"Стоил"

[petrunka]

Първия ми опит да сътворя нещо. Ако ви хареса,по-нататък ще пусна и следващите части. Моля напишете си мнението.

[petrunka]

Глава ПЪРВА - нещо като въведение в историята
Стоил беше едно много хубаво и добро дете.Винаги беше готов да помогне на абсолютно всеки,а вкъщи беше изключително послушен.С учението също се развиваше блестящо,имаше високи оценки,а учителите не можеха да се нахвалят с него.
На последната родителско-учителска среща бяха изгубени цели 45 минути,за да се говори за него. Сега Стоил учеше в пети „Е” клас в училището „Иван Рилски”,намиращо се недалеч от родния му квартал „Свобода”.
Столи беше почти на 12 години,много висок,по-висок дори от баща си.Лицето му беше бяло като сняг,а очите му бяха сини,като прекрасното,ясно,синьо,май� �ко небе над квартал „Свобода”.Тези очи излъчваха честност и доброта.Устата му беше голяма,яркочервена като маково цвете и от нея никога не слизаше една прекрасна,чаровна усмивка. Косата му беше къдрава и гъста като африканска джунгла. Осевн това, Стоил винаги ходеше добре облечен. С една дума – Стоил беше едно прекрасно дете.
Както вече казах,той беше много добър ученик и имаше най-високия успех от целия клас.Той обаче беше един от малцината,които наистина обичаха да учат. Някои негови съученици вече хитруваха и посещаваха училището все по-рядко и по-рядко. Вечер се събираха и започваха да крещят тъй силно,че хората в радус от един километър от тях не можеха да заспят. Децата пищят,хвърлят пиратки,пушат,пият и се прибират по къщите си едва в малките часове. Тези факти обаче не правиха абсолютно никакво впечатление на родителите им. За голямо съжаление,тези деца не бяха единствените хулигани.
Те много се подиграваха на Стоил,защото той не беше такъв като тях, а знанията му бяха недостижими за тяхното равнище.Въпреки че беше едър, Стоил винаги падаше под жестоките ръце на безсърдечните си съученици и се измъкваше винаги пребит и смазан. С времето страха му растеше и в един момент стана така,че Стоил бягаше по-бързо от гепард,щом ги видеше.

* * *

19 май.Силно майско слънце огряваше квартал Свобода,а температурите достигаха необичайно високи стойности за това време на годината. Жегата беше непоносима,и из квартала се движеше един-единствен човечец. Това беше Стоил.
На следващия ден учениците от пети „Е” клас трябваше да правят едно много важно контролно по литература. Именно литературата беше предметът,който най-много се удаваше на нашия герой. Той беше изключително сигурен в знанията си, беше сигурен,че ще изкара поредтата шестица и затова реши да се възползва от този слънчев ден(а тази година такива дни бяха много рядко явление),за да се разходи малко из квартал „Свобода”. Излезе без да има някаква конкретна цел или намерение,просто искаше да си почине малко от нечовешкото напрежение,на което беше подложен в училище. Всеки човек,който е видял Стоил точно този следобед със сигурност си е помислил,че нашият герой е някакъв скитник.За него иначе пустата „Свобода” изглеждаше толкова привлекателно място,че сигурно нямаше се сети, че има отговорното задължение да се прибере,ако привечер не бяха излезли неговите врагове. Той бързо избяга,без те да го видят.Прибра се изморен,легна и веднага заспа като заклан.

