PDA

View Full Version : "Малки Камъни"



nikitta
06-16-2008, 12:39
Здравейте, казвам се Ники. Написах един разказ - фантастика, всъщност то цял роман стана =) В него се разказва за едно момиче Ема, която по необичаен начин среща любимия си певец. Действието се развива в Испания. Има и магия, и музика, и фантазия и приключения в историята. Надявам се да ви хареса.


Малки Камъни


I глава. Чисто нова кола

Би-бип! Би-бип!
Ема натискаше клаксона на чисто новата си кола. Колата беше подарък от майка й за двайстия й рожден ден преди една седмица. Беше пуснала диска на любимият си певец Давид Бисбал и сега звучеше:
"Silencio, eterno y mudo como el recuerdo del amor que tu me diste. Silencio..." (Тишина, вечна и безмълвна като спомена за любовта,която ти ми даде.)
Тя не беше материалистка, но определено в момента чувстваше много голямо самочувствие, че е с толкова хубава лъскава кола. Червена, също като червилото й, не само отвън, но и отвътре перфектна кола. Въпреки цялата тази радост около колата й, Ема изпитваше малко притеснение, защото отиваше на едно интервю за работа в Мадрид. След интервюто беше решила да се поразходи из града, да обиколи с колата първо от Real Academia de Bellas Artes, където щеше да отиде може би за стотен път отново да разгледа цялата зала, която е посветена на Гоя.
Франсиско Хосе де Гоя Лусиентес - испански художник- мислеше си тя - много харесваше едно определение , което някои му бяха дали - "Гоя е едновременно последният от старите майстори и първият от модерните", толкова точно казано.
След това щеше да се разходи из Plus Ultra - там срещу Гранд Хотел се намира високият часовник с фигури в човешки ръст, които излизат през прозорците на първия етаж на балкона на всеки час. Планираше да отиде точно, за да чуе биенето. След разходката тя щеше да се прибере в Гетафе.
Дано всички испанци обичат Испания така както Ема я обичаше. За нея нямаше по-голямо удоволствие от това да се разхожда из красивите слънчеви улици, да седи с часове пред някой фонтан и да посещава по стотици пъти музеите с картини на най-великите: Дали, Пикасо, Гоя и други. Обичаше сърцето на Мадрид - Пуерта дел Сол, към което водят всички пътища. Мадридските площади са животът и душата на града. Ема не си представяше живота без всичката тази красота, не можеше да живее без скъпият си Мадрид.
Би-бип!
Ема отново натисна клаксона на автомобила си. Имаше задръстване, а тя много бързаше. Пред нея беше застанал един камион с много каменни статуи, които застрашително стояха на ръба на ремаркето. Би-бип! Камионът не помръдваше. Ема вече се изнерви. Най-накрая камионът рязко потегли и изведнъж от него падна част от статуите върху капака на колата й.
Ема за миг замръзна на мястото си. Слезе от колата и изглеждаше всякаш не знае на кой свят се намира. Капакът беше смазан. Ема не можеше да повярва на очите си, не искаше да приеме това, което токущо се бе случило.
Шофьорът на камиона слезе и Ема като го видя побесня. Мъжът беше около четиридесет годишен с гола глава, без нито един косъм. Лицето му беше с остри и груби черти, носът му беше изключително прав, а устните му бяха бледи без капчица кръв. Той беше облечен с дълъг черен балтон, който покриваше цялото му тяло - прекалено неподходящ за горещия априлски ден.
Гологлавият мъж стрелна с очи първо камиона си, след това счупилите се статуи и с присвити очи изгледа от горе до долу Ема. Гледаше я като куче, което вижда котка да яде от храната му. Все едно, че Ема е виновна статуите да паднат.
Ема започна да му крещи гневно:
- Вижте какво направихте с колата ми, какво ще правя сега?! Как ще се поправи, колко ли ще струва да се поправи това? Съсипахте я! Не можахте ли по-добре да укрепите камиона си! Чувате ли ме? - крещеше Ема, беше останала с чувството че той въобще не я слуша.
- Успокойте се - каза с твърд и дълбок глас, пълна противоположност на Ема, която бе толкова развълнувана и ядосана.
Той беше много спокоен и непрекъснато стрелкаше с поглед статуите.
- Как да съм спокойна, вие ми смазахте колата!
- Не аз , а статуята - проговори тихо мъжът.
- Какво? Това е лудост, какво ще правя сега? По дяволите заради вас изпуснах интервюто, знаете ли колко бе важно?!
- Спокойно, това е само кола.
- Само кола? - прекъсна го Ема - подарък от майка ми , без тази кола какво ще правя? Как ще ходя на работа, чисто нова е.
- Почакайте един момент - този път мъжът я прекъсна.
Отиде в камиона си и се върна със същото хладно изражение. Носеше плик. Даде го на Ема. Тя го отвори и видя, че в него имаше много пари.
- Но какво значи това?
- Мисля, че е достатъчно за да поправите колата си.
Тя беше изумена.
- Но...
Мъжът й обърна гръб, качи се в камиона и замина.
Ема беше много объркана. Това беше най-странното и най-ужасното нещо, което й се бе случвало.
Ема не отиде на интервюто за работа. Прибра се в слънчевият си апартамент. С влизането усети аромата на пролетните цветя и също един чипс, който беше оставила отворен на масата в кухнята. Не искаше да яде нищо. Чувстваше се като че статуите са паднали върху нея, а не върху колата. Взе плика с парите от непознатия и го захвърли на стола до нея. Дръпна назад високият стол на който бе седнала и отпусна главата си на масата върху някаква мъничка възглавница. Неусетно заспа така както се бе облегнала върху кухненската маса.
Зън - Зън - Ззз - зън!
Ема се стресна, помисли че чува някаква ужасна музика в съня си. Телефонът звънеше. Някой не се отказваше лесно.
- Да - обади се Ема.
- Здравей. Какво правиш? Снощи ти звънях, но не вдигна.
- Снощи ли? Но майко... аз съм заспала.
- Ти как си, започна ли работа? - попита я майка й.
- Добре съм... - каза Ема и замълча, видя плика с парите даден й вчера от непознатия мъж.
Спомни си, за момент мислеше, че е било кошмар.
- Майко, ще ти се обадя по-късно, сега имам работа.

