PDA

View Full Version : помощ!! Трябва ми някакъв разказ, случка,поучителна история



alenka
06-12-2008, 15:47
Темата е : чувствата, можем ли да им се доверим?

sexa_na_kompleksa
06-12-2008, 16:53
Виж тук:

http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=284

alenka
06-13-2008, 17:47
ne trqbwa mi nqkakwa slu4ka

elitututu
06-14-2008, 14:22
Когато започнах да разговарям с мечтите си, те бяха още малки и невинни. Не знаеха защо са дошли на този свят. През годините, когато общувахме, аз се опитвах да ги науча на организираност, на изящност, на добри обноски. Последният курс на тяхното обучение премина изключително добре и наистина смятах, че съм постигнала добър резултат - те можеха да се контролират. Но, когато трябваше да ги дипломирам, те излязоха пред хората и казаха най-уверено, че аз не съм направила нищо за тях. Признаха също, че аз съм била тази, която ги е мачкала и тъпкала, ограничавала... Последваха купища обвинения. Аз плачех! Хората ме гледаха и ме сочеха с пръст.

Та така де... Мечтите ми се дипломираха, но аз не бях възнаградена. Сега те бяха тези, които ме ритаха и се пръскаха на безброй страни. Ужасно беше и продължава да бъде. Моите ученици не успяха да проумеят, че аз ги обичам и исках да ги опазя от хората и хорската злоба. Не са ли другите - тези, които мачкат мечтите ми. Да пазиш някого толкова много, а накрая да не получиш признание, че си го възпитавал и отдавал цялото си време, за да го научиш да се брани сам - това е голяма болка... Надявам се, че един ден моите мечти ще се завърнат при мен и ще ме подкрепят.

Преди години се опитах да се свържа с любимата си мечта. Тя винаги бе най-послушната и откровена с мен. Обичах я и, признавам си, най-много я закрилях... Тя плачеше с мен, когато другите мечти ме предадоха, но отлетя заедно с тях, защото трябваше да порасне още, а оставайки сама при мен, едва ли щеше да постигне много. Чухме се и тя ми каза, че мечтите ми прелетявали през много места... Не можели да си отдъхнат... Един ден, най-голямата бунтарка, която винаги ми бе създавала проблеми, се разбила в светкавица. Тогава от небето не завалял дъжд, нито сняг, а падали звезди... Странно, защото не съм видяла, а аз винаги забелязвам падащите звезди... И тъй, след като нямало кой да води мечтите, сега те трябвало да достигнат до царството на чувствата, където да се приютят. След тази информация, връзката се разпадна. А и все пак никой не трябваше да разбира за привързаността ми с тази мечта.

Опасявах се, че учениците ще се игубят... Въпреки това, вярвах, че съм им дала достатъчно добро обучение и наистина се надявах да могат да се ориентират. Днес, пиейки кафето си, седнала до прозореца и гледайки камината, видях, че в огъня имаше дърво, с формата на сърце... Гледах и не можех да повярвам, че виждам такова нещо. „Сърцето" имаше очи и когато отворих вратичката на печката, звукът ме накара да помисля, че сънувам. „Сърцето" каза, че е мое!

- Не мога да живея повече в теб, миличка! Ти си човек без мечти, ти си празна... Душата ти е с „неизмазани стени". Аз вече съм прекалено остаряло, начупено, ранимо... Предпочитам да бъда изпепелено сега, а не да умра в теб от самота... Намери мечтите си, дете! Погрижи се за тях! Дай им това, от което се нуждаят, а те ще ти се отблагодарят.

- Но чакай! - изкрещях аз. - Какво ще правя без сърце? Как ще ги обичам?

- Ти отдавна си без сърце, защото аз бях замръзнало, вътре в теб. Няма да изгубиш много, повярвай ми! Може да нямаш сърце, но ще имаш мечти, ако успееш да си ги върнеш, разбира се! Знаеш, че мечтата „Не искам да бъда безчувствена" ще те подкрепи, когато почувстваш, че мен ме няма. А аз, все пак, ще те съзерцавам и моя глас, ще го чуваш не от небето, нито ще бъде скрит в морето, ще звучи в теб... Оставям гласа си да те напътства, дължа ти го! А от теб, не се очаква нищо друго, освен да го послушаш и да върнеш най-скъпото си - мечтите, в своя дом!

След тези думи сърцето ми изгоря! О, Господи! Сърцето ми! Моето сърце!... Да, страдах, но ме крепеше това, че гласът му беше в мен.

