Bcu4ko_ko3
06-13-2008, 14:40
Стоя на пиедестала сам,
изумен колко пошлост цари,
и хвърлям погледа си ням
в сърца, де студен камък ври.
После, в слепотата ми ударът глух
отекна от алчността на тълпата,
която, забравила всяка разтуха,
потъва в света на разврата.
Сиромасите-чувства сълзите събраха-
океан във бездънната чашка,
триумфално невежество, на смисъла краха,
се в пробитата ладия лашкат.
И няма мечти, и няма любов,
а бозата от думи е сила,
затягаща тежки, ръждиви окови
връз "обичам те", "моля" и "милост"...
Когато посегнах към самурайския меч, Обществото не се прегъна уплашено, за да посрещне удара със страх, а напротив-озъби ми се насреща и изръмжа нещо за майка ми... Затова бях жесток и последователен в замаха. Дълго време се чудех какво оръжие да избера за операцията. Скалпелът ми се видя прекалено прецизно, а и аз все пак не бях лекар на Обществото, по-скоро се сражавах с него като Дон Кихот с вятърните мелници. Този път обаче се бях подготвил много по-добре от рицаря на Сервантес. Катаната беше остра и безпощадна. Нямаше да пожали нито сърцето, нито мозъка, нито жлъчката, нито дори туморите, които личаха тук-таме. Щяха да изтекат минути преди Обществото да се регенерира и да ме нападне, но и те бяха достатъчни, за да запиша името си като първи ДисеКтатор...
Навремето Обществото бе кротко тревопасно. Живяло в мир и любов, то си пасеше, докато не изпасе всичката трева на поляната. Тогава се огледа наоколо и разбра, че е време да стане човекоядно. Не подбираше жертвите, по-скоро жертвите подбираха него, за да се превърнат в такива и в крайна сметка да бъдат схрускани от острите му зъби. Обществото имаше зъби за абсолютно всякаква плячка, а в някои случаи използваше всичките си-ако случеше на костелив орех, което си беше изключителна рядкост. Накрая хищническите инстинкти станаха толкова силни, че дори когато на поляната изникна нова трева, Обществото я погледна с погнуса и започна да я гази под тежките си крака, търсейки месо и плът. Най-характерният белег на този хладнокръвен убиец беше, че апетитът му растеше с всеки асимилиран от него индивид. Искаше още и още, нямаше насита, въпреки че жизнените му функции вървяха без проблеми с много по-малко храна. Но Обществото не беше някой вълк, който ще влезе в стадото, ще си хареса една овца и ще си я хапне с кеф, то винаги ядеше с неудоволствие, разплисквайки навсякъде кръвта и вътрешностите на жертвите си. Често ги причакваше сутрин, когато излизаха от дупките си, понякога ги нападаше следобед, въпреки че те бяха подготвени за нападението, но най-страшните атаки ставаха нощем, когато Обществото навлизаше в крепостта на подсъзнанието и завързваше жестока битка със защитниците по стражевите кули...
Пред този страшен звяр рядко се опълчваха доброволци, въпреки че имаше и рейдове от 20-30 тежко въоръжени воини. Аз обаче избрах да се бия сам. Нетипично за самурайската ми природа, тъй като специалистите в индивидуалните удари срещу Обществото бяха нинджите, а ние-самураите, бяхме колективните нападатели. За миг си спомних първия от поредицата пъти, когато се бих срещу Обществото. Млад, неопитен, с напълно неподходящи доспехи и оръжие, аз се оказах повален почти моментално и ранен на няколко места. Част от раните ми успяха да зарастнат, но други станаха по-дълбоки от тежката отрова, която Обществото изля в мен. Това рядко ми тежеше, но когато самурай остане насаме с мислите си, болката от ударите става силна. Въпреки всичко никога не се отчайвах докрай и често бях на първите редици в боевете срещу Обществото. Това ми даде шанс да опозная добре неговите методи на действие-онзи страшен поглед, когато се опиташ да го клъцнеш с меча, а също и зверската контраатака, от която се разбягваха и най-смелите воини. Говореше се от много години, че това чудовище имаше слабо място, но малцината, успели да го намерят, се бяха покрили отвъд тези земи, отказвайки всякакви сражения. Може би истината в случая бе, че Обществото наистина нямаше слабо място, а намерилите го просто бяха разбрали, че бягството е най-добрата защита. Аз не споделях подобни виждания, тъй като винаги, когато се опитвах да избягам, Обществото ме настигаше и замахваше със зловещите си шипове. Тогава достигнах до извода, че слабото място на обществото не беше безумната защита, а напротив-нападението с добри и подходящи оръжия. За съжаление голяма част от воините се бяха примирили в тази безумна битка, донякъде и самият аз, но това правеше Обществото все по-силно и все по-гладно, затова не се предавах. Последната ми битка с него завърши отчайващо зле за мен-получих нови рани и се наложи да търся методи за лечението им, което означаваше да се изправя отново срещу Обществото и да достигна до най-съкровените му тайни, като по този начин успея веднъж завинаги да сложа край на безчинствата му. Не беше лесно, но нямах друг избор...
И ето- стоя сега, с извадена катана, готов да поема рана след рана в името на една по-велика кауза-мирът и любовта да се възцарят отново на поляната...