II глава. Като сън

Беше прашно. Ема усещаше силната миризма на бензин и препарати.
- Добър ден! - поздрави Ема господинът със син гащеризон.
- Добър ден, с какво мога да ви помогна?
Ема беше отишла в автосалон, за да ремонтират и може би да сменят капака. Тя посочи на служителя колата си и той подсвирна тихо с уста и каза "леле". Мъжът заговори бързо с италиански акцент, че ще трябва малко време, за да я направи отново нормална, да смени капакака и да види другите щети - предното стъкло също се бе счупило.
Тя му плати с парите от плика, които й бе дал мъжът. Служителят взе парите , отиде на касата на автосалона, после гледаше със странно изражение, каза нещо на друг мъж и двамата се спогледаха с недоверие.
- Госпожице, от къде имате тези пари? - обърна се той към Ема.
- Даде ми ги човека, който нанесе щетите на колата ми.
- Тези пари са фалшиви.
- Моля?
- Фалшиви са, г-це. Незнам кой ви ги е дал и как е станало... предполагам, че не сте знаели, че са фалшиви.
Ема беше зашеметена, краката й се разтрепериха. Не можеше да отговори нищо. Хвана се за челото и прокара нервно пръсти през косата си.
Прибра се вкъщи. Беше оставила без отговор мъжът от автосалона. Ема дълго мисли и реши да замине за две седмици при майка си в Толедо. Трябваха й пари и затова бе решила да отиде при нея и да си почине малко.
Включи телевизора и една новина залепи очите й към телевизора. Испанският певец Давид Бисбал е изчезнал. От две седмици никой не го е виждал - нито семейството му, нито бандата, никой от колегите му. Никой не знае къде е той! Обявен е за международно издирване.
- Мамка му! Какво по дяволите... - невярваща на това, което токущо е чула по новините си каза Ема. Чувстваше се всякаш е ударена с ютия по главата.
Любимият й певец беше изчезнал. Чувстваше се като в някаква картина на Дали. Всеки божи ден тя слушаше песните му, а сега този певец беше изчезнал всякаш от цялата земя. Нямаше как да й е безразлично, ако Давид е изчезнал. Тя го смяташе за най-великият и най-талантливият певец. Той пееше просто с душата си, това го правеше толкова специален. За нея той обединяваше цялото красиво изкуство, най-прекрасният ангелски глас. Новината, че е изчезнал я разкъсваше като куршум в мозъка й.
Време беше Ема да заминава за Толедо, при майка си. Чакаше автобуса на гарата. Мразеше да пътува, да седи на едно място и нищо да не прави. Само мисълта за приготвяне на куфар я побъркваше. Беше си купила малка купчина списания, които щеше да чете в автобуса. Пътуванията я изнервяха. Затова беше взела нещо да чете докато пътува. Нямаше нито един облак в небето, а сградите се оглеждаха едни в други осветени от слънцето блестящи прозорци.
Оставаха още десет минути докато тръгне автобусът. Тръгваше точно в 12 без 10.
"Няма ли да тръгва най-сетне"- изнервено си мислеше Ема. Най-много мразеше чакането. Когато накрая автобусът потегли тя изпита облекчение. На повечето списания, които бе купила водеща тема бе изчезването на Давид. Спря се за малко да чете и се загледа през прозореца. На излизане от града имаше много сгради - някои изоставени къщи, големи колкото палати, фабрики и малки борови гори, които се виждаха от пътя.
Ема видя нещо, което я накара да подскочи като ужилена. Без да мисли извика: СПРЕТЕ АВТОБУСА! СПРЕТЕ АВТОБУСА!
Хората я гледаха как като обезумяла взе багажа си, слезе от автобуса и изтича навън. Ема беше видяла около стотина статуи като онези в камиона. А най-важното беше, че същият камион беше там. Каменните статуи бяха заградени с мрежа, а зад тях имаше борова гора. От дясната страна Ема видя , че има малък отвор на мрежата. Дръпна го като се опитваше да влезе, само трябваше да пропълзи от там. Девойката помисли колко глупаво нещо е направила като е слязла от автобуса!
- Ехо - извика тя - Има ли някой?
Мъртва тишина. Тя разгледа внимателно статуите. Бяха много необичайни. Всички бяха със затворени очи и леко наклонени и с дрехи, които й се сториха много странни. Някои бяха по къси панталони, други по пижами. Всички й изглеждаха ужасяващо странни -" откога са почнали да правят такива статуи, явно нормалните статуи на крале и исторически герои вече не им бяха интересни".
Ема видя и друго странно за нея - имаше статуи на животни - птици, котки, жаби, дори елени и мечки.
"Мама е права - винаги правя глупости" - каза си момичето. Какво си мислех, че ще стане като отида при тези статуи - престъпленията остават винаги ненаказани. Светът върни повече към лошото, отколкото към доброто.
Ема тъкмо мислеше да извади телефона си, за да повика такси, когато вниманието й беше привлечено от една статуя. Ема беше зяпнала. За малко дори си помисли, че не е статуя, а самият той, но беше камък.
Не би сбъркала никога този образ - тези устни, нос, коса с малки къдрици, ръцете му- нежни и красиви - само хората на изкуството имат такива ръце. Имаше я даже бенката на едната му длан.
- Давид... - прошепна изумена тя.
Това беше фигурата на Давид Бисбал. Докосна фигурата. Толкова красив, като истински. И той беше със затворени очи- всякаш спеше. Гледа го около 15 минути и реши вече да си тръгва.
"Брей, каменни статуи на известни личности вече правят". Отново спря и в ума й дойде какво веднъж й бе казал баща й: "Всяко добро е винаги възнаградено, а всяко лошо също винаги е добре върнато".
Заслужавам поне нещичко от тази история. Колата ми е потрошена, измамиха ме с фалшиви пари - ще им го върна като си взема нещо за спомен - каза си тя.
Вдигна статуята на Давид Бисбал и започна да я влачи. Изнесе я от оградата, огледа се внимателно да не би някой да я види и повика едно такси. Занесе каменната статуя в дома си. Беше доста тежка, затова бе помолила шофьора на таксито да й помогне, за да я пренесът в апартамента й.

