Shadow_Walker
06-21-2008, 11:20
Освобождаване
В студената дъждовна нощ, замъкът изглеждаше самотен и зловещ.Гората наоколо шумолеше заплашително, а ситните капки биеха по стъклата на прозорците, разкалваха земята и правеха въздуха още по-вледеняващ...
Огромната крепост беше безлюдна.По тъмните коридори висяха прашни паяжини и стари картини.Камините в залите стояха глухо, а в огромните пространства лъхаше на празнота и смърт.Само една стаичка изглеждаше обитаема - в нея лежаха две тела.Починалите сякаш неотдавна владетели на земите наоколо – млад принц и неговата любима, стояха неподвижни върху високо легло, покрито с чер балдахин.Запалени свещи хвърляха петна от светлина около тях, а двамата все едно още бяха живи, така истински – като потънали в дълбок сън.Но сърцата в бездиханните им тела вече не биеха...
Самотна сянка се движеше бързо по пътеката към дворцовите порти.Случаен пътник, загубил посоката, беше решил да се подслони в това забравено от бога място.Пусто и мрачно, но все пак някакъв подслон.Нищо не го спираше да влезе вътре.Но така ли беше в действителност?...
Попаднал в празния дворец, Филип се почувства щастлив, беше намерил скътана самотна сграда, където щеше да пренощува.”Но къде ли са собствениците? - замисли се той и тогава го усени странна,налудничава мисъл с мрачен, дори зъл привкус- Дали пък зла прокоба не беше покосила двореца и всички живи твари не се бяха превърнали в пепел, изгорели в мъката на злото, в огъня на лудостта...”
Филип обиколи стаите и намери едно удобно кресло, в което се настани, зави се с одеалото, което носеше в раницата си, запали свещите и зарисува зловещите образи на нощта.Постепенно умората в него надделя, клепачите му се затвориха и го отнесоха до страната на сънищата.Присъни му се кошмар – отвратителна сцена, в която двама млади извършват злокобна магия, опръсквайки лицата си с кръв, за да се спасят от бедствието, което щеше да ги сполети.Но резултат нямаше, а двамата изпаднали в отчаяние забиха кинжали в сърцата си...
Новият ден по нищо не се различаваше от предишния – времето беше все така сурово, едно старо дърво беше паднало в двора, а земята изглеждаше все така черна и безлична.Пред възможността да обикаля,затъвайки в кал и притиснат от влажната прегръдка на дъжда, търсейки главен път, Филип
реши да остане и за следващата нощ.Но имаше цял ден на разположение и подтикван от скука и любопитство той започна да обикаля.Замъкът изглеждаше безкраен – дълги коридори, огромни зали, многобройни стаи, в които откриваше само прах.Къде бяха всички?Защо това вече беше една западаща стара сграда?Той нямаше отговор.Разглеждайки всичко онова, което замъкът криеше, той се запита какво ли е било тук преди – навярно оживено място, център на проспериращо графство, където са живеели мъдрите и богати графове и графини...
Когато завърши обиколката си, Филип бе напълно обладан от мислите.Той се върна при нещата си, оставени в удобното кресло, хвана скицникът и ... нищо.Ръката му не успя да изрази емоциите, връхлетели го през деня, не можа да отрази величието и падението на тази сграда, нито пък размислите му.Филип се ядоса – досега винаги рисуваше, когато бе имал желание за това.Но този път беше по-различно.Нещо го спираше, нещо зловещо... Дали беше от самия замък, от обстановката в това призрачно място? За миг той се почувства загубен, забравен и измъчен.Мислите започнаха да бушуват в главата му, а някакво странно мрачно предчувствие взе връх.Той бавно стана и отиде до прозореца.Загледа се в дъжда, който от два дни валеше непрестанно.
Капките падаха монотонно,бързо прелитаха пред лицето му и се разбиваха долу.Предчувствието му обаче се засили и неговото въображение започна да пресъздава мрачни образи...А дъжда все така валеше.