* * *
Беше ранната утрин на 20 май.Беше рано сутринта и въпреки че слънцето вече се беше издигнало високо в небето,беше толкова студено,че пара излизаше от устата на човек. Сега пети „Е ” клас имаха литература и влизайки,госпожа Емилия Михайлова вместо да поздрави учениците си „Добър ден”,както си му е редът в такива случаи,извика строго, с глас, нетърпящ неподчинение следните реплики: „Така,деца!Извадете си един лист,една химикалка,напишете си имената.Първа група са тези,които седят откъм прозореца,останалите са втора.” – нали децата щяха да правят контролно. Стадото от полузаспали ученици изпълни точно указанията на своя пъдар.Всеки получи листче,на което бяха написани въпросите,на които учениците трябваше да дадат пълен и обоснован отговор,с цели изречения. Наш Стоил беше много доволен,защото можеше да отговори и на трите въпроса,нещо съвсем обичайно в ситуации като тази.
Изпод зеленясалите зъби на измъчената госпожа Емилия Михайлова преминаха няколко звука,които оформиха следната реч:
„Така!Първа група да слуша!Вашите въпроси са много лесни и затова ще си позволя да ви дам още един.Така,записвайте!”.В стая 231 на училището „Иван Рилски” настъпи рядкото за съвременните български училища явление ,наречено „гробна тишина”. Всички се сепнаха. Някои се притесняваха,че ще се случи въпрос,по който нищо не знаят и ще се простят с мечтата си за по-висока оценка. Други приеха тази новина с радост,че въпроса ще е лесен и ще намалеят шансовете за издънка. Само Стоил седеше спокоен,беше дотолкова задълбочен в писането на отговорите на другите въпроси,че ако не беше съученикът му Боби да го побутне, щеше да пропусне думите на госпожа Михайлова покрай ушите си. Аз поне не мога да направя разлика между настроението на Стоил сега и настроението му предня следобяд.Беше все така спокоен.
И така,след това кратко лирическо отклонение,нека все кой щеше да е допълнителният въпрос, по който трябваше да творят юнаците от първа група.
„Какви чувства разкрива Алеко Константинов..”.Учуденият поглед на стреснатия Стоил изобщо не размекна госпожата и тя продължи да диктува.
- „Опаа,това не трябваше да се случва.” – помисли си Стоил.Той за първи път през живота си почувства несигурност в себе си. Тръпки го побиха,лицето му пребледня и му трябваха две минути,за да дойде на себе си и да продължи с писането по останалите 3 въпроса. 15 минути преди края на часа Стоил беше готов с тях и започна да мисли.Никакви чувства,разкрити от Алеко Константнов, не му идваха на ума.Тогава приложи следващия си метод – да се опита да си представи учебника и по-скоро какво пише в него.Пак не става,а времето лети.Ето,вече има само 2 минути до края на контролното. Госпожа Михайлова преустанови четенето на вестника,стана и започна да събира контролните.Макар и неохотно,Стоил също си предаде своето.