III глава. Красивата музика

Ема постави статуята до пианото в хола си. Беше лудост това, което бе направила, но си помисли, че в живота е хубаво да се правят понякога лудости, особено докато сме млади.
След два дни нищо не се бе променило. Животът си бе все същият. Ема много често гледаше статуята и веднъж докато отново я погледна, тя реши да опита да свири отново на старото пиано. То не бе докосвано цяла вечност. Майка й го бе купила, когато Ема започна да ходи на курсове по пиано в четвърти клас. От уроците всичко й бе като мъгла, почти бе забравила всичко. Докосна клавишите и запя една песен на Давид:
" Como me gusta quererte pero que amargo es no verte..."

В този миг се случи нещо невероятно и невъзможно за Ема. Докато пееше и свиреше на пианото погледна статуята и видя, че ръката му вече не бе от камък, постепенно се преобразяваше в човек от плът и кръв. Ема не вярваше на очите си, сърцето й биеше силно като аларма. Ръката, рамото, после цялото тяло от глава до пети изчезна камъкът. Пред Ема стоеше Давид от плът и кръв. Този път наистина се чувстваше като в картина на Дали. Ема не можеше да стане от малкото столче до пианото. Мислеше, че ако стане ще припадне, защото краката й няма да я издържат. Още в ума й звънтеше "un amor que viene y va.." (една любов , която идва и си отива).
Ема искаше да вземе една купа с вода, да измие очите си и пак да погледне, защото не вярваше на случилото се.
- Давид... - прошепна тихо тя.
- Здравей. Трябва да ти благодаря, без теб нямаше отново да съм жив. Но не ме гледай всякаш съм призрак.
Думите му прозвучаха като църковна камбана в главата й. "Трябва да ти благодаря, без теб нямаше отново да съм жив" беше казъл той.
- Сънувам ли? - попита Ема.
- Де да беше само сън - отговори й Давид.
Той се доближи до нея.
- А аз къде съм и ти коя си, ако не е тайна. Мисля, че е редно да знам името на спасителката ми - каза й Давид като се доближи до нея и се усмихна.
Тази усмивка промени Ема и тя започна да осъзнава и спокойно да приема, че в хола й е Давид Бисбал, който преди минути е бил каменна статуя. Тя се изправи и му подаде ръка.
- Аз съм Ема Касандре Лопез.
- Давид Бисбал Ферре - отговори й Давид.
- Това е апартаментът ми, а аз те доведох тук от едно място.
- Да, знам.
- Моля? - учудена попита Ема.
- Знам. Аз можех да виждам и да усещам всичко около мен докато бях вкаменен. Чух и песента, която изпя. Беше прекрасна.
- А как се е случило всичко това - как сте се вкаменили ти и другите хора.
- Истината е, че незнам точната причина.
- Какво помниш за последно?
- Помня единствено, че последно си легнах да спя и не съм се будил. След това видях някакъв мъж, който ме сложи в камион пълен с още статуи. Мисля, че благодарение на песента ти, на музиката от пианото съм отново от плът и кръв. Благодаря ти много наистина. Ема не беше гледала никой друг по-съсредоточено. Тя му разказа за всичко, което й се бе случило и как го е намерила.
- Но сега как ще спасим и другите? - попита я Давид.
- Другите ли?
- Да, трябва да излекуваме и другите статуи, за да се превърнат в хора както мен. Може би те знаят нещо. Трябва да ме заведеш там.
- Но как? Не мислиш ли, че е опасно да ходим на онова място?
- Трябва. Именно ти можеш да ги спасиш.
- Аз ли? - учудена го попита Ема. Но защо аз, какво бих могла да направя аз?
- Ти преди малко направи чудо - заговори й Давид гледайки я право в очите. Моля те, заведи ме там, трябва да освободим тези хора. Ти можеш да ги спасиш както спаси мен.
- Добре. Ще отидем там. Но първо искаш ли да ти дам от дрехите на брат ми, за да се преоблечеш. Нали не мислиш да спасяваш света по пижама?
Давид се погледна и видя, че е облечен с пижама. Засмя се и й каза, че ще й е благодарен, ако му даде някакви дрехи. Зачуди се защо ли всички останали бяха като него по пижами.
Ема отиде да вземе от дрехите на брат си. Добре, че той често й идваше при нея на гости и си оставяше при нея дрехи.
Когато се върна в хола Давид разглеждаше снимките подредени на шкафчето й за книги.
- Китайски дракон, а? - посочи й той една от снимките.
- Да, много вълнуващо беше - отговори му Ема - на китайският карнавал с една приятелка бях. - Аз бях в предната част на дракона, а тя в задната. Костюмът беше под наем. Забавлявахме се цели две нощи. Беше като магия.
Ема се замисли над думите си, дали не бе твърде силно да нарече китайски карнавал магия пред това, което й се случваше сега.