И тогава зърна листче хартия, на което пишеше нещо.Взе го и разчете ситно изписаните с издължен, но тесен почерк в готически стил и тъмно индигово мастило думи - “Опознай истината и ще бъдеш свободен”. Каква истина за бога!? Какво трябваше да значи това, какви бяха тези глупости, някаква шега или? Като видение пред очите му преминаха образи от снощния сън и той замръзна.
По някаква странна причина си помисли, че това е истината, която трябва да търси.Дали историята на това място не бе обвързана със смъртта на двамата влюбени от съня му? Но какво да търси, къде?
Вече се бе свечерило и Филип запали една от свещите в стаята.Загледан в светлината на пламъка, който потрепваше и озаряваше стените, мъчейки се да проникне в тайните на заобикалящия мрак, пътникът получи просветление.
Стаята, в която се намираше, беше красиво и изящно обзаведено помещение в бароков стил.Навярно тук някога са били посрещани видни гости и благородни особи...Но това не беше важно.Търсейки ключа към загадката, той беше взел запалената свещ и внимателно оглеждаше всеки ъгъл, докато накрая пламъкът не му разкри сливаща се със стената врата, която трудно можеше да се различи.Филип бавно я отвори и попадна в нещо, което той набеди за библиотека – намираше се в стая с високи до самия таван лавици, отрупани с книги, и едно бюро по средата, на което изглежда имаше някакви листи.Филип се приближи.Намери къс стара и пожълтяла хартия - писмо или пък страница от дневник.Важното бе, че там бяха описани събитията, вероятно довели до опустяването на замъка:
“Сами сме. Студът крещи в клетките ни. Навън горят пожари, светлините от които хвърлят зловещи оттенъци.Те идват по-бесни от всякога.Нападнаха ни без причина.Избиха хората, изравниха селата със земята.Отровиха реките.Богатата ни област тъне в кръв. Те идват, идват...А ние гинем в мрачната крепост.
Смъртта ще покоси и нас. Дори опитите на нашия принц и съпругата му да ги отблъснат с древни магии не успя.Обречени сме...
април 1608”
Но това беше преди толкова много време? Как така мястото още стоеше празно? Как така никой не знаеше за него? Какво ги е нападнало?Дали двамата владетели всъщност не бяха влюбените от съня?Колко ли въпроси можеше да зададе?А колко ли от тях щяха да получат своя отговор? Филип гледаше озадачено, а цялото му същество беше объркано, отчаяно.Сякаш нямаше нищо друго на света освен него и тази непосилна загадка...Сякаш времето бе спряло.Дори шумоленето на дъжда беше изчезнало.Той единствено желаеше да разбере истината.Но съзнанието му беше парализирано и той не можеше да разсъждава, а само да продължава с въпросите.Странното предчувствие отново го погълна и тогава някъде отдалеч се отвори врата.Филип усети зловещо присъстве, усети страх, усети вкус на кръв.Той искаше да избяга, да изчезне, но краката му го поведоха към мястото, откъдето беше дошъл шума.Филип дори не знаеше накъде отива.Той просто вървеше, подтикван от някаква невидима сила, която ту го буташе, ту дърпаше, следвайки такта на появилата се незнайно откъде злокобна мелодия, чиито звуци караха сърцето му да бие учестено.
Влезе в малка стаичка, в която имаше само едно голямо легло, покрито с балдахин, а свещите горяха.Две тела лежаха там.Две мъртви тела, а сякаш живи. Филип напълно загуби мислите си при тази гледка.В главата му витаеше единствено “преди 400 години...а те сякаш спят”. Изведнъж го побиха тръпки, студенина покри тялото му, а страхът се загнезди в душата му.Един глух и мрачно-плътен мъжки глас запя своята тъжна песен така, че Филип усети сърцето си в гърлото :
-Здраве-е-й страннико-о...
И въпреки че стаята не беше голяма, някакво ехо подхвана думите, и ги повтори безброй пъти... : ”Здраве-е-й странник-о-о”.
-Добре дошъ-ъ-л в нашата ма-а-лка иди-и-лия-я... – изпя женски глас с мъртвешки вопъл.
