PDA

View Full Version : Съчинение-разцъждение върху проблем от "Не пей ми се&qu



NightVision
06-23-2008, 10:45
Здравейте :shock:

Прерових нета, ни никъде не мога да намеря съчинение-разсъждение върху какъвто и да е проблем от "Не пей ми се" :(

Някой ако е писал подобно нещо :oops: моля да помогне :)

sexa_na_kompleksa
06-23-2008, 13:00
Виж това:

Петко Р. Славекойв – „Не пей ми се” и „Жестокостта ми се сломи”


Елегиите „Не пей ми се” и „Жестокостта ми се сломи” са сред най-представителните и обществено значими стихотворения на гражданска тематика, написани от Петко Р. Славейков. В тях получават своя завършен вид настроения и размисли на поета, които в различни вариянти са се появявали в творбите му, създавани в предходните десетилетия, но добили болезнена изостреност е началото на 70-те години на миналия век.
Стихотворението „Не пей ми се” е изповед на една дълбоко трагична личност – на един поет, който се е решил да се откаже от най-скъпото си, своите песни, от онова, което е осмисляло живота му и му е давало сили да се бори с безразличието на съвременниците си.
В богатото лирическо наследство П. Р. Славейков, което единствено през Възраждането съдържа толкова разнообразни и противоречиви по настроение творби, могат да бъдат отделени цял кръг стихотворения, в които плаче наранена душа на интелектуално издигнатата личност. Още в ранните години на своя творчески път поетът създава стихотворението „Сълза”, чийто лирически герой е измъчван от самотата:

У злочеста земле
на усилно време
в сиромашия роден,
бях от сички презрен
на света меланхолно живеех.

Тази предразположеност към униние и тъжни размисли е естествен резултат на процесите на обособяване на индивидуалното човешко съзнание, на раждането на интелектуалеца, който се чувства обречен в условията на културната изостналост, която го обкръжава отвред. Същите настроения дават насока на мислите на П. Р. Славейков и в някои от неговите писма. Той е потискан от провинциализма на средата си, задушаван от невъзможността да се докосне до плодовете на цивилизацията, изгарян от копнеж за знания. П. Р. Славейков е първият възрожденски книжовник, който изгражда у себе си ясното съзнание, че принадлежи на съсловието на обречените от своя талант. Още през 50-те години той пише творби, в които разкрива терзанията на твореца, несрещащ разбиране и отклик сред онези, за които пее. В „Цъфнаха цветята” е разгърнат характерният за романтизма мотив за неотзивчивата публика. Поантата на стихотворението съдържа нетипичната за автора класификация „стна глупа”, което прави звученето на творбата не съвсем убедително. Дори и в най-тежките присъди, които поетът отправя към народа си, прозира не презрението (както е в израза „сган глупа”), а огромната болка, която ражда гняв или отчаяние. Така е в „Пееш, мило птиче”. Избрал си за псевдоним името на най-сладкогласния певец, Славейков се обръща към своя събрат, а и към себе си: „Пееш, мило птиче, / но не ти прилича песен весела”. В това стихотворение той успоредява песента и плача – плача за онзи, „който влачи жалостно тегло”.
Тези мотиви получават своята завършеност в елегията „Не пей ми се”. П. Р. Славейков се връща към образа на твореца и на неговата публика. Лирическият герой носи и конкретно-биографичните черти на създателя на стихотворението, но и абстрактно-обобщената представа за поета и неговаат роля в живота на обществото.
Петко Славейков изплаква своята изповед „Не пей ми се” само шест месеца след като борбата за българската църковна независимост, в която той е вложил десетина години от живота си, е достигнала своя успешен завършек – на 28.02.1870г. е издаден ферманът за създаването на Българска екзархия. Вместо удовлетворение този завършек донася радикално настроените общественици огромни разочарования, както и от поведението на част от народните водачи, така и от инертността и политическата незрелост на българското общество. Тези качества Славейков е открил още преди края на борбата, в най-критичните за движението години:

Низост, търпение,
мързел двоение,
страх, недоумение –
всите наши дела;
а на думи – ела –
в небеса сме стрела.
(„По въпроса”)


Уморен от разногласията, потресен от безразличието, поетът, който само преди четири години е писал „и вярвайте, че дума благородна/ в света не ся изгубва ни една” („Напред”), е обладан от безяверие и гняв: „Пеял бил съм и стихове нареждал, / коя полза и каква ли надежда?”.
В стихотворението „Не пей ми се” е изградена опозицията миналото – днешното – бъдещото „ново време”. Миналото е нарисувано с митологизираните вече във възрожденското съзнание категории „слава”, „мъдрост”, „юначество”. То притежава специфичния ценностен оттенък на „древност”, която е изпълнена със събития и герои. Тези качества на миналото П. Славейков е нарисувал по-конкретно в друга своя творба:

Мярка ми се между тъмнини
следа от минала слава;
съсипани стени, обрасли трапища,
палати срутени, с земята изравнение,
твърдини мъховити, църкви запустени
с зарити гробища.
(„Спомен”)