Давид и Ема взеха такси, което ги закара до мястото. Червеният камион все още беше там. На Ема й се стори, че този път статуите са повече. С Давид влязоха по същият път по който преди Ема беше измъкнала него вкаменен. Докато разглеждаха многото статуи, Давид каза на Ема:
- Всички те са били хора, а сега са вкаменени. Не мога да повярвам, че е истина, всякаш сънувам.
- И аз се чувставам така. Бих предпочела безсъние пред такъв сън.
- Как можем отново да ги превърнем в хора? Трябва да ми помогнеш - каза й Давид. В погледа му се четеше надежда. Но Ема усещаше, че той изпитва страх точно като нея.
- Давид, аз съм безсилна да направя каквото й да било, невъзможно е да сторим нещо, за да са отново хора.
- Не казвай невъзможно.
В този момент мобилният телефон на Ема звънна. Звънеше с мелодия на една от песните на Давид.
"Quien me iba a decir que seras la lluvia y yo la tempestad.."
- Ало - обади се Ема.
- Здравей, къде се губиш. нали знаеш, че днес е четвъртък и ще се събираме всички у Беа.
- А, вярно. Ами, бях забравила.
Беше приятелката й Кристина.
- Виж, не мога. Имам много важна работа, някой друг път обещавам ти - отговори й Ема.
- Една приятелка - рече Ема след като затвори телефона. - Не обръщай внимание на мелодията, с която ми звънеше телефона... аз просто...
Ема се беше изчервила, сведе глава без да посмее да погледне, че Давид й се усмихваше в момента.
- Разбира се - извика Ема и изглеждаше, че токущо й е дошла най-великата идея. - Как не се сетих веднага, толкова ясно и просто е!
- Какво се сети? - попита я Давид изненадан от внезапната й превъзбуда.
- Знам! Аз знам как!
Ема бе толкова развълнувана, че не можеше да довърши изречението си.
- Давид, знам какво ще помогне да ги върнем пак към живота. Тоест ти знаеш, само ти можеш.
- Хайде, кажи ми - подкани я Давид.
- Какво е нещото, което най-много обичаш на този свят? - попита го Ема.
- Какво? Музиката обичам най-много - отговори й озадачен Давид.
- Именно за това когато аз запях песента на пианото, ти чу музиката, чу това, което най-много обичаш и отново се превърна в човек. Затова сега ще върнем към живот и другите хора чрез музика.
- Разбира се. Всеки човек обича музика, защото тя е най-красивото нещо в света. Тя е лекарство.
- Хайде, започвай да пееш. Няма по-красива музика от тази, която ти създаваш. Знам, че само твоят глас може да превърне камък в жива плът. Хайде!
Давид се обърна и гледайки статуите запя с най-нечувано красивият глас. Всякаш ангел бе слязъл от небето, за да пее на хората. Ема чувставаше нещо неописуемо, песента докосваше сърцето й като я изпълваше с най-красивите чувства.
Ема затвори очи и се отдаде на това прекрасно чувство. "Музика за моите уши, мед за душата ми" помисли си тя.
Отдаде се на тази наслада. Усещаше лекият ветрец всякаш някой с пръсти рошеше косата й. Ема имаше чувство, че лети. Тя беше убедена, че лети в момента слушайки най-красивият глас.
Когато тя отвори очи гледката бе изумителна. Давид беше успял - вкаменените отново се превръщаха в живи хора. Като, че се събуждаха за нов живот, стотици каменни статуи вече бяха хора от плът и кръв.
В този момент Ема чу шум в храстите зад нея. Обърна се, но не видя никого. Помисли си, че й се е причуло. Но не, някой ги беше наблюдавал през цялото време.