* * *

Неусетно се изминаха две седмици от прекрасното двадесетомайско утро, което преди малко описах. Няма нужда да се повтарям, пак беше слънчево, но студено,а пети „Е” клас имаха литература.За разлика от 20 май, днес госпожата поздрави децата с „Добър ден!” и беше много щастлива.Носеше със себе си един плик,а в него носеше контролните. Беще доволна от резултатите и ги съобщаваше на висок глас,да чуят всички:
„Антония - 6, Павел – 6, Симеон – 6..” – първите десет оценки бяха все пълни шестици.Забелижителнотов случая е,че Стоил не беше между тях. После почна да съобщава и по-ниските оценки. ”Бре,какво стана с мене”,помисли си Стоил,”18 работи минаха,мене ме няма.”
„Георги – 4,70, Стоян – 4,50 , Симона – 4,30”-още не бяха раздадени всички контролни – „И сега изненадата на това контролно: Стоил – 4,25. Петър и Иван също имат 4,25.Тони,моля те раздай работите.”
Стоил – 4,25.”А-помисли си отначало Стоил – нещо се е объркала.Не написах всичко,но чак пък 4,25.”За негово съжаление обаче г-жа Михайлова никога не се шегува и не е от този тип учители,които надуваха оценките като балон.За съжаление това бяха почти всички учители по онова време, когато в България образованието далеч не беше важно.Целта беше да се постигнат най-високи резултати с минимални усилия.
Следкато направихме поредното лирическо отклонение,нека се върнем при пети „Е” клас и да наблюдаваме какво се случва.
Оттам се носиха радостни викове.Полузаспалите и изморените от това ежедневно недоспиване деца не можеха да разберат дали това е истина или сън. Само Стоил седеше кротък и трепереше.
Ето,че Антония мина покрай неговия чин и му връчи работата тъй тържествено,като че ли му връчва някакво официално писмо от високопоставено лице. Не че нещо му се подиграваше, по този начин връчи работите и на другите, защото просто не можеше да повярва, че класът й се е засилил до такава степен.
Докато другите пищяха толкова силно, че се чуваха от всяка точка в радиус половин километър от класната стая,Стоил седеше кротко на втория чин и си разглеждаше контролното. Докато на първите две страници не се наблюдаваха корекции,то върху останалата част червените петна бяха ярки и големи като петна от кръв. За съжаление те не бяха такива.А в най долното ъгълче на последната страница беше отбелязан резултатът 4,25,който беше ограден в скоби,за да се знае,че това не е случайна драсканица,а нивото на знанията на ученика.По-голямата му достоверност създаваше и министерския подпис,който госпожа Михайлова успя да извърти.
- Абе Стоиле, колко имаш – прояви обичайното си за такива случаи любопитство Симеон
- 4,25 имам – отговори Стоил. – Защо?
Той никога не отговаряше,без да знае с каква цел предоставя информацията.Но сега нямаше какво толкова да му се случи, освен да отнесе обичайните подигравки.Симеон, Павел и другите му врагове тържествуваха и му се смееха в лицето. Този път наистина имаше защо да се чувстват по-силни от него.
- Стига!Престанете,че… - от уплаха Стоил не знаеше какво да каже. Пое 2,3 пъти дълбоко въздух, но сълзите напираха и падаха върху скоро лакирания под на класната стая. Още малко и щеше да стане наводнение.

[dreamyy]

=;

[laugher]

Mnogo e interesno!!! Molqte prodalji go iskam da vidq kakvo stava

[mrssmith]

интересно е ;-) :) :mrgreen:

[juliana_joli]

Mnogo e uvlekatelno i dosta priqtno za 4etene, produljavai v sushtiq duh :)

[petrunka]

