demons_of_my_soul
06-13-2008, 12:06
Синьо небе, изпъстрено с множество малки прозрачни облаци между, които уморено от зимните студове си пробиваше път с бледа светлина младото пролетно слънце, то се опитваше да се усмихне. Поставих ръка на челото да засенча очите си, опитвайки се да проследя онова, което се стрелна покрай слънцето. Премрежих поглед и се съсредоточих. Ето го. Виждах го.
Той кръжеше. Не, разхождаше се… Да, точно така, разхождаше се стъпвайки с криле във разредения въздух и разбивайки без усилие ниските облачни прегради в своето небесно царство…
Орел! Мощен, храбър, красив. Хищен. Стрелва се на високо, а сетне плавно с кръгови движения, описвайки спирала се спуска ниско, след това отново се издига. Лети… Внезапно се чува страшен писък (видял бе жертвата си), следват още един и още един все така кръвожадни звуци.
Кожата ми я полази рязък кратък студ и настръхнах, свих юмруци и прехапах устни, затворих очи. Остана само лекият шум на вятъра борещ се с новородените листа. Сега те му пречеха, не можеше да се лута вече из гората, тя отново си има стражи, които бранят старите корони.
Поредното усилие на вятъра да пробие защитата го отблъсна към скалистия хълм върху който бях застанал тъй неподвижен, че човек можеше да ме сметне за самотна скала или дърво, което на фона на другите изглежда твърде дребно и младо, но окапало от някаква болест или е било поразено от светкавица.
Вятъра подбрал уханието на крехките цветове ми донесе леко задушлив, но топъл и приятен мирис. Ухание, което е събирал по пътя си от прераждащата се фауна, като стар билкар. Вдишвах дълбоко и задържах въздуха си, сетне пак, но се опитвах този път да си открадна повече от торбата на стария билкар. Усмихвах се…
Гръдният ми кош се пълнеше и издуваше с наслада, имах чувството, че ще се пръсна, но исках алчно още и още, и още, и още! Стига!
Спрях - нещо ми пречеше. Опитвах пак. Нещо пречи, нещо не ми позволяваше да дишам така дълбоко както желая.
Усетих ремъкът усукан през раменете ми, на който висеше прибрано в кобура онова черното, студеното… Оръжието! Тогава се сетих, защо съм дошъл толкова на вътре в гората, отворих очи и напрегнах слуха си… Те трябваше вече да идват, трябваше да приближават. Чух съвсем слабо ръмжене на автомобил и се усмихвам: „Далеч са още! Имам още малко време.” – прошепнах сам на себе си.
Съблякох сакото си и го сложих на земята до мен, сетне разкопчах ремъка от раменете си и извадих пистолета от калъфа му, пуснах ремъка и кобура върху сакото си. Проверих оръжието дали е заредено и на предпазител. Стиснах го здраво с дясната си длан (исках да почувстваш стоманата), а лявата си ръка бавно плъзнах разрошвайки се леко по главата чак до вратът, избърсах с опакото на дланта си странната хладна пот от челото. Отпуснах ръката с пистолета до бедрото, а лявата сложих в джоба си. Опитах пак да доловя онзи отпускащ аромат, на пролет, на младост, на надежда… Затворих очи. Вдишах – нищо. Отново вдишах – отново нищо. Още веднъж – нищо. Пак направих отчаян опит и май този път усетих нещо, нещо по различно, пак бе приятно, но не бе същия мирис. И въпреки това носеше в себе си същите неща, същата младост, същата надежда, същата красота, ала имаше и друго, имаше още. Носеше гатанка, гатанка която чувам за пръв път, но чийто отговор съм знаел цял живот.
Внезапно се стреснах, чух шум зад гърба си, стиснах зъби и дръпнах предпазителя на пистолета. Рязко се обърнах с насочено оръжие и пръст на спусъка. Дулото ми се опря и сбръчка носа на едно смешно дебело, като цялото му тяло, бузесто нашарено с безброй ситни белези лице, голяма част от зъбите му липсваха, а тези които още ги имаше бяха проядени, косата му я нямаше, бе плешив. За най последно аз оставих да се вгледам в очите му (обожавам да се взирам в човешките очи, виждам дали духът им е жив) те бяха сини и празни, плосък поглед имаше този човек, поглед на мъртвец.
С разтрепераната си уста измрънка едва разбираемо: „Ш – ш – шефе, а - а аз съм!”
Те бяха пристигнали вече. Не съм ги чул.
Изместих погледа си и видях зад него старият разнебитен джип нарочно замаскиран като лесничейски. Пред него стоеше изправен висок, слаб мъж с продълговата тъпа физиономия - другият „мой роб”. В краката му на колене стоеше завързана и с торба на главата някаква жена, от това, което виждах тя имаше твърде стройно макар и ожулено с множество рани, но красиво младо, хубаво тяло.