IV глава. Замъкът

Мъжът тичаше слял се със сенките в тунела. Спря се и коленичи навел главата си до земята.
- Господарке, простете ми. Те отново се превърнаха в хора. Аз трябваше да ги преместя в замъка, но беше късно. Едно момиче и едно момче незнам как го направиха, но момчето пееше и те отново станах хора.
Мъжът замълча за малко.
- Моля Ви, господарке, простете ми - вече с хлипания говореше мъжът.
Жената, по-скоро съществото, което седеше на трона се изправи и отиде до мъжа. Той беше се навел толкова до земята, че беше на път да целуне краката на жената. Тя на пръв поглед беше черна като сянка, почти не се виждаше.
- Стани, Федерико - каза тя с висок плътен глас, почти мъжки.
- Кои са те? - попита го тя.
- Момичето е онова, което върху колата й му паднаха някои статуи, а момчето не зная. Но то има сила, кралице. Той пееше и след това те отново бяха живи. Незнам как са намерили мястото, но имат сила.
- Доведи ми ги - каза кралицата, обърна се и отново седна на железният трон.
В същото време съвсем наблизо Ема се усмихваше на Давид, който токущо бе направил едно чудо.
- Давид, нали знаеш още две чудеса и ставаш светец.
- Светец ли?
- Да. Направи едно чудо, трябва три чудеса да направиш и ставаш San David. (*Свети Давид)
Ема и Давид не подозираха, че са в опастност. Не знаеха и какво да кажат на близо стоте души пред тях, които нямаха ни най-малката идея защо са тук, защо са по пижами и какво по дяволите ставаше.
Ема и Давид им казаха, че ще се опитат да разберат истината. Те посъветваха хората да си отидят в домовете. Това беше най-доброто решение, единственото решение.
Скоро Ема и Давид останаха сами. Около тях имаше само борова гора. Давид отиде до червеният камион. Установи, че е отключен, което много го изненада. Видя, че има път, който водеше направо към гората.
- Ема, виж! - каза й той. - Има път, някой е карал с камиона натам. Трябва да тръгнем по него.
- По пътя? Давид, сигурен ли си? Води много навътре в гората.- Ема беше малко уплашена от решението да вървят по този път.
- Страх ли те е? - усмихна й се Давид и обгърна с ръката си рамото й. Няма от какво да се страхуваш, хайде чувствам,че ще открием там нещо, което ще ни даде някакви отговори.
Те вървяха близо 20 минути по пътя. Тогава видяха една сграда, която се показваше зад боровите дръвчета. Когато стигнаха по-близо до нея видяха, че това е тъмносив замък, не много висок. Мястото беше мрачно и запустяло. Едвам си направиха път, за да минат. Имаше навсякъде бодливи храсти и растения, които всякаш протягаха стъблата си, за да ги оплетят. На един камък беше написано с бяла боя "Little Stones" (* от английски Малки Камъни).
Портата беше отворена. Ема и Давид влязоха вътре. Стаята изглеждаше всякаш е безкрайна. Вътре имаше около 30 статуи. Ема и Давид се спогледаха обезпокоително. Не искаха да обикалят замъка, защото не виждаха край на залата, в която бяха. Тръгнаха по стълбището от дясната им страна. Внезапно Ема чу някакъв шум зад нея. Обърнаха се, но видяха само сянка, която се скри.
- Давид, тук има някой... и ни наблюдава - изплашена каза Ема.
Отново стреснати от шума не знаеха на къде да тръгнат. Побягнаха надолу по стълбите точно навреме, когато мъжът замахна към тях, а те му избягаха.
Изведнъж стълбите се разтвориха и Давид и Ема пропаднаха надолу. Озоваха се върху стая огледална на предишната. Видяха, че мъжът идва зад тях. Затичаха се през голямата зала колкото могат по-бързо. Два пъти се спънаха в стари пънове. Търсеха изход, но пред очите им имаше само стени. Бягаха, когато внезапно в една зала подът под тях се отвори и те отново паднаха този път в тъмно място като пещера.
- Добре ли си? - попита я Давид.
- Да, а ти?
- Да. Накъде ще тръгнем сега? Той идва след нас.
Пред тях имаше три тунела.
- Давид, това е мъжът, който ми даде фалшивите пари. Той караше камиона преди.
Давид я хвана за ръката и те влязоха в първият тунел. Когато Давид хвана за ръката Ема, тя усети, че страхът й е подтиснат. Чувстваше се сигурна, когато държеше топлата му ръка.
След няколко мунути чуха стъпки зад тях и започнаха да бягат. Тогава видяха, че мъжът е точно зад тях. Бягаха бързо, колкото ги държат краката. Той все още бе зад тях. Изведнъж стените в тунела започнаха да се разтварят и затварят за секунди. Ема и Давид минаваха от стена в стена. Бяха ужасно изморени, почти бяха останали без дъх. Всичко им се случваше като на сън, без да знаят накъде бягат, ужасени те тичаха като в някое невероятно измерение. Стените се разтваряха, те минаваха през тях, понякога мъжът вече не беше зад тях, после и той минаваше през отварящите се стени и ги настигаше. Беше много тъмно в тунела, почти едвам се виждаха. Изведнъж Ема почувства ледена болка по крака си. Изпищя и Давид видя, че десният й крак беше облян от алена кръв. Остро стъкло я беше порязало докато тичаха. Давид беше изплашен и ужасен. Сърцето му биеше всякаш иска да изскочи от гърдите му. Болката прорязваше Ема като горещ нощ по разтворен рана. Давид бързо съблече Ризата си и внимателно уви с нея крака на Ема, за да спре кръвта. Той я пренесе до един ъгъла на тунела, в който бяха, за да не ги види преследвачът. Ема не можеше да тича повече. Давид се опита да я успокои, но не можеше да спре болката. Те седяха в този ъгъл около десет минути, когато преследвачът отново се появи, но за щастие не ги видя и отмина напред. Те трябваха да продължат, трябваше да избягат. Но как? Колко ли пъти сме преследвани от най-големите си кошмари, нямаме изход. В кошмарите спасението е да се събудим, но те бяха в реалността. Колко ли пъти попадаме в ситуации, че единственият ни изход е да изчезнем, да се телепортираме другаде. Давид беше много притеснен как ще избягат, когато Ема е ранена. Може би бяха обречени тази вечер да умрат като в картина на Салвадор Дали. Но ако не тръгнеха мъжът щеше да ги намери. Давид внимателно изправи Ема и тя го хвана през рамото. С негова помощ те продължиха по коридора на тунела. Тя усещаше как сърцето му бие силно. Минаха през друга стена. Пред тях се появиха два прохода. Те тръгнаха през вторият проход. Чуха стъпки и видяха, че около 3 метра зад тях идва мъжът. Минаха през друга стена. Накрая Ема и Давид попаднаха в клопка. След като минаха през поредната стена те попаднаха в едно странно помещение в тунела. Подът беше правилно описан кръг, само малка светлина идваше от малко прозорче с решетки. Бяха наредени и около 20 железни кола и дузина дървени лостове. Ема и Давид бяха затворени. Нямаше откъде да излязат, стените не се разтваряха. Двамата започнаха да ги опипват като мишки с надежда да се отворят пак. Тогава стената зад тях се отвори и влезе мъзът, който ги гонеше. Ема и Давид бяха вцепенени от ужас. Мъжът си беше същият като от първият път, когато Ема го беше видяла. Носеше същият черен балтон и черните ръкавици. Пристъпи бавно към тях. Ема извика:
- Кой си ти по дяволите?
- А вие какво по дяволите си мислехте, че правите? - отговори й безчуствено мъжът.
Той се приближи още по-близо до тях, а Ема и Давид отстъпиха назад. Той замахна с ръка и всичко наоколо стана в мъгла. Ема и Давид не виждаха нищо. Знаеха, че са още живи, защото усещаха, че се държат за ръка. След миг Ема усети, че й се приспива, очите й се затваряха, краката не я държаха и тя падна унесена в сънища.