-Но, но, но, но вие сте мъртви?Магията ви не е успяла, мъртви сте, мъртви сте!!
-Тя успя-я-я...- подхванаха в хор гласовете, преплетени във вледеняващо съзвучие, бавно и стенещо –Про-о-сто не-е по начина, по ко-о-йто очаквахме-е...
-Но...не,не, не, не е възможно, не, как, защо, как..?!?
Ала въпросите останаха без отговор, а гласовете все така мрачно продължиха:
-А сега-а-а ще узна-а-а-е-ш...- каза бавно и студено мъжкия глас.
И-и-стината-а... – продължи женския.Ехото грабна думата и тя закънтя из стаята, докато в съзнанието на нещастния пътник не остана единствено тя. - И ще бъ-ъ-деш свобо-о-ден...
А Филип, осъзнавайки за какво говорят, единствено успя да отрони:
-Защото смъртта освобождава всички...
Двамата се надигаха сякаш безкрайно от леглото докато накрая студените им тела не се изправиха в цял ръст.Стаята бе пъгълната от тяхното отвъдно присъствие, вълна от студ, премесена с отчаяние заля всичко наоколо.Тоновете на мелодията, появила се ненадейно, станаха тежки и задушаващи. Филип се оказа заклещен, скован... А двамата живи мъртъвци се приближаваха бавно, но сигурно.Той трепереше, мъчеше се да помръдне от мястото си, но не можеше.А те идваха.Бяха все по-близко и Филип усещаше злото, прииждащо към него...Накрая попадна в тяхната властна и студена прегръдка, изпита тръпчивия вкус на някаква странна целувка и усети как острите им зъби се забиха във врата му, където кръвта бушуваше от ужас и вълнение, пулсирайки във вените му...
Тогава изведнъж Филип се почувства спокоен.Душата му беше освободена и полетя към мрака навън, където и в тази студена дъждовна нощ, замъкът изглеждаше самотен и зловещ.Гората наоколо шумолеше заплашително, а ситните капки биеха по стъклата на прозорците, разкалваха земята и правеха въздуха още по-вледеняващ...
В студената дъждовна нощ, замъкът изглеждаше самотен и зловещ.Гората наоколо шумолеше заплашително, а ситните капки биеха по стъклата на прозорците, разкалваха земята и правеха въздуха още по-вледеняващ...
Огромната крепост беше безлюдна.По тъмните коридори висяха прашни паяжини и стари картини.Камините в залите стояха глухо, а в огромните пространства лъхаше на празнота и смърт.Само една стаичка изглеждаше обитаема - в нея лежаха две тела.Починалите сякаш неотдавна владетели на земите наоколо – млад принц и неговата любима, стояха неподвижни върху високо легло, покрито с чер балдахин.Запалени свещи хвърляха петна от светлина около тях, а двамата все едно още бяха живи, така истински – като потънали в дълбок сън.Но сърцата в бездиханните им тела вече не биеха...
Самотна сянка се движеше бързо по пътеката към дворцовите порти.Случаен пътник, загубил посоката, беше решил да се подслони в това забравено от бога място.Пусто и мрачно, но все пак някакъв подслон.Нищо не го спираше да влезе вътре.Но така ли беше в действителност?...
Попаднал в празния дворец, Филип се почувства щастлив, беше намерил скътана самотна сграда, където щеше да пренощува.”Но къде ли са собствениците? - замисли се той и тогава го усени странна,налудничава мисъл с мрачен, дори зъл привкус- Дали пък зла прокоба не беше покосила двореца и всички живи твари не се бяха превърнали в пепел, изгорели в мъката на злото, в огъня на лудостта...”
Филип обиколи стаите и намери едно удобно кресло, в което се настани, зави се с одеалото, което носеше в раницата си, запали свещите и зарисува зловещите образи на нощта.Постепенно умората в него надделя, клепачите му се затвориха и го отнесоха до страната на сънищата.Присъни му се кошмар – отвратителна сцена, в която двама млади извършват злокобна магия, опръсквайки лицата си с кръв, за да се спасят от бедствието, което щеше да ги сполети.Но резултат нямаше, а двамата изпаднали в отчаяние забиха кинжали в сърцата си...