След като чух какво ми каза, затворих вратичката на печката и отново седнах до прозореца. Кафето ми беше изстинало, а навън валеше дъжд, но и печеше слънце. После видях и дъгата. А на прозореца беше кацнала бяла пеперуда. Зима е и е необикновено да има пеперуди. Исках да я взема, при мен, на топло. Отворих прозореца и я пуснах, а тя застана на рамото ми и прошепна: „Здравей, учителко! Аз съм твоята любима мечта. Не бих могла да стигна до теб, ако не се бях преобразила. Дойдох да те повикам, трябва да ни спасиш! Ще ти се отблагодарим, повярвай ми!" Не почувствах нищо, нали вече нямах сърце, но все пак, когато се попитах дали съм длъжна да дам помощта си, чух гласа, който ми беше оставен, в знак на благодарност: „Ако ти отидеш да спасиш своите мечти, аз ще накарам сърцето ти да се прероди!"... Не ми трябваше повече. Аз обичах сърцето си и исках да се върне при мен... Тогава пеперудата ме погали леко с мъничкото си крилце и аз станах досущ като нея - бяла. Имах криле! И летях! Почувствах щастие, макар и да не можех да чувствам!

- Хайде, последвай ме! - промълви преобразената мечта.

Полетяхме и стигнахме до най-вълшебното място, което дори във фантазиите ми не се бе появявало. Пеперудата ме заведе до най-горния етаж на един дворец...

- Това е кулата, където заключват тези, които някога са се отнесли неблагодарно и са били неразумни! Влез!

Аз открехнах крайчеца на пердето и видях, че мечтите ми бяха завързани на легло - красиво, с постели от коприна, с големи възглавници, а във всеки ъгъл на голямата стая имаще цветя... По цветята бяха накацали още пеперуди - това бяха стражите. Тогава разбрах каква е причината една от моите мечти да се превърне в пеперуда. Всичко беше прекрасно, освен това, че моите ученици бяха завързани с пясъчно въже. Бяха изтощени и на път да умрат.

- Учителко, моля те! Сега ще възвърна предишния ти вид. Ако наистина някога си ни обичала, отиди при царя, на който са тези земи, който живее в този дворец. Ако му кажеш, че ние сме твои, той ще ни освободи. В замяна не би поискал нищо, освен една от нас. Аз съм готова да остана.

- Но ти си ми най-любимата. Не бих го допуснала.

- Учителко, ти нямаш сърце, в момента нямаш и мечти, ти си никоя. Не предпочиташ ли да върнеш всичките си ученици при теб. Дори, ако аз остана тук, това не би било краят на света. Понякога ще се превръщам в пеперуда и ще те навестявам. Моля те, спаси моите приятели, имаш обещание сърцето ти да се върне! Спаси ги!

Това беше най-трудният избор в моя живот. Но предпочетох да живея пълноценно, макар и трудно, отколкото да съм мъртва духом, а тялото ми да се влачи като парцал по земята. Пеперудата възвърна предишния ми вид. Отидох при царя, който изглеждаше превъзходно! Паднах на колене и със сълзи на очите му обесних, че мечтите са моите непослушни ученици, на които, явно, че им трябват още много уроци, за да могат да живеят самостоятелно. Царят се усмихна и поглаждайки дългата си бяла брада ми каза:

- Добре! Ти си съвестен човек! Не бях виждал толкова смел сред вас. Повечето хора, загубили мечтите си, умират. А ти, си останала силна! Браво! Аз ще освободя учениците ти, но искам в замяна да ми дадеш сърцето си!

Но какво стана? Нали щеше да поиска любимата ми мечта?

- Аз нямам сърце, царю! То бе изпепелено! В мен е само гласът му. Не бих ли могла да ви дам нещо друго?

- Единственият друг начин да ми се отплатиш, е да останеш тук, в двореца ми и да учиш чувствата! Съгласна ли си?

- Смятам, че чувствата са по-мъдри от нас, хората и те трябва да ни учат. Но, ако това е вашата воля, царю, ще остана.

И така... Вечер е, а аз живея в двореца на чувствата. Уча ги да могат да се контролират, да са организирани. Възхищавам се на тяхната изящност, но те поне знаят защо са на този свят и с тях е по-лесно. Сега моите мечти са при мен... Очаквам и сърцето си да се върне някой ден! Уча чувствата, не им позволявам те да учат мен. Горда съм със себе си, защото успявам да уговоря най-голямата бунтарка сред тях - болката да не мъчи толкова хората! Моята най-невъзпитана мечта - любовта - нали умря. Не можах да се сбогувам с нея, но гласът на сърцето ми казва, че щом сърцето се върне, любовта също ще се прероди. Най-лошото е, че гласът казва също, че ако любовта се съживи, тя ще убие болката... Но болката е моя ученичка и не знам какви ще се последствията. Страх ме е, но и се радвам, защото вярвам в любовта, аз я отгледах от мъничка, а болката има нечисто минало и не съм сигурна в нейните способности.

Спя на легло, със завивки от коприна и всеки ден се разхождам по една зелена поляна, която Слънцето огрява. Всички казват, че моето сърце малко по малко се преражда и скоро ще се върне цялото. Имам силна вяра. Щастлива съм, защото успях да направя нещо, за което другите казват, че е невъзможно. Щастлива съм, защото разговарям на „ти" с чувствата. Щастлива съм, защото имам мечти!

elitututu
06-14-2008, 14:24
tfa stava li ?