва сподавяше в себе си."
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер". Есенният пейзаж е облян от лунна светлина. Тишина изпълва въздуха. Сякаш нищо не предсказва предс¬тоя щата трагедия. Като че ли между друго¬то само се споменава, че чучелото в лозето на полковника напомня разпятие. Красива¬та мелодия, която прозвучава, е последвана от „ червения пламък на изстрела" и веднага след него - от „ един ужасен глас", „ висок жен¬ски писък". Пестеливото повествование съ¬държа само най-характерните щрихи, но те са достатъчни, за да въздействат ясно с тра¬гизма на случилото се. Смъртта на влюбе¬ните обаче не оставя усещане за безсмислена жертвеност. Напротив, сякаш чрез физи¬ческата си гибел те съединяват душите си завинаги. А може би това е единствено въз¬можно в жестоко разделения от ненавист свят, в който са принудени да живеят, и във времето, белязано от пристъпите на човеш¬кото безумие, сред което като зов за човеч¬ност се заражда и умира една възвишена, съдбовна любов.



ЖАДУВАНАТА, ИЗСТРАДАНА И НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Този брак-сметка й дава материалната си¬гурност. Но тя не е щастлива и не изпитва ра¬дост от живота. Дните й са еднообразни, лише¬ни от емоции. Отказала се от предишната си учителска професия, непознала радостта на майчинството, Елисавета живее в един затво¬рен, ограничен от патриархално-еснафския мо¬рал свят, който не й дава нищо. Само за крат¬ко, казва авторът, тази горда и суетна жена е била щастлива - по времето на кипящ общес¬твен живот, когато тя е „най-хубавата жена и най-желаната дама на баловете”. Много скоро душата й, непознала радост и любов, се изпъл¬ва с безнадеждност и меланхолия, с тихо при¬мирение и отчаяние. Тя живее с усещането за обреченост и често изпитва гняв от това, че младостта и годините си отиват без следа. Усе¬ща живота си като пропилян, защото безвъзв¬ратно отминава една младост с неизживени ра¬дости и предстои една още по-безнадеждна старост. Външният свят почти не я докосва -тя не се интересува от него. Войната и нещас¬тията на обикновените хора не я вълнуват, не общува с никого, откъснала се е от околните. Единствено в книгите намира утеха. А тя е кра¬сива жена, която заслужава друга съдба. Ней¬ната красота е видяна през погледа на малко¬то момче: „тя приличаше на привидение", с „ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разпиляна в ску¬та й”; „тя е същество от неземния и магьосни¬чески свят на приказките". Тя е различна от останалите. Особено изразителни са очите й -„дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга”. Тази „тайнствено красива” в очите на момчето жена запазва своята привлекателност и за другите, но излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващото лято”. Очите й от¬разяват пустия й и нещастен живот - нещо „замислено, твърдо, дори мрачно” има в погле¬да й. Нещастието й се засилва от неприязънта, която изпитва към съпруга си. Полковникът е човек ограничен, зъл, отблъскващ и отмъстите¬лен, от когото всички се боят. Той подхранва усещането й за задушаващата липса на сво¬бода, за отчаяние и безперспективност. Един¬ственото, което може да й осигури себелюбивият и мрачен военен, е равно, спокойно, ма¬териално обезпечено съществуване. Но ней¬ната романтична натура копнее по нещо дру¬го - неосъзнавано, немислимо, но красиво. В този момент, на предела между младостта и зрелостта, в живота й нахлува любовта - Иво Обретенович. Той е пълна противоположност на полковника - млад, красив, очарователен, с дръзко момчешко поведение и „юношески безгрижен израз”, с окаяно настояще на воен¬нопленник и неясно бъдеще. Поведението му е в ярък контраст с житейското му ежедневие - това е човек със силен дух, устойчив на труд¬ностите, способен да съхрани нравствените си ценности и чистотата на помислите