Свалих пистолета от лицето на дебелака и тогава чух едно ехо от миналото: „По добре пет минути по-рано от колкото пет минути по-късно”. Така казваше старият ми вече упокоен шеф и ние го слушахме и изпълнявахме. Така казваше той - „… пет минути по-рано…” – преди да го застреля в тила сегашния ми шеф.
Сега ми се искаше тези двама глупаци да бяха закъснели не с пет минути, а с един или два часа, или пък въобще да не бяха идвали. По навик извадих от джоба телефонът си за да видя часът, не го видях, той нямаше значение, това бе просто навик.
И все пак – време беше.
Стиснах отново черното желязо и се насочих към заставеното да стой като куче в краката на онзи долен глупак, който някой ден ще убия само за кеф.
Този от който учих занаята убиваше хората докато са със скрити лица, казваше: „После поне няма да те преследват физиономиите им”. Но аз не се притеснявах от това, напротив, обичах да виждам лицата на обречените точно преди да пробия дупка някъде в главата им и по точно не лицата, ами очите им. Надявах се, че може би в последния миг в нечии поглед ще видя вместо страх… вместо страх… ами не знам… надявах се, че ще видя нещо друго, но не и страх.
Тя беше на колене, все още със скрито лице.
Кой я бе съдил? За какво? Не зная!
Знам само, че някой ден съдията ще получи присъда, тъй както мен. Разликата само е, че аз зная своята присъда още от самото начало, а той глупакът си мисли че ще се измъкне. Винаги идва време в което ще си платим за всички грехове и не смъртта е най страшното наказание. За грехове, като моите, това е избавление.
Приближих се към нея и тръпки ме полазиха. Отново студена пот изби по челото и в пазвата ми. Отново този аромат. Ароматът който носи всичко и дори повече.
За пръв път се колебаех, за първи път ми стана любопитно кого ще застрелям, за първи път се почувствах безсилен и уплашен.
Високият хилейки се почна да дрънка: „Ся ше и майна торбатъ ут глаата, да видиш саму кво парче е. Ама шефе дай да си пойграем с нея малко, че иам да и връщам дету ми изкърти чинету”. Тогава забелязах, че устата му кърви и болезнено преживяше като тъп добитък, какъвто е. Добре го е подредила. Интересът ми към нея се увеличи. Исках да я видя.
Кимнах с глава да и свалят торбата и дебелия притича покрай мен и запъхтян (от тези огромни усилия от негова страна) застана до жертвата, ухили се, сграбчи торбата и с един замах я смъкна.
Той кръжеше. Не, разхождаше се… Да, точно така, разхождаше се стъпвайки с криле във разредения въздух и разбивайки без усилие ниските облачни прегради в своето небесно царство…
Орел! Мощен, храбър, красив. Хищен. Стрелва се на високо, а сетне плавно с кръгови движения, описвайки спирала се спуска ниско, след това отново се издига. Лети… Внезапно се чува страшен писък (видял бе жертвата си), следват още един и още един все така кръвожадни звуци.
Кожата ми я полази рязък кратък студ и настръхнах, свих юмруци и прехапах устни, затворих очи. Остана само лекият шум на вятъра борещ се с новородените листа. Сега те му пречеха, не можеше да се лута вече из гората, тя отново си има стражи, които бранят старите корони.
Поредното усилие на вятъра да пробие защитата го отблъсна към скалистия хълм върху който бях застанал тъй неподвижен, че човек можеше да ме сметне за самотна скала или дърво, което на фона на другите изглежда твърде дребно и младо, но окапало от някаква болест или е било поразено от светкавица.
Вятъра подбрал уханието на крехките цветове ми донесе леко задушлив, но топъл и приятен мирис. Ухание, което е събирал по пътя си от прераждащата се фауна, като стар билкар. Вдишвах дълбоко и задържах въздуха си, сетне пак, но се опитвах този път да си открадна повече от торбата на стария билкар. Усмихвах се…
Гръдният ми кош се пълнеше и издуваше с наслада, имах чувството, че ще се пръсна, но исках алчно още и още, и още, и още! Стига!
Спрях - нещо ми пречеше. Опитвах пак. Нещо пречи, нещо не ми позволяваше да дишам така дълбоко както желая.
Усетих ремъкът усукан през раменете ми, на който висеше прибрано в кобура онова черното, студеното… Оръжието! Тогава се сетих, защо съм дошъл толкова на вътре в гората, отворих очи и напрегнах слуха си… Те трябваше вече да идват, трябваше да приближават. Чух съвсем слабо ръмжене на автомобил и се усмихвам: „Далеч са още! Имам още малко време.” – прошепнах сам на себе си.