Новият ден по нищо не се различаваше от предишния – времето беше все така сурово, едно старо дърво беше паднало в двора, а земята изглеждаше все така черна и безлична.Пред възможността да обикаля,затъвайки в кал и притиснат от влажната прегръдка на дъжда, търсейки главен път, Филип
реши да остане и за следващата нощ.Но имаше цял ден на разположение и подтикван от скука и любопитство той започна да обикаля.Замъкът изглеждаше безкраен – дълги коридори, огромни зали, многобройни стаи, в които откриваше само прах.Къде бяха всички?Защо това вече беше една западаща стара сграда?Той нямаше отговор.Разглеждайки всичко онова, което замъкът криеше, той се запита какво ли е било тук преди – навярно оживено място, център на проспериращо графство, където са живеели мъдрите и богати графове и графини...
Когато завърши обиколката си, Филип бе напълно обладан от мислите.Той се върна при нещата си, оставени в удобното кресло, хвана скицникът и ... нищо.Ръката му не успя да изрази емоциите, връхлетели го през деня, не можа да отрази величието и падението на тази сграда, нито пък размислите му.Филип се ядоса – досега винаги рисуваше, когато бе имал желание за това.Но този път беше по-различно.Нещо го спираше, нещо зловещо... Дали беше от самия замък, от обстановката в това призрачно място? За миг той се почувства загубен, забравен и измъчен.Мислите започнаха да бушуват в главата му, а някакво странно мрачно предчувствие взе връх.Той бавно стана и отиде до прозореца.Загледа се в дъжда, който от два дни валеше непрестанно.
Капките падаха монотонно,бързо прелитаха пред лицето му и се разбиваха долу.Предчувствието му обаче се засили и неговото въображение започна да пресъздава мрачни образи...А дъжда все така валеше.
И тогава зърна листче хартия, на което пишеше нещо.Взе го и разчете ситно изписаните с издължен, но тесен почерк в готически стил и тъмно индигово мастило думи - “Опознай истината и ще бъдеш свободен”. Каква истина за бога!? Какво трябваше да значи това, какви бяха тези глупости, някаква шега или? Като видение пред очите му преминаха образи от снощния сън и той замръзна.
По някаква странна причина си помисли, че това е истината, която трябва да търси.Дали историята на това място не бе обвързана със смъртта на двамата влюбени от съня му? Но какво да търси, къде?
Вече се бе свечерило и Филип запали една от свещите в стаята.Загледан в светлината на пламъка, който потрепваше и озаряваше стените, мъчейки се да проникне в тайните на заобикалящия мрак, пътникът получи просветление.
Стаята, в която се намираше, беше красиво и изящно обзаведено помещение в бароков стил.Навярно тук някога са били посрещани видни гости и благородни особи...Но това не беше важно.Търсейки ключа към загадката, той беше взел запалената свещ и внимателно оглеждаше всеки ъгъл, докато накрая пламъкът не му разкри сливаща се със стената врата, която трудно можеше да се различи.Филип бавно я отвори и попадна в нещо, което той набеди за библиотека – намираше се в стая с високи до самия таван лавици, отрупани с книги, и едно бюро по средата, на което изглежда имаше някакви листи.Филип се приближи.Намери къс стара и пожълтяла хартия - писмо или пък страница от дневник.Важното бе, че там бяха описани събитията, вероятно довели до опустяването на замъка:
“Сами сме. Студът крещи в клетките ни. Навън горят пожари, светлините от които хвърлят зловещи оттенъци.Те идват по-бесни от всякога.Нападнаха ни без причина.Избиха хората, изравниха селата със земята.Отровиха реките.Богатата ни област тъне в кръв. Те идват, идват...А ние гинем в мрачната крепост.
Смъртта ще покоси и нас. Дори опитите на нашия принц и съпругата му да ги отблъснат с древни магии не успя.Обречени сме...