Глава ТРИНАДЕСЕТА(предишните ще ги публикувам по-нататък) - Кражбата
20 юни.Силно лятно слънце беше напекло почти пустия квартал „Свобода”.Жегата бе тъй непоносима,че рядко се намираше такъв лудак,който смее да излезе около 2 часа следобяд. Само на едно единствено място в квартала човек можеше да се наслади на хладинка и това беше пейката пред блок девети. Тя сега обаче беше заета от десет момчета,които викаха толкова силно,че се чуваха чак до другия край на квартал „Свобода”.Техните гласчета бяха пригласяни от музика, чиито текстове бяха изключително несвързани,но ясно придаваха атмосферата на една квартална кръчма. Такова нещо дори не може да се нарече музика. Когато човек със средна интелигентост се заслуша в разговорите на тези момчета,ще установи,че те употребяват такива неприлични думи,каквито едва ли биха били намерени в речника на книжовния български език.Или,в най-краен случай ще бъдат отбелязани със звездичка.Цяла Свобода се гордееше,че е изхранила такива синове. С огромно съжаление ще призная,че това са една малка част от пороците на десетте деца.Голям спътник в живота им беше една тубичка с лепило и те имаха ритуал,който никога не нарушаваха – Станислав,най-големият от тях, вдишваше първи от тубата и после предаваше на другите.
И точно при самото изпълнение на ритуала,покрай 9-ти блок взе,че мина Стоил.Неговото преминаване накара Станислав така да си напрегне гласните струни,та да го заболят сериозно и произнесе великите слова:
- Ей,пич,я опитай!
Драги читатели,не си мислете,че се наблюдава сериозна промяна в мисленето на бившето добро дете след новогодишния наркокупон,когато то остана в дискотеката три дена. Сърцето на Стоил затуптя силно и той побягна със скоростта на гепард и за около половин минута достигна до спирката.Един час му трябваше,за да дойде на себе си и да си припомни цялата мъдра и поучителна реч на лошия си приятел Станислав, която и аз забравих да пресъздада.Това стори той вървяйки по пътеката към къщата си в Банкя.
- Абе какво ми каза този Станислав – помисли си Стоил – май утре в 10 трябва да съм там и да нося 100 лева, за да опитам някакво чудотворно лепило.Кой знае какво ще е това?Може пък да е нещо хубаво?Може пък да е нещо хубаво?Даааааааа!
Стоил се зарадва и започна да скача като малко дете. Чаровната усмивка, която още съвсем в началото описах,отново се завърна при Стоил. А пък Георги този път стоеше отвън и чакаше своето сияещо в момента от радост синче.То още не беше прекрачило прага, когато нададе силен радостен вик:
- Гоше,дай ми сто лева.
Бащата на Стоил също беше учител, а по онова време учителите не бяха особено ценени хора и не получаваха особоено високи заплати. Горкият Георги едвам себе изхранваше, па сега сина му и сто лева иска. Но като се позамисли малко, осъзна, че Стоил едва ли има особено чисти намерения и като един истински баща взе,че сподели тревогата си:
- Абе, Стоиле, какво ти става в последните десетина месеца? Какво стана на Коледа и Нова Година, защо те нямаше по два-три дена вкъщи и не си вдигаше телефона? Сега ми е много интересно защо ми искаш 100 лева?
- Еми бяхме на дискотека и там беше много яко – откакто Стоил се запозна с Тони и Вильо, усвои много добре младежкия жаргон и постепенно почна да го използва по-често от традиционния книжовен български език. За него характерни бяха по-кратки думи и особено силно изразена емоционалност. – Там пафкахме едни цигари,от които ни стана много весело, напихме се, заспахме толкова яко, че два дена не се събудихме, а бяхме останали там.
Стоил този път най-спокойно разказваше тези неща, като че ли е получил шестица в училище и бърза да се похвали на света.
Горкият учител се стресна, дори не знаеше какво да каже, пребледня и отиде да си легне, въпреки че беше още ранен следобяд.
Единствените думи, които успя да произнесе бяха следующите:
- Повече да не си ми излязъл от къщи без мен! – Този път Георги беше твърд и гласът му ясно разкриваше,че не търпи неподчинение.
А Стоил беше изправен пред дилемата как да си прекара времето - оставаха цели осем часа до вечерта.Драскаше си разни глупости,но му омръзна. Той и преди обичаше да драска, но разполагаше със значително по-малко време. Започна да си гледа часовника,но и това му омръзна. А да пусне музика не можеше,защото щеше да смути съня на стресирания си баща.
И той си легна, заспа дълбоко, а по-късно засънува чуден сън: В „Свобода” е, с групата на Станислав и диша от чудотворното лепило. То му действа много добре. Но за съжаление както всяко удоволствие, и това трябваше да бъде заплатено. А Стоил нямаше пари както в реалния живот, така и в съня си. Моменталически скочи от леглото.Погледна си часовника,който показваше,че вече са изминали два часа от полунощ. Отвори прозореца и скочи. Падна на тревата за щастие без да си е самопричинил телесни повреди и бързо се затича към къщата на Иван Александров. По някаква невероятна случайност този път те бяха оставили външната врата незаключена и тя спокойно пропусна бившето добро дете.То изкачи грамадната вита стълба без да вдигне никакъв шум. Натъкна се на нечия чанта,бръкна в нея и извади двеста лева. Затвори я и благодарение на невероятното му майсторство я постави на абсолютно същото място, та от пръв поглед притежателят й по нищо да не разбере,че е бъркано в нея. Отново побягна и след около пет-десет минути беше в центъра на Банкя. Часът беше два и половина. Цяло Банкя спеше дълбоко, дори многобройните кучета не искаха да си прекъснат чудния си сън под прекрасното, осеяно със звезди, юнско небе. Нашия герой седна на една пейка и чакаше да се зазори. Оставаха около три часа, но секундите се точеха изключително бавно, също като капките на полупресъхнала чешма. И все пак, нали беше откраднал тези пари, реши да измине пеш разстоянието до 9-ти блок. Там пристигна петнайсет минути преди десет часа. Побърза да даде парите на Станислав и едвам го изчака – нали все пак трябваше да довлече тубата.
Само до преди 16 часа Стоил изпитваше страх от тези гамени, а сега им стана първи приятел. Днес той беше този,който вдиша най-много лепило от всички.