Съблякох сакото си и го сложих на земята до мен, сетне разкопчах ремъка от раменете си и извадих пистолета от калъфа му, пуснах ремъка и кобура върху сакото си. Проверих оръжието дали е заредено и на предпазител. Стиснах го здраво с дясната си длан (исках да почувстваш стоманата), а лявата си ръка бавно плъзнах разрошвайки се леко по главата чак до вратът, избърсах с опакото на дланта си странната хладна пот от челото. Отпуснах ръката с пистолета до бедрото, а лявата сложих в джоба си. Опитах пак да доловя онзи отпускащ аромат, на пролет, на младост, на надежда… Затворих очи. Вдишах – нищо. Отново вдишах – отново нищо. Още веднъж – нищо. Пак направих отчаян опит и май този път усетих нещо, нещо по различно, пак бе приятно, но не бе същия мирис. И въпреки това носеше в себе си същите неща, същата младост, същата надежда, същата красота, ала имаше и друго, имаше още. Носеше гатанка, гатанка която чувам за пръв път, но чийто отговор съм знаел цял живот.
Внезапно се стреснах, чух шум зад гърба си, стиснах зъби и дръпнах предпазителя на пистолета. Рязко се обърнах с насочено оръжие и пръст на спусъка. Дулото ми се опря и сбръчка носа на едно смешно дебело, като цялото му тяло, бузесто нашарено с безброй ситни белези лице, голяма част от зъбите му липсваха, а тези които още ги имаше бяха проядени, косата му я нямаше, бе плешив. За най последно аз оставих да се вгледам в очите му (обожавам да се взирам в човешките очи, виждам дали духът им е жив) те бяха сини и празни, плосък поглед имаше този човек, поглед на мъртвец.
С разтрепераната си уста измрънка едва разбираемо: „Ш – ш – шефе, а - а аз съм!”
Те бяха пристигнали вече. Не съм ги чул.
Изместих погледа си и видях зад него старият разнебитен джип нарочно замаскиран като лесничейски. Пред него стоеше изправен висок, слаб мъж с продълговата тъпа физиономия - другият „мой роб”. В краката му на колене стоеше завързана и с торба на главата някаква жена, от това, което виждах тя имаше твърде стройно макар и ожулено с множество рани, но красиво младо, хубаво тяло.
Свалих пистолета от лицето на дебелака и тогава чух едно ехо от миналото: „По добре пет минути по-рано от колкото пет минути по-късно”. Така казваше старият ми вече упокоен шеф и ние го слушахме и изпълнявахме. Така казваше той - „… пет минути по-рано…” – преди да го застреля в тила сегашния ми шеф.
Сега ми се искаше тези двама глупаци да бяха закъснели не с пет минути, а с един или два часа, или пък въобще да не бяха идвали. По навик извадих от джоба телефонът си за да видя часът, не го видях, той нямаше значение, това бе просто навик.
И все пак – време беше.
Стиснах отново черното желязо и се насочих към заставеното да стой като куче в краката на онзи долен глупак, който някой ден ще убия само за кеф.
Този от който учих занаята убиваше хората докато са със скрити лица, казваше: „После поне няма да те преследват физиономиите им”. Но аз не се притеснявах от това, напротив, обичах да виждам лицата на обречените точно преди да пробия дупка някъде в главата им и по точно не лицата, ами очите им. Надявах се, че може би в последния миг в нечии поглед ще видя вместо страх… вместо страх… ами не знам… надявах се, че ще видя нещо друго, но не и страх.
Тя беше на колене, все още със скрито лице.
Кой я бе съдил? За какво? Не зная!
Знам само, че някой ден съдията ще получи присъда, тъй както мен. Разликата само е, че аз зная своята присъда още от самото начало, а той глупакът си мисли че ще се измъкне. Винаги идва време в което ще си платим за всички грехове и не смъртта е най страшното наказание. За грехове, като моите, това е избавление.
Приближих се към нея и тръпки ме полазиха. Отново студена пот изби по челото и в пазвата ми. Отново този аромат. Ароматът който носи всичко и дори повече.
За пръв път се колебаех, за първи път ми стана любопитно кого ще застрелям, за първи път се почувствах безсилен и уплашен.
Високият хилейки се почна да дрънка: „Ся ше и майна торбатъ ут глаата, да видиш саму кво парче е. Ама шефе дай да си пойграем с нея малко, че иам да и връщам дету ми изкърти чинету”. Тогава забелязах, че устата му кърви и болезнено преживяше като тъп добитък, какъвто е. Добре го е подредила. Интересът ми към нея се увеличи. Исках да я видя.
Кимнах с глава да и свалят торбата и дебелия притича покрай мен и запъхтян (от тези огромни усилия от негова страна) застана до жертвата, ухили се, сграбчи торбата и с един замах я смъкна.