си. Плен¬никът притежава нещо невероятно рядко -свободата на духа; нещо, което свободната жена не притежава. В това е неговата магне¬тична привлекателност. Усетил любовта, той се издига над условностите, над ежедневието, не зачита моралните закони, не се интересува от междунационалната нетърпимост, пренебрегва страха за живота си. За него единственото, ко¬ето има смисъл в този момент, е любовта към една непозната жена. Тази любов изпълва ця¬лото му същество и в нейно име забравя всичко. В лицето на Иво читателят се среща с ис¬тинската, всепоглъщаща, прекрасна и възви¬сяваща любов: „Очите му бяха пълни със светлина. ” Той се отдава изцяло на чувствата си: „Никой не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ пог¬лед, в който нямаше никакво смущение и никак¬ва прикритост." В неговата любов има много красота и облагородяваща всеотдайност. Тя е освободена от всякакви условности и същес¬твува въпреки и независимо от околния свят. Тази любов покорява изцяло Елисавета. Тя постепенно разбира и осъзнава, че това е най-хубавото нещо, което някога се е случвало или ще се случи в живота й. При нея любовта идва бавно, плахо, защото трябва да разчупи много условности и да победи дълго наслоявани мо¬рални закони. В началото тя изпитва неясно пред¬чувствие, че нещо ще се случи, както и неосъз¬нато привличане. Но образът на пленника се настанява трайно в съзнанието й и изпълва мис¬лите й. Започва да изпитва „нетърпима скука": „Постоянно се хващаше, че мислите й се отпра¬вят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно." Постепенно настъпва про¬мяна в духовния й мир. Мислите за сърбина събуждат интереса й към света около нея. Тя постепенно осъзнава ужаса на войната, на гла¬да, на болестите, на лишенията, които до този момент не са били част от нейния свят. Втората й среща с пленника само потвърждава усеща¬нето за така притегателната и толкова невъзможна връзка между двамата. Но думите му: „Трябва да Ви виждам... Тия минути ми възвръщат вяра¬та в живота”, стават част от самата нея.
Светът на Елисавета се променя чрез лю¬бовта й: „Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда." В противоречие са разумът и чувствата й. Пат¬риархалният морал е несъвместим с порива на сърцето. Раздвоението в душата й е болез¬нено и тя се усеща разделена на две същест¬ва. Дългът й на съпруга се противопоставя на щастливата любов на жената. Елисавета се от¬дава изцяло на любовта, която я прави сво¬бодна, щастлива, изпълнена с копнеж и вяра: „ Това друго същество бе разбудило нейната женственост, подобна на подземна река, изляз¬ла на повърхността на земята.” Любовта й да¬ва сили да пренебрегне и надмогне всички морални ограничения и еснафски заблуди, да осъзнае, че единствено това чувство е способ¬но да осмисли живота й. Тя е готова да скъса с миналото и настоящето и да тръгне към неиз¬вестността с любимия човек. Тази решител¬ност е следствие на дълбок вътрешен конф¬ликт и изстрадан размисъл. За любовта в този момент не съществуват никакви граници - ни¬то човешки, нито морални, нито държавни. Сил¬но обзелото я чувство променя и външно героинята: „Беше изчезнал твърдият блясък в очи¬те й, нервните жестове на ръцете й”; „Очите й светеха с лъчезарна чистота”. Любовта възв¬ръща желанието й за живот, мечтите, духовна¬та й свобода. Тя намира сили у себе си да преодолее всички условности и да се отдаде изцяло на това толкова силно, жадувано и изс¬традано чувство. „Денят, в който животът й щеше да се промени, приближаваше. В това съд¬боносно очакване й се струваше, че не живее освен в часовете на нейните срещи, когато ре¬шението й придобиваше пълната си увереност. Тогава вярата й се повдигаше, самочувствие-то й се връщаше.” Поела риска да живее спо¬ред повелите на сърцето си, героинята нами¬ра духовно успокоение и равновесие.