[petrunka]

Глава ЧЕТИРИНАДЕСЕТА(ПОСЛЕДНА) - Трагичният край

От този ден нататък животът на Стоил претърпя коренна промяна. Всяка сутрин ставаше рано и отиваше при лошия си приятел Станислав.Там двамата сядаха на една пейка и дишаха лепило. Обикновено Стоил беше този, който вдишваше повече. Стоил вече дори беше забравил думата училище, въпреки че на отсрещната страна на улицата се намираше кварталната детска градина.
В един такъв живот, какъвто водеха Стоил и Станислав едва ли можеха да се откроят някакви важни събития, той беше еднообразен и сив. Вече достатъчно ясно ви го описах и за това ще превъртя календара на нашата история с цели шест години напред. Отново е 21 юни. Тази година лятото започна необичайно студено и мрачно. Сивите облаци не слизаха от небето и забулваха величествените върхове на Витоша. Освен това валеше силен дъжд.
Къщата на бедния учител Георги си стоеше все същата – една наистина една приветлива бяла спретната къщурка, само че не с две липи, а с два люляка отпред. В обстановката вътре също нямаше значими промени. На голямото легло в хола сега лежеше един двадесетгодишен младеж. Лицето му беше все така бяло, но изпъстрено с дълбоки незарастващи рани, които му причиняваха жестоки болки. Раните не само, че не зарастваха, напротив – отваряха се все нови и нови,коя от коя по-сериозни. Очите на този младеж не бяха изгубили своя прекрасен небесносин цвят, но погледът му беше празен, неориентиран, блуждаещ незнайно накъде. Косата му бе мазна, лепкава, несресвана и неподстригвана от години. Почти беше заприличала на лястовиче гнездо. Зъбите също не бяха мити от години и имаха ужасен жълт цвят, а пък дъхът беше тъй отблъскващ, че едва ли имаше такъв смелчага, който да се приближи до младежа. Дрехите излъчваха такава неприятна миризма на застояла пот, че човек, осмелил се да ги пипне, направо се е размечтал да отглежда пор. Панталонът беше сигурно поне на 5-годишна възраст, изпокъсан, избелял и накалян, благодарение на това, че Стоил до такава степен се опиянваше от чудотворното лепило, та винаги се спъваше в локвите и падаше много лошо. Оттам са образуваха и някои от раните му. Да, това наистина е Стоил, видяхте докъде го докара тази чудна билка(лепилото). Той със всеки изминал ден ставаше все по-зле и по-зле. Промяната в него беше видима. Силите му бяха почти изчерпани и затова все по-рядко и по-рядко ходеше до „Свобода”. Понякога не ставаше по няколко дни, дори по цели седмици. Аз за втори път ще превъртя календара на нашата история.

