ScionOfStorm
06-10-2008, 18:47
Сватба
Днес, когато мислите пак бушуваха
И улиците събираха утайката-прах
Докато ветровете пак се целуваха,
Аз милувките им в колба магична събрах.
И стоманеното стъкло роди гледка
Която краката от ръба мирови откъсна.
До мен стоеше с арфа дивна стихоплетка
И разсея с звуци светли мозайката мръсна.
И дойде древната картина, могъща!, застинала
В прекрасност; За жал моя – навеки изстинала.
И о, нищожни Боже, с нея в димно сравнение
Всички човеци, дори и Ти, сме криво творение.
Що за сватба прекрасна, с напеви от древни времена.
Съдба, съдба ужасна, че арфата замлъкна; безпесенна.
Стъпват пред олтар, слънчевия Ра осмиващ, оскверняващ.
Тя, извисена, мраморно красива, Ерешкигал.
Олтар, дори самия кучеглав Анубис възпламеняващ
Пред който избран бе Нейния величествен, мрачен Крал.
Нергал.
И пеят мъртви гарвани, сеейки яростна разруха
Сред смъртните, що на Боговете са слуги.
Звучна бе тишината в мрака, макар и глуха
Щом коси черни Богинята в кръв потопи.
И светотаствен съюз бе сключен, навек, завинаги.
Ра падна, слънцето изгасна, луна се възцари.
Сложих бокал в ръцете
На мъртвата ми вече спътница.
Арфата пееше обаче, куха,
В ръцете на тази безплътница.
Днес, когато мислите пак бушуваха
И улиците събираха утайката-прах
Докато ветровете пак се целуваха,
Аз милувките им в колба магична събрах.
И стоманеното стъкло роди гледка
Която краката от ръба мирови откъсна.
До мен стоеше с арфа дивна стихоплетка
И разсея с звуци светли мозайката мръсна.
И дойде древната картина, могъща!, застинала
В прекрасност; За жал моя – навеки изстинала.
И о, нищожни Боже, с нея в димно сравнение
Всички човеци, дори и Ти, сме криво творение.
Що за сватба прекрасна, с напеви от древни времена.
Съдба, съдба ужасна, че арфата замлъкна; безпесенна.
Стъпват пред олтар, слънчевия Ра осмиващ, оскверняващ.
Тя, извисена, мраморно красива, Ерешкигал.
Олтар, дори самия кучеглав Анубис възпламеняващ
Пред който избран бе Нейния величествен, мрачен Крал.
Нергал.
И пеят мъртви гарвани, сеейки яростна разруха
Сред смъртните, що на Боговете са слуги.
Звучна бе тишината в мрака, макар и глуха
Щом коси черни Богинята в кръв потопи.
И светотаствен съюз бе сключен, навек, завинаги.
Ра падна, слънцето изгасна, луна се възцари.
Сложих бокал в ръцете
На мъртвата ми вече спътница.
Арфата пееше обаче, куха,
В ръцете на тази безплътница.