април 1608”
Но това беше преди толкова много време? Как така мястото още стоеше празно? Как така никой не знаеше за него? Какво ги е нападнало?Дали двамата владетели всъщност не бяха влюбените от съня?Колко ли въпроси можеше да зададе?А колко ли от тях щяха да получат своя отговор? Филип гледаше озадачено, а цялото му същество беше объркано, отчаяно.Сякаш нямаше нищо друго на света освен него и тази непосилна загадка...Сякаш времето бе спряло.Дори шумоленето на дъжда беше изчезнало.Той единствено желаеше да разбере истината.Но съзнанието му беше парализирано и той не можеше да разсъждава, а само да продължава с въпросите.Странното предчувствие отново го погълна и тогава някъде отдалеч се отвори врата.Филип усети зловещо присъстве, усети страх, усети вкус на кръв.Той искаше да избяга, да изчезне, но краката му го поведоха към мястото, откъдето беше дошъл шума.Филип дори не знаеше накъде отива.Той просто вървеше, подтикван от някаква невидима сила, която ту го буташе, ту дърпаше, следвайки такта на появилата се незнайно откъде злокобна мелодия, чиито звуци караха сърцето му да бие учестено.
Влезе в малка стаичка, в която имаше само едно голямо легло, покрито с балдахин, а свещите горяха.Две тела лежаха там.Две мъртви тела, а сякаш живи. Филип напълно загуби мислите си при тази гледка.В главата му витаеше единствено “преди 400 години...а те сякаш спят”. Изведнъж го побиха тръпки, студенина покри тялото му, а страхът се загнезди в душата му.Един глух и мрачно-плътен мъжки глас запя своята тъжна песен така, че Филип усети сърцето си в гърлото :
-Здраве-е-й страннико-о...
И въпреки че стаята не беше голяма, някакво ехо подхвана думите, и ги повтори безброй пъти... : ”Здраве-е-й странник-о-о”.
-Добре дошъ-ъ-л в нашата ма-а-лка иди-и-лия-я... – изпя женски глас с мъртвешки вопъл.
-Но, но, но, но вие сте мъртви?Магията ви не е успяла, мъртви сте, мъртви сте!!
-Тя успя-я-я...- подхванаха в хор гласовете, преплетени във вледеняващо съзвучие, бавно и стенещо –Про-о-сто не-е по начина, по ко-о-йто очаквахме-е...
-Но...не,не, не, не е възможно, не, как, защо, как..?!?
Ала въпросите останаха без отговор, а гласовете все така мрачно продължиха:
-А сега-а-а ще узна-а-а-е-ш...- каза бавно и студено мъжкия глас.
И-и-стината-а... – продължи женския.Ехото грабна думата и тя закънтя из стаята, докато в съзнанието на нещастния пътник не остана единствено тя. - И ще бъ-ъ-деш свобо-о-ден...
А Филип, осъзнавайки за какво говорят, единствено успя да отрони:
-Защото смъртта освобождава всички...
Двамата се надигаха сякаш безкрайно от леглото докато накрая студените им тела не се изправиха в цял ръст.Стаята бе пъгълната от тяхното отвъдно присъствие, вълна от студ, премесена с отчаяние заля всичко наоколо.Тоновете на мелодията, появила се ненадейно, станаха тежки и задушаващи. Филип се оказа заклещен, скован... А двамата живи мъртъвци се приближаваха бавно, но сигурно.Той трепереше, мъчеше се да помръдне от мястото си, но не можеше.А те идваха.Бяха все по-близко и Филип усещаше злото, прииждащо към него...Накрая попадна в тяхната властна и студена прегръдка, изпита тръпчивия вкус на някаква странна целувка и усети как острите им зъби се забиха във врата му, където кръвта бушуваше от ужас и вълнение, пулсирайки във вените му...
Тогава изведнъж Филип се почувства спокоен.Душата му беше освободена и полетя към мрака навън, където и в тази студена дъждовна нощ, замъкът изглеждаше самотен и зловещ.Гората наоколо шумолеше заплашително, а ситните капки биеха по стъклата на прозорците, разкалваха земята и правеха въздуха още по-вледеняващ...