* * *

13 октомври, годината си е все същата. Случи се много топла есен. Въпреки, че слънцето вече не се издигаше високо в небето и нощите бяха по-дълги, то пак даряваше софиянци с топлина. Есента беше обагрила дърветата в приказни багри – различни разновидности на жълто,червено,кафяво...
В близост до 9-ти блок в квартал „Свобода”, на една прекрасна пейка под жълтите липи, сега бяха седнали нашият герой Стоил и лошият му приятел Станислав. Той нямаше кой-знае колко по-добър вид от бившето добро дете – и той беше дрипав, целият разранен, и той усещаша недостиг на сили, но все пак нека не пренебрегваме значимия факт, че именно той носеше тежките петкилограмови туби с лепило. Както обикновено, той първи вдиша от чудната миризма,след което предаде тубата на Стоил.
Нашият герой въздъхна силно и пое тъй дълбоко само и единствено миризмата на лепило, както едно време поемаше чистия планински въздух. Да, наистина, признавам си, че направих голяма грешка, като не ви разказах още в началото колко обича природата Стоил. Той всяка неделя ходеше на излет в близката планина с приятната компания на родителите си. Но постепенно започна да предпочита компанията на гаменчетата от „Свобода” и постепенно заряза природата.
Но нека да не се връщаме в далечното минало, то няма значение за развитието на събитията на пейката под липите, до 9-ти блок.
Та, Стоил вдиша дълбоко лепилото и се протегна. Изведнъж го налегна невероятно силна умора. Бившето добро дете се изпружи на пейката. Очите му бавно се затваряха, огрябвани от лъчите на залязващото октомврийско слънце.
* * *
Тази вечер кварталът беше необичайно пуст и мрачен. Дори обичайните светлини от жилищата на хората липсваха. По улиците нямаше жива душа.
От северозапад нахлу силен и студен вятър,който донесе със себе си облаци,които покриха иначе ясното октомврийско небе. Затрещяха гръмотевици, заваля силен дъжд, който бързо отмина, но облаците си останаха. Беше много студено, пара излизаше от устата на човек.

* * *

Дни наред Георги не спря да звъни на Стоил, без да получи какъвто и да е било отговор и без да има информация за него. Накрая реши да отиде до „Свобода”, където най-вероятно е или поне той така смяташе. Беше 23 октомври. Напоследък есента не даряваше софиянци с хубави дни. Все беше облачно , дъждовно и студено. Някои хора вече ходиха със зимни якета и шапки.
Единственото нещо в „Свобода”, което направи впечатление на Георги, бяха прекрасните пейки под жълтите липи. Той беше много зарадван, че има поне едно хубаво нещо в това иначе гето.
Той реши да седне и се наслаждаваше на прекрасната гледка към Витоша. После реши да разгледа околността и видя познати дрехи. Да, това е Стоил, точно неговите петна, няма как да се сбърка. Да,ТОЙ Е! „СТОИЛЕЕЕ” - нададе радостен вик клетият баща. Най-после намери единствения си син, след като толкова време го бе издирвал къде ли не. Обаче като се огледа човек по-хубаво, ще установи, че Стоил не мърда и следователно тази радост е изключително неуместна за случая. В това се убеди и горкият учител, като установи, че каквото и да направи, бившето добро дете няма да мръдне. „Сто...”-какво се опита да каже Георги не знам, но не успя да го доизрече, защото се задави в сълзи. Горчиви сълзи, като тези на всеки един родител, преживял всички дни от живота на собственото си дете.
Леденостуден вятър нахлу от Арктика. Дъждът веднага премина в сняг,който бързо се натрупваше върху почвата. Температурата достигна необичайните за октомври минус десет градуса.
Георги се опитваше да се скрие под дърветата, но без успех. Тогава реши да си покрие главата с тъничкото си яке. Беше толкова студено, че дори горещите сълзи ставаха на лед, а вятърът пронизваше изстрадалият баща. Силният му организъм не можа да издържи на всичко това и той остана завинаги до сина си.

[petrunka]

плс оставяйте коментари!!Мнението ви е важно за мен

[Harum_Scarum]

Прекрастно е.... Просто...Незнам не разбирам почти нищо от литература и т.н. ,но това наистина е много добро :shock: Ти ли си го писала наистина или просто се базикаш ....Наистина е много добро... Нямам думи просто.... Според мен издаи книга с разкази за стоил х) наистина е много добро и интерестно : )

[one]

Според мен имаш талант` :)

Не съм специалистка,но мисля,че имаш лека нужда от осъваршенстване на начина,по койта се изказваш.Но след време това ще се оправи` :)

На колко си ?