Но времето е безжалостно и неумолимо. В суровите дни на война и предстояща нацио¬нална катастрофа тази любов се оказва невъз¬можна, защото двамата герои принадлежат на два враждуващи свята. Смъртта на Иво е кра¬ят на щастието и на вярата в живота за Елиса¬вета. Осъзнала и намерила себе си в любовта, тя не би могла да се примири със стария си начин на живот и да се върне към безсмисле¬ното, изпразнено от съдържание съществува¬не, в което единствено й остава да чака ста¬ростта. Съвсем естествено идва развръзката на историята - смъртта на героинята.
Любовта между двамата е трагична, но тя оставя у читателя усещането за красота, пъл¬нота и тъга. Героите не могат да изживеят пълно щастие, защото времето и обстоятелствата са против тях. Но те са изживели полета на чувс¬твата си - чрез пълното себеотдаване и свобо¬дата на духа, чрез отричането на условностите на битието и заявеното право на щастие. Тъга¬та остава дълго в съзнанието на читателя, защо¬то е породена от прозрението, че не всекиму е отредено да изживее в живота си такава ис¬тинска, чиста и всеотдайна любов, любов-съдба



ВОЙНАТА, ДРАМАТА И ЛЮБОВТА
Повестта е история на една лична драма, двойно рамкирана от картините на две вой¬ни. Като своеобразно мото, вплетено вътре в самото повествование, се откроява афористичното прозрение на автора: „Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото.” Защото Емилиян Станев във връзката война -човек акцентира многовариантната повторяемост на страданието, индивидуално и колек¬тивно. Войната го интересува не с политичес¬ката си същност, а с психологическите жи¬тейски рефлексии.
Редуват се две епохи, отдалечени една от друга с десетилетия, различни в детайлите, но идентични в болката, изживявана от пленни¬ците или от гладуващото население на Търно¬во. Художествено фиксираното настояще (евакуираните, страха, сирените, „идващите от север самолетни ята”, немците, изпълне¬ни с „недоверие и с ненавист”...) огражда в началото и в края на повестта споменната ли¬ния - времето на Първата световна война с пленническите лагери, коремния тиф, „парче¬то кален, чер хляб, направено от къклица и ръж”... Застъпват се стегнато лаконични кар¬тини от настоящето и миналото, подсилени от епизодично споменати документални факти. Търсено е обобщеното отражение на събити¬ята върху цялостното състояние на населени¬ето, но преди всичко те са изживяване на ге¬роя разказвач и определят сложното му пси¬хологическо състояние на съзерцание и гор¬чив размисъл.
Любовната трагедия е ситуирана в белет¬ристично плътно разгърнатата атмосфера на военния тил. И въпреки че Емилиян Станев избира за място на действието изолирания оа¬зис на колибата сред лозята, той неотстъпно затяга около него „примката” на епидемиите, мизерията, лошите известия от фронта... Така връзката между интимната история и общественополитическия момент е неотделима и многопосочна - историческа, обстоятелстве¬на, сюжетна. Писателят внушава сетивно осе¬заемо сянката на войната. Тя е дихание на самия въздух, ежедневие, неизвестност, пос¬тоянна заплаха, тя е дори в „бледо синьото прашно небе" и в страхотната суша. Тя е в цялостното ескалиращо смазващо обкръже¬ние, природно и психологическо. Един от най-ярките пейзажисти в нашата литература, Емилиян Станев внушава усещане за унисон между сушата и войната. Природните карти¬ни се превръщат в неотделим момент от ця¬лостното внушение на повестта: „Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. ”
В лаконично маркираната като исторически факт окупация невидимо се ог¬леждат общонационалното крушение и окон¬чателният крах на героите - духовен и физи¬чески. Всичко е рухнало, красивото и грозно¬то, пошлото и окриленото, и в цялата разруха остава драматичната мелодия на един разру¬шен живот в мига, когато е повярвал в прос¬ветлението на щастието.Още в тази ранна творба (1948 г.) Емилиян Станев решително налага дарбата си на портретист и създава ярки, ка¬тегорично разграничени като типаж и психи¬ка персонажи. И четиримата участници в драмата са трагически герои, но в различен смисъл, степен, изява, роля в екстремалната ситуация и връзка с войната. Вниманието на автора изцяло е съсредоточено върху цент¬ралните лица, но и творческият подход към тях е съвършено различен. Както са противо¬поставени един на друг по душевност, така контрастират и по маниер на изображение: от една страна - цялостното битие на Елиса¬вета като биография и последователна пси¬хологическа трансформация, и от друга - константността в образа на полковника - еталон на неосъзната сивота, но и метафоричен знак на личност безкрила и нравствено умъртвена от условностите, за която жестокостта е пове¬че навик, отколкото вроденост. Убивайки плен¬ника, защото фактическият убиец е той, пол¬ковникът унищожава жена си. Разбира ли го, или не? Винаги ли е бил такъв, или е станал впоследствие? Тези въпроси пренебрежител¬но са заобиколени.