На тези белези от минал живот е противопоставена съвременната му пустош – всичко е „обрасло с буренак, / где вятърът люлей пусталата коприва”.
В „Не пей ми се” опозицията открито е изведена в духовен план – пълноценният, достоен минал живот, изпълнен с подвизи и съзидание („мъдрост, юнашество”), е сменен от апатия и нищожество. Възмутен, поетът отсича с категорична жестокост: „веч за слава достойните измрели, / а живите кат че не са живели - / нечувствени, равнодушни, ничтожни...”
Мотивът за мъртвото настояще, за живите, у които няма живот, привлича поета многократно. В миниатюрата „Те” той е нарисувал своите съвременници със сходни черти: „усърнали, безстрастни, празни, / без полза за родната страна”.
Представа за бъдещето е осветена от надеждата, че то ще е едно „ново време”, различно от годините, в които живее поетът. То ще е населено от други хора, от „друг род”, който ще прилича на юнаците от миналото. Изразите, с които е описано бъдещето поколение, го противопоставят на съвременниците на поета: то ще е „с чувство по-знойно”, докато те са „нечувствени и равнодушни”. То ще бъде „за песни достойно”, както „за слава достойните” деди. Като отваря финала на творбата към бъдещето, поетът съхранява надеждата, че неговият народ не е безвъзвратно мъртъв, че и за него ще настане денят на възкресението.
Това уповавание във вечната, неунищожима жизненост на родината и вярата, че певецът може да я разубеди от вековния сън, П. Славекойв е влагал многократно творбите си. В стихотворението „Към България” той вече е създал образа на народния бард, който единствен е буден и бодър и който е призван да бди за съдбата на отечеството:

Стани! Дойдох да ти попея,
да те разбудя от сън.
. . .
Стани! Все сън и докога ли
или да спиш си ти роден?
Доволно вече, що сте спали.
Станете! Дойде бъдний ден!

В „Не пей ми се” този „бъдний ден” се е отдалечил. За да се стигне до него, трябва да се премине през пустошта на настоящето. Мъртвилото на съвремието му така е потискало поета, че той не само го посочва в първите две строфи на творбата, но и го представя зрително и слухово с помощта на алегоричния образ на пустинята в третия куплет. Този единствено разгърнат образ в цялата творба създава изключително сложна и богата система от връзки и с отделни свои елемтни отвежда към универсалната и поради това внушителна семантика на редица библейски образи. Той носи подсъзнателното и трудно обяснимо родство с образа на най-знаменития библейски певец и музикант Давид – един образ, който безспорно е привличал Славейков и за това ясно свидетелствува неговия превод от стихотворението „На поета” от Н. М. Язиков.
Образът на онемялата лира, окачена на храстите, носи алюзията за най-драматичния от Псалмите на Давид –

При реките Вавилонски –
там седяхме и плачехме.

На върбите всред Вавилон,
окачихме нашите арфи.

Музикалният инструмент, предназначен да създава веселие, а оставащ безмълвен, демонстрирания чрез отстраняването му от певеца (окачването на дърветата) отказ от песен за поданиците на европейската култура, която се гради върху християнските ценности, е ясно оказание за връзката с този, преведен на новобългарски именно от П. Р. Славекойв, библейски текст. Важно е да се отбележи, че втората пловина на цитирания 136-ти псалм е клетва за вярност към родината, клетва да се помнят докрай нейните страдания, които са залог и за възмездие над враговете й. Така поставено в силовото поле на междутекстовите връзки, стихотворението на Славейков получава своето продължение, обраства с нови, незаявени на равнището на текста значения. Образът от последната строфа носи намек и за още един епизод от Библята – за момента на изгонването на Адам и Ева от райската градина и проклятието на Господа: „проклета да бъде земята”, „тръне и бодли ще ражда”. На такава „прокълната” земя – „безводни и ронливи долини”, покрити с „безродни и бодливи глогини” – е заприличала за лирическия георой обществената пустош, сред която живее. Тя носи проклятието на прогонените от рая на миналата слава и светлите надежди. Тя обезсърчава поета и го подтиква да се откаже от своята песен.
Елегията „Не пей ми се” се състои от три строфи, коита са със закономерно намаляващ брой на стиховете – първата е от 12, втората от 10, а третата от 8 стихови реда. Така не само на равнището на казването, но и чисто формално „песента” като че ли постепенно заглъхва, желанието за песен „отпада”.
Публикуването на „Не пей ми се” намира отклик сред българската ителигенция. Неколцина възрожденски поети, всеки според възможностите си, реагират на Славейковата изповед. Едни, като Ангел Пюскюлиев, неразбрали дълбочината на поетовото страдание, се опитват да го окуражат. Други, като малдия Ив. Вазов, се солидаризират с унинието ми, но както контрастира още Боян Пенев, Славейковият гняв и презрение към спящите при Вазов са сменени със състрадание и съчувствие. По повод елегията „Не пей ми се” първият наш професионален критик Нешо Бончев коментира: „Г. Славейков ... ни каза, че не ще веке да пее... А ние чакаме г. Славейков занапред да пее, защото не броим сериозно нещо предните негови ергенски, еротически песни, които навреме... учехме наизуст...” Като реплика на Славейковите терзания прозвучава и прологът на Ботевата поема „Хайдути”, публикувана девет месеца след „Не пей ми се”. На Славейковия лирически герой, който споредля решението си да не пее вече, защото „няма кой да слуша, рабира”, сякаш се отзовава на Ботевият певец. Младият поет, който е изпратил първата си творба за публикуване на „стария гайдар” (така нарича П. Славейков себе си, когато редактира в. „Гайда”), сякаш се обръща именно към своя по-възрастен събрат, към почитания по цяло Българско „дядо Славейков”:

Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна – запея
песни юнашки, хайдушки...