[Harum_Scarum]

На моменти малко прекаляваш с изказванията :D онова дет стоил казваше на баща си -хоихме да павкаме и т.н. малкооо по такоа го напраи...малко по нежну изказване не чак такоa (според мен де ) :D

[TheNewReligion]

Много ми харесва като замисъл . Ще ми е интересно да прочета и другите части от историята на Стоил , ако ги постнеш ,де . Понякога наистина прекаляваш с епитетите . С обясненията също и някак самия разказ губи загадъчността си , но както и да е . Имаш талант .

[petrunka]

Глава ВТОРА
Ниската оценка от предпоследното контролно по литература,за което вече ви дърдорих в 1.част не представляваше никаква пречка за нашия герой по пътя му към големия успех. Той осъзна, че се бе възгордял прекалено много, седна да учи и много бързо си възстанови изгубената първа позиция по среден успех в класа. И така, Стоил остави пет ученически години зад гърба си и излезе в заслужена лятна ваканция. За нея не смятам да ви разказвам, защото събитията от този период нямат абсолютно никакво влияние върху по-нататъчните събития в нашия разказ. Във всеки случай това беше една ваканция, изпълнена с много приятни мигове и емоции. Стоил дори не усети кога отново стана 15 септември. След едночасово тържество, учебната година беше открита, а на учениците беше пожелан успех.
* * *

Не се мина дълго и ето,че отново започнаха редовните учебни занятия. Беше 19 септември. Стоил отново стана рано, оправи се набързо и пет минути преди седем часа сутринта се качи на автобуса, все пак училището му не бе чак толкова близо. Току-що изгряващото слънце придаваше още по-чудни цветове на шарено обагрените от есента листа на дърветата в големия Северен парк. Едно по едно падаха тези листа и образуваха естествен килим, който покриваше преуморената от летните жеги земя. Сякаш тази гора беше дошла тук от някоя приказка, а Стоил се чувстваше сякаш не на училище отиваше, а в някакъв приказен свят, който само до преди 4-5 години смяташе за реалност.
И така аз предлагам да се върнем към реалния живот, от когото думичката „сякаш” така добре успя да ни отдалечи,че още малко и щяхме напълно да сме забравили за него. Ако имаше друго нещо естествено, което да е по-красиво от тази гора, то това бяха двете момичета, които се качиха на автобуса на първата спирка след парка. Е сега вече Стоил загуби всякакъв интерес към красивите гледки навън, а погледът му беше насочен единствено и само към момичетата.
Деница Евтимова беше също като Стоил в 6 клас. Тя беше много висока, слаба, с дълги руси коси, край им се не види, с очи по-сини от ясното септемврийско небе, с лице по-бяло от първия сняг, който през зимата, която предстоеше, така и не падна. Другото момиче пък беше сестра й, Илиана, за която в никакъв случай не може да се каже, че отстъпваше по красота на Деница. Тя обаче беше малко по-ниска и с коси черни като катран. Сега учеше в 5 клас.
Ех как му се прииска на Стоил да бъде приятел с тези две героини от реалния живот. Стана уж уверено, пристъпи обаче плахо и изведнъж спря. В този момент той се почувства твърде недостоен за тези „висши” същества, с които веднага започна да си говори мислено, но не посмя да се приближи по-напред и да осъществи реален контакт. Добре, че те слизаха на същата спирка, на която и той, че какъвто е заплес горкия Стоил щеше да се окаже на неподходящото място в неподходящото време.
Днес той изобщо не стъпи здраво на земята, училището изобщо не го заинтересува, часовете му се сториха като цяла вечност.
А и в последствие изгуби почти напълно този свой интерес, обаче успя отново да се върне на първа позиция по успех(четете разказа,за да разберете как, във всеки случай всичко си беше честно и почтено). Почти всеки ден той отново пътуваше навръщане със красивите сестри.
* * *
4 октомври. Беше вторник, следователно Деница и Виктория трябва да свършат заедно с мен, разсъждаваше Стоил.После два дни почивка от красота и...
За разлика от друг път днес нещата не се развиваха така, както нашият герой си мислеше. Вече беше три следобяд, поне 4-5 автобуса вече са преминали, а сестрите още ги няма. Уж Стоил гледа внимателно, пък какво става и той самият не знаеше, или поне не искаше да повярва. Ето, сега мина още един рейс, но влюбеното момче реши да изчака поне следващия, за всеки случай. Отново потъна в собствените си мисли, сега разсъждаваше над проблема как да впечатли момичета и те да му обърнат внимание. Самият той не предприемаше никакви действия дори когато Дени и Вики бяха в наличност, та какво остава сега?! А, блестяща идея, ще си извадя учебниците и тъкмо ще ме видят колко много уча. Но както вече ви казах, той изгуби интерес към ученето и това с нищо не му помогна. Времето обаче вървеше без да се съобразява с никого и вече стана пет следобяд. Какво трябваше да се случи, за да се прибере Стоил вкъщи никой не знаеше, дори и той. А само 10 минути го деляха от топлото, уютно и сигурно жилище. Потънал в мислени разговори с момичетата, измисляйки най-различни прекрасни планове за прекарване на времето с тях, Стоил нито усещаше, че телефона му звънна поне 200 пъти. Притесненият баща се чудеше какво става. Силната батерия изгуби всякакви сили да поддържа телефона на Стоил, и си мечтаеше само и единствено за мига,когато Стоил щеше да включи телефона за зареждане.
Та какво трябваше да се случи, за да се прибере Стоил вкъщи?
Ами вече минаваше седем часа и понеже беше октомври се стъмваше и Стоил най-накрая си каза „Предавам се”, качи се на автобуса и точно в осем часа без двадесет и осем минути прекрачи прага вкъщи, бидейки с наведена глава.
- Какво стана? – попита бащата с тон, изискващ задължителен отговор
- Ъъъ мии – и самият Стоил не знаеше какво му се е случило, притесни се и се разциври като бебе. Беше много изморен и веднага си легна.