Интересна е художествената дистанция ге¬рои - автор. Белетристът се доближава до сво¬ите литературни персонажи в различна сте¬пен: ординарецът и пленникът oстават по-встрани; полковникът е във фокуса на полезрението; Елисавета е максимално близо, ся¬каш писателят се превъплъщава в сложния й духовен развой и успява да предаде всяка тръпка дори на мигновената реакция.
Истински трагическият герой в повестта е Елисавета. Психологическата й еволюция се разгръща плавно, стъпка по стъпка, решител¬но и еднопосочно - на фона на войната, су¬шата и коремния тиф... Повседневното монотоние е наситено със стаена тъга по всичко неизживяно и пропуснато, но без ясна предс¬тава какво точно е то. Може би затова реак¬цията е някак лениво спокойна, като сънови¬дение, без съпротива, само на моменти с прип¬ламваща, едва прикрита омраза. Ако полков¬никът издига телена ограда срещу крадците, същата, но невидима ограда той е издигал го¬дини наред и пред жена си. Любовта с плен¬ника сякаш пробужда Елисавета от дълбока¬та летаргия, разтърсва до краен предел ду¬шата й, съзнателно приспивана от самата нея в примирение и „блатна” неподвижност, изо¬лирана дори от лишенията и жестокостите на войната. При това положение любовта се оказ¬ва нещо много повече от обикновената връз¬ка мъж-жена. Тя е живителна сила, която въз¬връща вкуса на живота или по-точно разкри¬ва непознатия досега вкус. Извиква в мисли¬те всичко проиграно, съзнателно потискано. Любовта е духовно възраждане, тя открива тръпката на един свят, само смътно подози¬ран, отминат под натиска на традиционното възпитание и неговите непроменими предс¬тави за добро, зло и щастие.
Елисавета предварително знае какво би могло да се случи всеки миг. Иво Обретенович - също. Но тук чувството е по-силно от предпазливостта, а за Елисавета връщане на¬зад няма. Един път е била самоприспана, нап¬равила е компромис със себе си. Но тогава инерцията на общоприетото повлича младо¬то момиче по течението, без каквато и да било противостояща сила. Самата Елисавета не е съзнавала какво проиграва в този брак с „бял кител”. Веднъж вече разбудена, тя не може да продължи по стария коловоз. Цялостното й духовно развитие довежда до една точка, ко¬гато след убийството на Иво Обретенович пъ¬тищата свършват - и житейски, и нравстве¬ни, защото за нея любовта се е превърнала в самия живот. С цената на всичко (мотив, не¬еднократно подчертаван в повестта) тя оста¬ва вярна на чудото, връхлетяло я в „прашна¬та светлина”, за да й покаже действителната същност на живота и на собствената й лич¬ност.
Образът, напълно завършен в психологичес¬кия обрат, е доведен до окончателно круше¬ние - една естествена душа, която е преря¬зала пътищата зад себе си завинаги и безвъзв¬ратно така, както реагират безизкуствените натури. Самоубийството й не е само акт на афект, на шок от престъплението. То е единс¬твен изход, обоснован и мотивиран. Елисаве¬та е унищожила в себе си всички възможнос¬ти за избор, защото за първи път изживява нещо истински голямо, в състояние да запълни съществуването й. А тя няма нищо извън ма¬териалната обезпеченост на полковнишка съпруга.
