PDA

View Full Version : :) Разказ.



ScionOfStorm
06-20-2008, 17:02
...

Линията на автобус 280 винаги е била една от най-натоварените и заради това в повечето случаи е лудница, дори да се изредят 4 рейса един след друг. Днес, по някаква случайност, дошла незнайно откъде, успях дори да дишам свободно, рядкост и половина. Подадох глава от прозореца, за да ме брули вятъра, действаше разхладително в ужасния задух, който цареше по Града на асфалт и слепи сгради. Cruachan нашепваха с успокояваща главобола ми и древна мелодия “Ride on, I could never go with you no matter how I wanted to”...

...а границите се размиха.

Седалките и перфоратора изчезнаха, бяха мъртви, по-мъртви от преди. Още повече – бяха незначителни, светът бе избледнял, отваряйки Новата врата.

Ливадата грееше, светеше така, сякаш легион светулки бяха литнали в нощта и зеленикаво-жълтото им сияние бе постлало килим, галещ нозете. Вятърът тихо я метеше, завихряйки я с нежна милувка, и вихрейки едновременно с това косите на Избралите да са там, на поляната, в този миг. В последния си миг.

Беше горда, той също. Нямаше да признаят, че в случая са слаби, че вътре всеки от тях крещи от болка и се разкъсва, че нещо е по-силно от тях. Тя, с неизменната си кама, нейното отроче, най-любимо от всичко останало. Освен него, естествено. Той, с онази усмивка, която винаги грееше лъчезарно, независимо от ситуацията. Която грееше и сега, но дори прикрито си личеше терзанието, което би разплакало дори самата Мориган.

Тристан и Изолда ще са винаги помнени, а тяхната любов е пример в митовете и легендите за непобедима, трагична любов, за онзи пламък, обвързан с къс фитил, избухващ за секунди.
Никой не знаеше Тях, най-вече защото те нямаха имена. Не им трябваха, не им се и полагаха.

Конят, пасящ кротко няколко метра встрани от тях изпръхтя, усетил навярно дразнеща буболечка в следобедната си закуска. Тя светкавично извърна зелените си очи към него, сигурно търсеща пристан за мъката си в успокоилия се отново жребец.
Изумруде, защо си бледен пред яркостта на очите й, защо блясъкът ти е просто моментно просветване на късче нищожно стъкло?
Сапфире, защо е пуст хладния ти огън, в сравнение с късовете лед Негови, които прогарят с най-страстен и най-хладен пламък зелената гора, криеща се зад ирисите й?

Бях там. Измина Самхайн, дойде Белтейн, после пак Самхайн, в безкраен цикъл, а те не откъсваха поглед един от друг. Леда и гората, зеленото и синьото, безкраен циклон от неизреченост и мъка. Не си спомням вече кога Тя стана и тъмната й коса обгърна бледото й лице като облак. Не си спомням и кога Той се изправи и чух песента на друидските гривни, ударили се една в друга.

Понякога в едно просто докосване на пръстите, в едно премерено движение – премерено, за да не породи още повече болка - се съдържат години, векове, хилядолетия на чувства и преживявания. Бели, тънки женски пръсти се срещнаха с потъмняли от съюза със земята и слънцето, по-масивни, но също толкова нежни такива. И толкова. Конят изпръхтя, когато тя го яхна и изчезна отвъд хоризонта на Умрелите лета. А другите лесове погълнаха отново леда, напояващ земята.

Защото така трябваше да бъде, и природата го знаеше. Балансът трябва да е спазен, и никой или нищо не бива и няма да го наруши. Въпреки това сякаш чух неизречените думи, онези, които никой от тях не искаше да приеме и нямаше силите да изрече. Легионите светулки ми ги нашепнаха, докато стоях потресен върху крилете им.

„Язди в спиралата на неизлятото време. Язди и помни. Колкото и да желаех вътре в себе си...ездата ще е самотна.”

Слязох. Тролей 5 се задаваше зад синьо-белия ми рейс, впил стъклените си, безизразни очи в хората, които го чакаха.