[ANTIHUMAN]

Какво трябваше да се случи, за да се прибере Стоил вкъщи никой не знаеше, дори и той. А само 10 минути го деляха от топлото, уютно и сигурно жилище. Потънал в мислени разговори с момичетата, измисляйки най-различни прекрасни планове за прекарване на времето с тях, Стоил нито усещаше, че телефона му звънна поне 200 пъти. Притесненият баща се чудеше какво става. Силната батерия изгуби всякакви сили да поддържа телефона на Стоил, и си мечтаеше само и единствено за мига,когато Стоил щеше да включи телефона за зареждане.
Та какво трябваше да се случи, за да се прибере Стоил вкъщи?


Харесва ми ,като цяло ,но прекалено ,често повтаряш Стоил.Използвай близки по значение като: ,,момчето'' , ,,той'' и т.н.
Имам една забележка.Нали той умря ,защо ни връщаш назад? :-o :)
Успех продължавай напред!

[petrunka]

Какво трябваше да се случи, за да се прибере Стоил вкъщи никой не знаеше, дори и той. А само 10 минути го деляха от топлото, уютно и сигурно жилище. Потънал в мислени разговори с момичетата, измисляйки най-различни прекрасни планове за прекарване на времето с тях, Стоил нито усещаше, че телефона му звънна поне 200 пъти. Притесненият баща се чудеше какво става. Силната батерия изгуби всякакви сили да поддържа телефона на Стоил, и си мечтаеше само и единствено за мига,когато Стоил щеше да включи телефона за зареждане.
Та какво трябваше да се случи, за да се прибере Стоил вкъщи?


Харесва ми ,като цяло ,но прекалено ,често повтаряш Стоил.Използвай близки по значение като: ,,момчето'' , ,,той'' и т.н.
Имам една забележка.Нали той умря ,защо ни връщаш назад? :-o :)
Успех продължавай напред!

Той умира в 14. част, а това е едва 2.