Образът е трагичен сред един грозен, антихуманен декор - войната. Но ако при плен¬ника войната дирижира фатално съдбата му, в драмата на Елисавета тази връзка остава обстоятелствена и затова твърде условна. Вой¬ната не решава духовния развой, въпреки че създава стресови ситуации. Пробуждането, отрезвяването, любовта, трагичният финал... биха могли да се случат и при всяка друга обстановка. Всичко е пределно последова¬телно, изчистено в психологическата линия на развитие, за да бъде повлияно или направля¬вано от външни сили. При Елисавета войната е само ситуационен повод, декор, който би могъл да бъде и съвършено друг, но изпра¬вящ се като страшно обвинение, жестоко, мъчително, неоправдано с нищо. И драмата на Елисавета и Иво Обретенович звучи като нравствена присъда над човешкото безумие.
В края на творбата липсват каквито и да било описания, тълкувания, обяснения. Той е наситен с догадки, с неизказани въпроси, за чиито отговори писателят ни предоставя пъл¬на свобода за разнообразни предположения. Дали към всичко това и Елисавета не се чув¬ства виновна за разигралата се драма? Но любовта никога не е била благоразумна.
Прави впечатление лаконичната стилисти¬ка на финала. В цялата повест Емилиян Ста¬нев следи съвсем отблизо психологическите нюанси у героинята си, промените, настъ¬пващи у нея, редуващите се противоречиви състояния на духа - много богатата гама от окрилена самонадеяност до плашещи пред¬чувствия. Но ако цялото произведение е из¬пълнено с по-пестеливи или по-пространни анализи на сложните психологически движе¬ния у героинята, във финала състоянието й е предадено единствено чрез външните реак¬ции и то през погледа на странични свидетели - учителя и неговата жена: „Един ужасен глас отвърна от колибата на полковника. Някой тичаше по пътеката... Висок женски писък заг¬луши дрезгавия глас на войника. Нощта се из¬пълни с говор, трескаво възбуден и неразбран, с плач и ридания... Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитва да я отведе в колибата. ”
Читателят е поставен в позата на зрител, кой¬то отдалеч наблюдава светкавично разигра¬ващ се финал на една трагедия. А епилогът вече дори не е и сцена, само реплика - съоб¬щение: „Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. ”
„Крадецът на праскови” звучи като рек¬вием на една любов, на една човешка дра¬ма, в която на приливи и отливи се редуват в личен и общонационален план надежда и кру¬шение до фаталната поанта.
Емилиян Станев не е от писателите, които търсят символиката на образите. Той се дви¬жи изцяло в строго конкретния свят на човек, обкръжен от също така реалната природа. Ин¬тригуват го психологическите тайни, неподозирани и непредвидими. Но случайно или пък напълно съзнателно в текста многократно пре¬минава силуетът на грамадната липа „с черни траурно разкошни листа" като някакъв стра¬нен олтар. Образът запазва пределната си кон¬кретност и същевременно излъчва по-особе¬но внушение. Намеква за трагическа разв¬ръзка и носи предчувствие за непосилно страдание.
На пръв поглед дори не се забелязва колко усложнено е повествованието в „Крадецът на праскови", как се води ту. от едно, ту от друго лице, ту от самия автор - страничен, невидим, неприсьстващ в действието наблю¬дател, който единствен знае какво точно пре¬живяват героите. Тези три гласа се изместват, преливат един в друг, редуват се. Преходите са плавни, неусетни, създават впечатление за многогласност. Така текстът е много по-богат и по-цветен от това, което биха казали само литературните персонажи.
