Canis_Dirus
06-16-2008, 16:03
Върна се от фронта. Посрещнаха го радостно – както подобава. Всички го питаха „Е, как е на фронта?” и той разказваше. Всъщност не разказваше. Питаха го само от куртоазия. Никой не искаше да чуе, какво имаше да каже. Та кой искаше да чуе за убитите деца, когато се стреля в тълпата? Войната е чиста и благородна. Нали?
Ожени се, имаше деца, работа. Съвсем нормален гражданин, образцов с дребни странности. Ходеше на работа, пазаруваше, излизаше с жена си на кино и театър, понякога изпращаше децата до училище. Ще кажеш, че нищо не е останало в него от войната. Освен старата униформа, която стоеше в гардероба.
Остаря. Както всеки друг. Децата създадоха собствени семейства и заживяха в другия край на страната. Остана сам с жена си. Пенсионира се. Ежедневието му съвсем опустя откъм събития. А когато дребните проблеми на ежедневието не те занимават, можеш да помислиш над големите неща. Седеше на дивана пред телевизора и уж слушаше, а всъщност оставаше сам с мислите си. Връщаше се на фронта отново и отново. Ето го! Вражеският войник се приближава – устремен, задъхан, зачервен, с онзи израз на лицето, който не се забравя. Ето го вече се вижда през пушека. Импулсивно стисна дамаската на дивана, както стисна и оръжието тогава. Натисна спусъка. Устремът на войника секна. Краката му се подкосиха, залитна напред, от гърлото му се чу глухо хрипане, малко тъмно петънце се появи на униформата му и падна. Атаката спря. А той бе убил човек. „Аз убих печатаря …” Не! Не го е убил! Не може, не трябва. Той е жив със сигурност.
Тази мисъл го преследваше всеки ден. Извади старата си униформа – леко проядена от молци, но нищо. Слагаше я всяка сутрин. После и тенекиените медали, които дават на всеки, за да се почувства важен и малко значим. От същия материал правят и кламерите, с които затварят пликовете със замразени пилета вътре.
Слагаше униформата всяка сутрин и заставаше на пост пред телевизора. Чакаше онзи войник да позвъни на врата, остарял и сбръчкан, но със същата униформа и да му каже „Е, друже, вече не сме врагове. Аз съм доволен от живота си. Живях добре. Исках само да ти кажа, че не умрях тогава.”
Всяка сутрин така. Всяко иззвъняване на звънеца му даваше нови надежди и всяка отворена врата ги убиваше. Месеци, няколко години
Онзи войник не дойде никога.
http://www.youtube.com/watch?v=k5JkHBC5lDs
По действителна история описана в писмо, получено от A. Л. Кенеди (http://en.wikipedia.org/wiki/A._L._Kennedy), написано от британски ветеран от втората световна война, който се е бил в Италия и е убил немски войник.
Ожени се, имаше деца, работа. Съвсем нормален гражданин, образцов с дребни странности. Ходеше на работа, пазаруваше, излизаше с жена си на кино и театър, понякога изпращаше децата до училище. Ще кажеш, че нищо не е останало в него от войната. Освен старата униформа, която стоеше в гардероба.
Остаря. Както всеки друг. Децата създадоха собствени семейства и заживяха в другия край на страната. Остана сам с жена си. Пенсионира се. Ежедневието му съвсем опустя откъм събития. А когато дребните проблеми на ежедневието не те занимават, можеш да помислиш над големите неща. Седеше на дивана пред телевизора и уж слушаше, а всъщност оставаше сам с мислите си. Връщаше се на фронта отново и отново. Ето го! Вражеският войник се приближава – устремен, задъхан, зачервен, с онзи израз на лицето, който не се забравя. Ето го вече се вижда през пушека. Импулсивно стисна дамаската на дивана, както стисна и оръжието тогава. Натисна спусъка. Устремът на войника секна. Краката му се подкосиха, залитна напред, от гърлото му се чу глухо хрипане, малко тъмно петънце се появи на униформата му и падна. Атаката спря. А той бе убил човек. „Аз убих печатаря …” Не! Не го е убил! Не може, не трябва. Той е жив със сигурност.
Тази мисъл го преследваше всеки ден. Извади старата си униформа – леко проядена от молци, но нищо. Слагаше я всяка сутрин. После и тенекиените медали, които дават на всеки, за да се почувства важен и малко значим. От същия материал правят и кламерите, с които затварят пликовете със замразени пилета вътре.
Слагаше униформата всяка сутрин и заставаше на пост пред телевизора. Чакаше онзи войник да позвъни на врата, остарял и сбръчкан, но със същата униформа и да му каже „Е, друже, вече не сме врагове. Аз съм доволен от живота си. Живях добре. Исках само да ти кажа, че не умрях тогава.”
Всяка сутрин така. Всяко иззвъняване на звънеца му даваше нови надежди и всяка отворена врата ги убиваше. Месеци, няколко години
Онзи войник не дойде никога.
http://www.youtube.com/watch?v=k5JkHBC5lDs
По действителна история описана в писмо, получено от A. Л. Кенеди (http://en.wikipedia.org/wiki/A._L._Kennedy), написано от британски ветеран от втората световна война, който се е бил в Италия и е убил немски войник.