V глава. Разказът на кралицата


Когато Ема се събуди разбра, че е седнала и е завързана за Давид. В момента той също се събуждаше. Мястото на което бяха беше пещера - странна и плашеща. Всичко наоколо беше черно, подът беше равен и огледално чист. Около тях имаше остри като моливи черни камъни. Ема видя слугата, който ги беше довел до тук. Той стоеше до една жена. Ема втренчи очи в нея, питаше се коя е тя, разглеждаше я. Питаше се какво ли ще стане с тях сега.
Кралицата стана от големият железен трон като изтегна тялото си като котка и всички кости по тялото й изпукаха. Косата й беше като перука и всякаш бе пръскана с 20 флакона лак за коса. Върху червената си коса имаше нещо като корона - три зелени лъча сочещи нагоре. Кожата й беше бяла, приличаше на призрак. По ръцете имаше десетки черни гривни, които бяха плътно по нея. Ема остана с впечатлението, че са част от нея. Но това, което най-много ужаси Ема и я накара да ококори очите си широко беше медальонът, който жената носеше на врата си. Кърваво червено сърце, което беше като истинско. Ема чуваше ясно туптенето.
Жената леко дръпна края на дългата си до земята черна рокля и с равен глас каза:
- Какво си мислехте, че правите? Мислите, че можете да спасявате света? Погледнете се колко нищожни сте! Жалки хора!
- Пуснете ни! - изкрещя й Ема.
Кракът я болеше. Цялата риза, с която Давид я беше превързъл беше в кръв. Ема не можеше да откъсне поглед от биещото сърце.
- Кои сте вие? - попита Давид объркан и приковал поглед към биещото сърце медальон.
- О, забравих да ви се представя - каза безчувствено кралицата.
- Кралице, мисля, че не трябва да им казвате - каза слугата.
- Мълчи, Фредерико - изсъска кралицата. - Те няма да излязат от тук живи, така че няма никакво значение дори всичко да им разкажа.
Слугата й наведе глава.
- Аз съм Миракла кралицата на съня. Аз пращам сън на хората - заговори тя.
- На съня ли? Но това е работа на Сънчо, всеки знае това - присмехулно каза Ема. - Няма никакви кралици на сънищата и на каквото й да било.
- Мълчи, глупачке! - изкрещя обзета от гняв Миракла.
Цялото й лице се бе набръчкало и тя нервно размахваше ръце.
- Аз съм единствената неотразима кралица на сънищата. Сънчо не е, той е лош. Как смееш ти да го споменаваш пред мен най-великата.
Миракла се беше разярила като вулкан.
- Един ден ми дойде прекрасната идея по какъв начин да стана господарка на света - продължи да говори Миракла озарена от огромно чувство за надменност и власт.
Ема този път нямаше смелост да се обади, за да не разяри Миракла отново.
Кралицата погледна Ема с най-студеният смразяващ поглед и отиде до нея. Ема беше седнала и завързана с гръб към Давид. Миракла я хвана за косата и като стисна с ноктите си брадичката прошепна:
- Зная, че умирате от желание да разберете как съм вкаменила всички, сега ще ви разкажа.
Ема усети как ноктите на кралицата се впиват в нея и я драскат.
- Пусни я веднага - изкрещя Давид.
Миракла изсъска и се обърна към него разгневена като тигър, който е изпуснал плячката си.
- И до теб ще стигна - изсъска тя. - Кой си ти? Симон Магьосника, който съживява каменни статуи?
Ема знаеше за кого говори тя. През XII век Симон Магьосника в Рим съживявал статуи и те ходили като хора, магьосник смятан от римокатолическата църква за дявол. Беше гледала документален филм за него.
- Нека продължа - рече Миракла. - Един ден открих най-добрия начин завладея света. Аз съм кралицата на съня и реших постепенно за известно време да пратя на всички хора по земята еднакъв сън. Но понеже това не става да се направи за една вечер, един месец ще пращам еднакъв сън на група от хора, докато не изпратя този сън на абсолютно всички живи същества по земята. От този сън те се вкаменяват. Призовавам ги с магия, моят Фредерико ги отнася в замъкът и там ще съберем всички живи същества на планетата земя. Тогава аз ще съм господарка на света! Нищо няма да ме спре да имам могъщата власт. Ще управлявам света! Нали, Фредерико? - кралицата започна да се смее по дяволски начин с Фредерико. Тогава пещерата се разтресе всякаш от техният смях и Федерико зловещо заговори на Миракла:
- Ти кралица винаги си била и вечно ще владееш света. Ние всички със сън ще вкаменим, ще спят завинаги. Моя кралице, ти си черна роза паднала от небето, минала през ада, окъпана в огъня и сееща смърт навред. Дай има вечен сън сега и нека камък да бъдат за безкрайни времена.
Ема и Давид бяха ужасени. Тя ще вкамени всички.
- Давид, какво ще правим? - обърна се към него Ема.
Но той не й отговори. Явно тази вечер щяха да умрат и никой нямаше да разбере за това. Нито за това, че скоро всички хора ще бъдат скоро вкаменени завинаги. На врата си Ема носеше кръстче. На ум се помоли Господ да им помогне да се измъкнат живи, да се събудят от този кошмар. В този момент Давид нежно хвана ръката й. Ема се изненада. Те бяха завързани с ръцете зад гърба, как Давид я беше хванал?
Тогава тя разбра - Давид се беше отвързал и сега развързваше ръцете на Ема. " Но как го е направил" - помисли си Ема.
- Знаеш какво смятам да направя, нали? - прошепна тихо Давид, за да не ги чуе кралицата, която още се кикотеше с Фредерико.
- Какво? - попита го Ема, нямаше идея какво мисли да прави той.
- Ще пея - отговори й Давид.
Ема си помисли, че не го е чула добре. Сега? Точно сега щеше да пее? Ами такива са певците, не спират да пеят дори когато не са на работа. Музиката помагаше при вкаменените, но Ема знаеше, че нищо няма да постигне пред кралицата. Ема си представяше ужасяващата картина как Давид се изправя да пее и Миракла го убива. Страхуваше се повече от всякога в целия си живот. Давид вече я бе развързал Тогава той се изправи и обърнат към кралицата запя песента си по-великолепно от всякога.
Los que no te tienen Тези, които не те притежават
te buscan como locos. те търсят като луди.
Se piensan que contigo Мислят,че със теб ще намерят щастието
van a encontrar la felicidad. Може би е така. Знам.
Puede ser, lo se
....
Миракла възмутена и бясна се разкрещя:
- Фредерико, как са се развързали? Хвани ги веднага
Слугата й беше също толкова изненадан. Миракла направи някакво движение с ръцете си и прати синя светлина към Давид, но тя улучи Фредерико.
- ФРЕДЕРИКО! - кресна кралицата.
Той се свлече мъртъв на земята. Очите му бяха хлътнали нагоре. Давид продължаваше да пее с най-прекрасния и могъщ глас.