Произведението започва в аз-форма. Ге¬роят, биографично напълно идентифициран с Емилиян Станев, същевременно е разгра¬ничен от автора - наратор. Постепенно по¬токът на спомените изцяло взема превес и стига до историята на полковника и неговата жена. Друг наратор - учителят, измества пър¬воначалния разказвач. Историята на Елиса¬вета е предадена като разказ в разказа, оби¬чан и често срещан похват в прозата на Емилиян Станев, най-вече в кратките жан¬рове. Но самият разказ в разказа тук не е единен, в него се вмества гласът на писате¬ля, който допълва това, което учителят не би могъл да знае. Изземва голяма част от функциите му, на места го следи отстрани и пре¬дава неговите действия („учителят поиска да се върне...”), често изцяло го замества. От време на време прозвучават преките реп¬лики на учителя, но с интонацията на автора:
„Аз я смятах за безсърдечна... Но жена ми бе¬ше на друго мнение. По-късно се убедих, че тя бе права”. Разказва също и гласът на героя. Авторският глас препредава неговия разказ вече в преизказно наклонение, граматичес¬ки разграничено от миналото свършено вре¬ме на другите две линии, които се преплитат - авторски текст и този на учителя: „В тоя следобед учителят също чул звънеца...”. Всич¬ко това създава многогласно интонационно богато повествование.
Емилиян Станев избягва и най-лекия намек за личните си антипатии и симпатии, но те въп¬реки това са твърде явни, дълбоко стаени в избора на духовната същност и поведението на героите. Етичните дилеми изникват сами за себе си, много и неравностойни по значимост; от конкретни се превръщат в принципни, без определен отговор, за всеки читател - разли¬чен. Това е модерна проза със силни психо¬логически внушения. Зад сетивно детайлизираните описания се спотайва „страшният свят в душата”, както Емилиян Станев го оп¬ределя във философско-историческия си ро¬ман „Антихрист”. Писателят ту наднича в дълбините на този „страшен свят", ту ни оставя да предполагаме какво се развихря там.
Ето например ординарецът, един третосте¬пенен персонаж. Въпросите около него са много, без да намират отговор в текста. Пол¬ковникът му заповядва: „Ще стреляш по все¬ки, който влезе в лозето. ” И той стреля. Тол¬кова ли е безчувствен, превърнат в безотказ¬но оръдие? Писателят подчертава изрично: „ Той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника”, или, предан докрай, сега отмъщава на съпругата? Наис¬тина ли е разкрил тайната на Елисавета, или просто тя така смята: „Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко през¬рително. " Или вероятно той изобщо не е смятал, че ще убие; всичко е станало случайно, по инерцията на подчинението и замъгленото от съня съзнание. Как ординарецът преживя¬ва убийството? Емилиян Станев крайно пес¬теливо само посочва няколко отстрани види¬ми състояния: „Лицето му беше подпухнало и застаряло... Той преглътна някак неестестве¬но, сякаш на гърлото му бе заседнало нещо. ” Този герой по начало остава извън психологи¬ческите наблюдения на белетриста и не е от съществено значение за цялостното внуше¬ние на произведението. Образът обаче доп¬ринася за модерния маниер на повествова¬ние - загатване, маркиране на жестове и реп¬лики и широко поле за лично тълкуване.
Ако любовта на Елисавета и „крадеца" на праскови е сюжетен център на повестта, то проблемният център е неизмеримо по-широк,по-всеобхватен и общовалиден - противопос¬тавянето на човека и войната. И то винаги трагично. Тук трагизмът приема много и съв¬сем различни лица - ярко индивидуализира¬ните профили на литературния персонаж, гра¬да като масово страдание, пленниците по пъ¬тя към лагера. Всяко едно от тези лица носи своята драма, разкрита с тънък усет за психо-логичност и красота, оцеляла или премазана. Трагизмът, неизбежен и неизменен, е разли¬чен само в детайлите на изявата си. Затова и повестта, като цяло, с човешката болка, смъртта и минорната поезия на любовта се противопоставя на войната с нямо, но катего¬рично обвинение, протест и недоумение от жестокостта.

DarkEmbrace
06-10-2008, 08:44
Благодаря ви много.

tedk1
03-02-2009, 15:22
Здравейте! Трябва ми спешно ТЕЗИ на теми: "Свободата на пленника и пленничеството на Елисавета в крадецът на праскови", "Душата на Елисавета е ту-оклиряна, ту-рапъвана на кръст", Свободен е онзи,който обича и онзи който не е способен да обича" и Любота е свобода на духа" трябват ми ТЕЗИ, а НЕ теми!