изумен колко пошлост цари,
и хвърлям погледа си ням
в сърца, де студен камък ври.
После, в слепотата ми ударът глух
отекна от алчността на тълпата,
която, забравила всяка разтуха,
потъва в света на разврата.
Сиромасите-чувства сълзите събраха-
океан във бездънната чашка,
триумфално невежество, на смисъла краха,
се в пробитата ладия лашкат.
И няма мечти, и няма любов,
а бозата от думи е сила,
затягаща тежки, ръждиви окови
връз "обичам те", "моля" и "милост"...
Когато посегнах към самурайския меч, Обществото не се прегъна уплашено, за да посрещне удара със страх, а напротив-озъби ми се насреща и изръмжа нещо за майка ми... Затова бях жесток и последователен в замаха. Дълго време се чудех какво оръжие да избера за операцията. Скалпелът ми се видя прекалено прецизно, а и аз все пак не бях лекар на Обществото, по-скоро се сражавах с него като Дон Кихот с вятърните мелници. Този път обаче се бях подготвил много по-добре от рицаря на Сервантес. Катаната беше остра и безпощадна. Нямаше да пожали нито сърцето, нито мозъка, нито жлъчката, нито дори туморите, които личаха тук-таме. Щяха да изтекат минути преди Обществото да се регенерира и да ме нападне, но и те бяха достатъчни, за да запиша името си като първи ДисеКтатор...
Навремето Обществото бе кротко тревопасно. Живяло в мир и любов, то си пасеше, докато не изпасе всичката трева на поляната. Тогава се огледа наоколо и разбра, че е време да стане човекоядно. Не подбираше жертвите, по-скоро жертвите подбираха него, за да се превърнат в такива и в крайна сметка да бъдат схрускани от острите му зъби. Обществото имаше зъби за абсолютно всякаква плячка, а в някои случаи използваше всичките си-ако случеше на костелив орех, което си беше изключителна рядкост. Накрая хищническите инстинкти станаха толкова силни, че дори когато на поляната изникна нова трева, Обществото я погледна с погнуса и започна да я гази под тежките си крака, търсейки месо и плът. Най-характерният белег на този хладнокръвен убиец беше, че апетитът му растеше с всеки асимилиран от него индивид. Искаше още и още, нямаше насита, въпреки че жизнените му функции вървяха без проблеми с много по-малко храна. Но Обществото не беше някой вълк, който ще влезе в стадото, ще си хареса една овца и ще си я хапне с кеф, то винаги ядеше с неудоволствие, разплисквайки навсякъде кръвта и вътрешностите на жертвите си. Често ги причакваше сутрин, когато излизаха от дупките си, понякога ги нападаше следобед, въпреки че те бяха подготвени за нападението, но най-страшните атаки ставаха нощем, когато Обществото навлизаше в крепостта на подсъзнанието и завързваше жестока битка със защитниците по стражевите кули...
Пред този страшен звяр рядко се опълчваха доброволци, въпреки че имаше и рейдове от 20-30 тежко въоръжени воини. Аз обаче избрах да се бия сам. Нетипично за самурайската ми природа, тъй като специалистите в индивидуалните удари срещу Обществото бяха нинджите, а ние-самураите, бяхме колективните нападатели. За миг си спомних първия от поредицата пъти, когато се бих срещу Обществото. Млад, неопитен, с напълно неподходящи доспехи и оръжие, аз се оказах повален почти моментално и ранен на няколко места. Част от раните ми успяха да зарастнат, но други станаха по-дълбоки от тежката отрова, която Обществото изля в мен. Това рядко ми тежеше, но когато самурай остане насаме с мислите си, болката от ударите става силна. Въпреки всичко никога не се отчайвах докрай и често бях на първите редици в боевете срещу Обществото. Това ми даде шанс да опозная добре неговите методи на действие-онзи страшен поглед, когато се опиташ да го клъцнеш с меча, а също и зверската контраатака, от която се разбягваха и най-смелите воини. Говореше се от много години, че това чудовище имаше слабо място, но малцината, успели да го намерят, се бяха покрили отвъд тези земи, отказвайки всякакви сражения. Може би истината в случая бе, че Обществото наистина нямаше слабо място, а намерилите го просто бяха разбрали, че бягството е най-добрата защита. Аз не споделях подобни виждания, тъй като винаги, когато се опитвах да избягам, Обществото ме настигаше и замахваше със зловещите си шипове. Тогава достигнах до извода, че слабото място на обществото не беше безумната защита, а напротив-нападението с добри и подходящи оръжия. За съжаление голяма част от воините се бяха примирили в тази безумна битка, донякъде и самият аз, но това правеше Обществото все по-силно и все по-гладно, затова не се предавах. Последната ми битка с него завърши отчайващо зле за мен-получих нови рани и се наложи да търся методи за лечението им, което означаваше да се изправя отново срещу Обществото и да достигна до най-съкровените му тайни, като по този начин успея веднъж завинаги да сложа край на безчинствата му. Не беше лесно, но нямах друг избор...
И ето- стоя сега, с извадена катана, готов да поема рана след рана в името на една по-велика кауза-мирът и любовта да се възцарят отново на поляната...