Pero eres tu
la causa de todo el dolor
Confundes todo
Hay sonrisa, maldicion
Lujos,desesperacion.

Que tendras
Matas la amistad
Con llevas a traicionar
Atraes el mal.

Puede ser
El diabo en un disfaz
Hipocrita y sensual
Como escapar de ti.

( *Но ти си причината
за цялата тази болка.
Всичко заблуждаваш.
Носиш със себе си усмивка,
проклятие, лукс, отчаяние.
Какво притежаваш?
Убиваш приятелства, водиш до измама,
привличаш злото.
Може би си маскиран дявол,
лицемерка и чувствана.
Как да избягам от теб? )

Кралицата бе замаяна. Беше убила Фредерико, верният й слуга. Давид продължаваше да пее и тогава Ема видя нещо измумително. От медальона сърце, който Миракла носеше на врата сега грееше светлина. Миракла падна на земята и започна да се гърчи.
- Давид, не спирай да пееш - каза Ема.
Медальонът сърце светеше със ярка светлина и всякаш убиваше кралицата. Тя се гърчеше, викаше, тя умираше.
Ема беше изумена. Всичко, което се случваше беше толкова невероятно. Не можеше да повярва, че един красив красив глас може да направи толкова много неща. Колко велико нещо е музиката. Музиката е всичко. Ема видя, че медальонът сега гореше със червен пламък. Изглеждаше всякаш ще избухне или всякаш ще запали жената.
Миракла пълзеейки се доближи до Давид, чийто глас се носеше из пещерата. Ема я видя и се изплаши, че тя може нещо да му стори и се приближи, за да й попречи.
Но точно тогава, когато Ема застана пред Миракла медальонът избухна. Като взривяваща се ракета медальонът, който беше сърцето на кралицата я уби. Последното, което Ема видя беше яркият огън от избухващото сърце. От Миракла беше останало само пепел. Давид видял за последно, че Ема застава пред него и после последва светлина и видя как тази светлина връхлита Ема. Всякаш беше седнал на пирони, сърето му се бе свило и сега биеше бясно силно. Взривът я беше отпратил десет метра назад. Давид тичаше към нея. Мислеше единствено дали тя е добре, дали е жива. Беше налконила глава на дясната страна, изцапана с черен пясък, раната на крака й бе превързана с ризата. Давид падна на колене до нея и извика:
- Ема! Ема, чуваш ли ме?
Докосна китката й търсейки пулс. Но тя не даваше признаци да диша. Давид усещаше как сърцето му ще изхвръкне от гърдите.
"Не, боже мой, това не може да се случва наистина"- каза си той.
Изведнъж чу:
- Здравей, супермен! - рече Ема и гледаше с усмивка навелия се над нея Давид.
- Ема! - щастливо възкликна Давид.
Прегърна я и помогна да се изправи. Вече беше по-спокоен от всякога.
- Добре ли си? - попита я.
- Мисля, че да - отговори тя. - Какво стана с нея?
- Медальонът й се взриви, няма я вече.