Прочетени в този план, думите на Ботевия лирически герой „ах, че мен, дядо, додея/ любовни песни да слушам” сякаш повтарят лазампто от Н. Бончев за „ергенските” стихове. Както у П. Славейков, и у Хр. Ботев се ражда съмнението, че може никой да не го чуе, никой да не се заслуша в неговите песни, но младото му сърце е изпълнено с надежда, а не с покруса: „ако ме никой не чуе, / песента ще се пронесе: по гори и по долища/.../ и тъгата ми ще мине”. И Ботевият лирически герой в „Хайдути” подобно на Славейковия в „Не пей ми се” намира опора в гнева към примирените. Като реплика на изпълнените с укор стихове „днешните са заспали”, „живите кат че не са живели” идва Ботевото презрение „пък който иска, та търпи, / тежко му нима ще кажа?”
Така двамата най-големи поети на българското възраждане намират пътека един към друг. А известната Ботева сатира „Защо не съм”, в която той с подигравка подема „Не пей ми се, не смей ми се / от днес вече ще да блея”, е публикувана няколко месеца след излизането на Славейковата елегия „Жестокостта ми се сломи”, която разкрива преодоляването от поета на творческата му и духовна криза. Това, струва ми се, о
Е веднъж разкрива разбирането, което Хр. Ботев проявява към уморения от обществени битки смел борец.
Стихотворението „Жестокостта ми се сломи” е публикувано в януарската книжка на сп. „Читалище” през 1873г. Това е времето на разгрома на Вътрешната революционна организация, на ареста на В. Левски и готвената над него разправа. Според Т. Жечев именно тези събития са външният тласък за разждането на „Жестокостта ми се сломи”. Пътечка за връщане към творчеството, за намиране на мотив за дейност поетът отново, както много пъти преди това, открива в безмерната си любов към многострадалния си, унизяван и измъчван, безпомощен в своята беззащитност народ. Най-естественият начин да бъде описана тази съдбовна любов П. Р. Славейков намира, като я рисува, обречена от лирическия герой на неговата стара майка, на нвестата му и невръстните му деца:

И в твойта смърт, и тяхното страданье
познах теглото аз на тоз народ, -
развредиха ся мойте вехти рани
за неговът и наш злочест живот!

Обзет от разкание и потрес, героят проклина и своята „страст безумна: /да бъда горд и жесток, както бех”, но с вдъхновението на древен пророк изрича и заклинание срещу „достойните за туй проклятство, / онез неистови мъчители - / виновните на тези окаянства/ и бедним върлите гонители...” По своята монументалност образът на проклинащия поет добива библейска внушителност и сякаш го виждаме – изправен срещу всичките стихии на този свят да изрича своето предизвикателство и пред самия върховен съдия: „О, спи ли бог? О, бог не види ли?”
Това е най-голямата дълбочина на трагизма, до която достига възрожденската ни книжнина, и то в една творба, написана от най-жизнерадостния нейн поет. Безвъзвратно е отминало времето, когато певецът е възпявал епичните подвизи на своите славни владетели и, вдъновен, е благославял:

Здрави били, весела дружина.
Кой е слушал, на чест да му бъде,
Нему песен, мене чаша винце.
(„Първа здравица”)

Отминало е и времето на певеца-тръбач, който буди спящите: „Хади, братя, хад дружина, /.../ съмна вече, нощ се мина”. Дошъл е мигът на певеца-пророк, мигът на проглеждането за жестоките истини – „Правда имам и е правда голяма, / но разбрах веч – в оплакване цяр няма” („Не кълни мя, мила мамо, от гроба”).
Стихотворението „Жестокостта ми се сломи” разкрива драматичните терзания на личността, обрекла съдбата си на народа. То покорява със своята дълбока човечност и с безпощадната си откровеност. Лирическият герой на това стихотворение е не завърналият се блуден син, който е търсил щастието си другаде. Той е изървял с народа си трънлвите пътища на неговата Голгота и подобно на Христос в Гетсиманската градина, трепетен и очакващ, не получава утешение от своя Бог. Тези терзания, тези най-големи мъки на духа довеждат поета до най-дълбоките му прозрения за неговия народ. Наред с творби, пълни с отчаяние, като „Не кълни мя, мила мамо, от гроба”, „Не сме народ”, „Поет и сган”, през следващите месеци на 1873г. ще се роди и най-красивата песен, разказваща за добродетелите на българина – поемата „Изворът на Белоногата”.