VI глава Най-трудно е да кажеш сбогом

Върнаха се в апартаманта на Ема. Давид настояваше да я заведе в болница, за да прегледат крака й, но тя твърдо отказа. Не понасяше болници. Вкъщи проми раната си и я превърза с бинт.
- Сигурно си много изморен, аз също съм, ако искаш ще те заведа след коридора в ляво имам стая за гости, можеш да поспиш, ако искаш - каза му Ема.
-Аз също ще си легна - продължи тя. - Заповядай, направих ти сандвич и чаша какао.
- Благодаря ти много - каза Давид. - Ще си легна, наистина това е което искам най-много да направя сега. Благодаря ти за всичко.
Ема изтрака с чинията и вилиците, които държеше и тръгна да излезе от стаята.
- Ема? - повика я Давид. - Благодаря ти , че тези дни ти рискува живота си за мен. В пещерата ти ме предпази, ако не беше ти, убеден съм, че сега нямаше да съм жив. Цял живот ще съм ти задължен. Толкова си сладка.
- Няма за какво да ми благодариш - каза му Ема без да откъсва поглед от него.
- Утре ще си тръгна, но никога , запомни никога няма да те забравя. Много ти благодаря.
- Хайде легни си и поспи, това което преживяхме беше невероятно.
- И ужасно ... - допълни той.
Ема отиде в стаята си. Седна на леглото си и облегна главата си върху възглавницата. Замислена се загледа в завесата, която се развяваше от вятъра напред назад. Животът е едно дълго пътешествие. В един ден както си седим може всичко да ни се случи - невъзможни и необикновенни неща, тъга, болка, за един ден можем да докоснем звездите. Само една секунда може да промени живота ни, животът е една мистерия. Дали има случайности в живота? И какъв ли е смисълът - раждаме се, живеем живота си колкото можем по-пълноценно, създаваме семейство, умираме и може би се прераждаме в други животи след това. И това до кога ли ще продължава, дали някой е замислил край на това?
Утре Ема трябваше да направи най-трудното нещо в целият си живот. По-трудно и страшно от всичко, което бе преживяла. Тя трябваше да се сбогува с Давид. Нещо в нея й казваше, че никога повече няма да го види. Всичко, което й се бе случило беше едно чудо. Това беше краят. Краят понякога е най-хубавото нещо. Това, което искаш най-много от всичко. Но сега тя се страхуваше, че никога няма да говори пак с него. Когато беше малка, майка й казваше "затвори очи, помисли малко и решението на проблемите само ще дойде". Но сега знаеше, че ако затвори очи, сутринта ще дойде по-бързо и тогава моментът на сбогуване. Както си мислеше тя заспа.
Ема се събуди рано на сутринта. Направи любимата й закуска - палачинки. Надяваше се, че Давид ще ги хареса. Леко отвори вратата на стаята за гости и видя, че той още спеше. Приличаше на ангел. Покрит с бялата завивка, беше стиснал устните си, леко намръщен, а къдриците му се простираха върху бялата възглавница. "Какво ли сънува?" помисли си Ема. Момичето внимателно затвори вратата. След половин час Давид се събуди и двамата закусиха. Давид беше очарован от палачинките. Изяде цели 4 , въпреки, че малко се притесни да яде толкова пред Ема. Каза й, че са невероятни, а тя бе много радостна, че са му харесали. Давид се приготви и сега с Ема чакаха такси, което щеше да го закара у дома.
- Ема, чувстваш ли болка? - каза й той.
- Болка ли? Мисля, че вече кракът ми мина, добре съм. Ами ти? Да не би да те боли нещо? Добре ли си?
- Не, говоря за онази болка вътре в душата ти. Всякаш откъсват част от теб. Така се чувставм сега. А ти?
Ема незнаеше какво да каже, което да не прозвучи глупаво. Не очакваше Давид въобще да й каже така.
- Не смятах, че толкова ще ти харесат палачинките. Рецептата е лесна, мога да ти кажа, за да си ги правиш и сам.
- Хехе - засмя се Давид.- Готвиш най-хубавите палачинки. Слушай, трябва да ти кажа нещо - продължи той.
- Цялата съм в слух - отговори Ема.
- Искам да дойдеш на концерта ми в Мадрид следващият петък. Ще ти запазя място в ложата. Ще дойдеш, нали?
- С удоволствие - радостна каза Ема.
Таксито дойде и Давид трябваше да тръгва. Ема го прегърна и той я целуна по челото. Ема махаше с ръка докато таксито не се изгуби от погледа й. Не можеше да спре да се хили глуповато. Той я беше поканил на концерта й. И то в ложата, като почетна негова приятелка. Ема тръгна да се прибира обратно, но се загледа в отражението си на магазина за сувенири. За секунда си помисли, че гледа някой другиго. Изглеждаше толкова зряла, всякаш е пораснала с пет години.

VII глава. Ако стигаше една хубава песен

Петък 23 часа вечерта. Ема стоеше права. Концертът на Давид свършваше. В момента той говореше на публиката.
- Приятели... случвало ли ви са се невероятни неща? Изумителни, необикновенни? Но най-невероятно хубавото е да откриеш приятел, и то много добър, истински приятел. Понякога търсиш такъв цял живот, а понякога той идва в един неочакван ден и променя живота ти. Искам сега да изпея една песен именно на този мой скъп човек. Ако стигаше една хубава песен, за да й благодаря... Само за теб, Ема. И Давид запя.
Ема грееше от щастие. Може би хората около нея вече бяха заслепени от слънцето, което грееше до тях -Ема. След края на песента Ема си каза наум " Давид, трето чудо!"
КРАЙ
************************************************** ***********

zaraaa
06-16-2008, 13:11
Exaaa Strasxoten razkaz, mnogo valnuvasht i s mnogo krasiv krai, Bravo, nqmam dumi da opisha kolko mi xaresa :grin: :grin: :grin: :grin: :) :) :)

nikitta
06-16-2008, 13:50
:) ето и моите рисунки на героите

http://i30.tinypic.com/54xis9.jpg

Ема:
http://i25.tinypic.com/33vkf1x.gif

Миракла:
http://i29.tinypic.com/2yuzk7o.jpg

Фредерико:
http://i27.tinypic.com/2a0dy8i.jpg

Ще ви кажа защо го написах. Един ден както пътувах с нашите в колата и умирах от скука и изведнъж ми дойде тази идея. За едно момиче , което се запознава с любимият й певец, който е вкаменен. Той е и моят любим певец, уникален е . И след доста време реших да напиша историята. От по-малка моят "идол" е Джоан Роулинг. Много я харесвам, за мен тя е невероятна писателка, много е умна и да напише една от най-четените книги в света- AMAZING!
Искам да бъда писателка - затова написах и първият ми завършен "официален" разказ. Планирам още :)

zaraaa
06-20-2008, 15:09
Prodaljavai da pishesh, zashtoto lichno spored men imash golqm talant :) risunkite sashto sa dobri :) :grin: :grin:

ANTIHUMAN
06-20-2008, 19:45
Хубаво е !Но мисля ,че не е хубаво да пишеш разкази за истински хора!Не ,че вярвам в магий и т.н. ,ама си представи на истина да изчезне Давид Бисбал (аз също го слушам Digale ми харесва най много!Страхотна песен)
Иначе замисъла ти е добър!Браво!