Моите стихове

[Whyniser]

Към теб


Вървя сред дивна красота
а мислите към теб летят,
защо привличаш ме незнайно,
допусна ме в твоя свят.

До теб съм и винаги ще бъда,
ти си в сърцето и душата ,
не съжалявам за нищо аз ,
не се страхувам от този плам.

Любов изстрадана до болка ,
дошла като спасение неземно,
в живота ми влетя като птица,
без страх към теб вървя.

Любов или магия,нежност и мечта,
тя двама ни събира , накрая на света,
ще се предам на ласките безбрежни,
ще поема смеха ти с целувка жадна.

[Whyniser]

Приятелство

Липсваш ни приятелю
и критиката твоя,
приятелството що струи,
от всяка твоя дума.

Музите не удрят ,
те в сърцето ни се впиват
и думите извличат,
дори да ни раняват.

Поемам своята си истина,
и любовта що грее в мен,
с доброта света обличам,
дори да са само думи .

А думата е като оръжие,
забиваш го и то кърви,
а с нежна думя ,
раните затваряме ,уви.

[Whyniser]

Ние


колко странно нещо е живота,
любим ,скърбим,преливаме от щастие,
забравяме колко малко ни е нужно,
да се почувстваме щастливи.

Накара ме да полетя и полетях,
с любов неземна те дарявам,
а чувствата бликат като извор,
целувам устните ти пак.

Опивам се от твоя плам,
този миг за мен е вечност,
и когато теб те няма,
чувствам празнота голяма.

Защо сърцето ми смути,
душата като птица все кръжи
и търси те без умора,
да те зърне поне за миг.

Вземи ме в своя свят,
невидим за злобните очи,
и само двама като птиците,
волно ще носим своята любов.

[Whyniser]

Той и тя



Той вървеше по тихата улица,
Неразбран ограбен и смутен
Държеше златна огърлица
С която бе отхвърлен.


Той плачеше самотно,
Но криеше своите сълзи
И вървеше много бавно,
И не спря името и да мълви.


Тъжни бяха и нейните очи
И тя сълзи проля
Насила трябваше да замълчи,
Да забрави любовта.


Разделени бяха две сърца
Тъгата със сълзи поляна
Те плачеха като деца
За любовта им неразбрана.


Те искаха да върнат дните
Препълнени с любов и радост
Те искаха да стъпват по следите
На весела и ведра младост.


Но думата на другите бе по-тежка
Те казаха ‘не’ на любовта
Направиха една голяма грешка-
На помощ извикаха смъртта.


Забиха тъжните камбани,
А те двама във пръстта
Останаха завинаги събрани
Тъй както каза любовта.

[RaI4etO]

G-Baby, много са хубавки стихчетата! :-)

[Whyniser]

Всичко си за мен

Всичко си за мене,целия живот,
всеки ден с тебе бе любов,
търся те навсякаде,
чустваш го и ти,
но нали знаеш какво ни разделя,
и то в нас боли.
С теб не ще сме двама,
знаеш го добре,
това е съдбата.
Всичко си за мен,
цял живот дали ще стигне,
защото той един е.
Цял живот ще те обичам,
ще те търся навсякаде,
и във всеки друг,
сърцето ми ще знае,
че ти си тук.

[zaraaa]

Ммммм много хубави стихове :wink: :wink: :wink:

[white_chik]

Добре изразени чувства,написани с много хубави думи,метафорите са супер,но все пак в едно стихотворение трябва да има рима или поне в различните стихове да има еднакъв брой ударени срички,за да звучи гладко.Написал си страхотни неща,но само фактът че си писал отделните мисли на отделен ред ги парви стихотворения.По същя начин можеше да се получи проза...

[Whyniser]

Добре изразени чувства,написани с много хубави думи,метафорите са супер,но все пак в едно стихотворение трябва да има рима или поне в различните стихове да има еднакъв брой ударени срички,за да звучи гладко.Написал си страхотни неща,но само фактът че си писал отделните мисли на отделен ред ги парви стихотворения.По същя начин можеше да се получи проза...
Много далече съм оттам поне така аз мисля.Все пак аз съм най-обикновено момче на 16 години,което изразява чувстата си чрез химикалката,а не с ножчето.

[pcdollsbmagi]

Той и тя



Той вървеше по тихата улица,
Неразбран ограбен и смутен
Държеше златна огърлица
С която бе отхвърлен.


Той плачеше самотно,
Но криеше своите сълзи
И вървеше много бавно,
И не спря името и да мълви.


Тъжни бяха и нейните очи
И тя сълзи проля
Насила трябваше да замълчи,
Да забрави любовта.


Разделени бяха две сърца
Тъгата със сълзи поляна
Те плачеха като деца
За любовта им неразбрана.


Те искаха да върнат дните
Препълнени с любов и радост
Те искаха да стъпват по следите
На весела и ведра младост.


Но думата на другите бе по-тежка
Те казаха ‘не’ на любовта
Направиха една голяма грешка-
На помощ извикаха смъртта.


Забиха тъжните камбани,
А те двама във пръстта
Останаха завинаги събрани
Тъй както каза любовта.



eto tova e strahotnoooo :grin: :grin: :grin: :grin:

[CherryKisS]

Той и тя



Той вървеше по тихата улица,
Неразбран ограбен и смутен
Държеше златна огърлица
С която бе отхвърлен.


Той плачеше самотно,
Но криеше своите сълзи
И вървеше много бавно,
И не спря името и да мълви.


Тъжни бяха и нейните очи
И тя сълзи проля
Насила трябваше да замълчи,
Да забрави любовта.


Разделени бяха две сърца
Тъгата със сълзи поляна
Те плачеха като деца
За любовта им неразбрана.


Те искаха да върнат дните
Препълнени с любов и радост
Те искаха да стъпват по следите
На весела и ведра младост.


Но думата на другите бе по-тежка
Те казаха ‘не’ на любовта
Направиха една голяма грешка-
На помощ извикаха смъртта.


Забиха тъжните камбани,
А те двама във пръстта
Останаха завинаги събрани
Тъй както каза любовта.



Браво, страхотно е! И дугите са много хубави. :wink:

[Whyniser]

Ще се върнеш

Не разбрах защо го направи?
Каза, че го обичаш
и отиваш при него...
„Сбогом” - тихо прошепна
и излезе самотна в нощта...!

Повярвай ми, ще изминат
много, много лета,
ти по-самотна ще станеш,
щастие ще просиш,
с пари обич ще купуваш.
Ще мечтаеш твоето
дете да те целуне,
а ще целуваш чуждите деца!

Снимката му, като икона
ще поставиш и ще се
молиш дълго да изкупиш
своята вина пред детето,
което остави
някога във нощта…

Да, аз знам, че някои ден
навела глава, уморена от дългото
скитане ще се завърнеш ти.
Ще търсиш пътя към дома…
Но, заключена за теб ще остане
пътната врата…!

[Whyniser]

Крадец

Ако искаш вземи очите ми,
да не мога да те виждам.
Ръцете ми със въжета
завържи, да те не докосвам.
Сърцето ми зазидай ти.
А от душата ми два къса направи,
за да спре тя да те обича.

Едно нещо само пощади
и остави -- моите мечти…!
И аз на часа от зрял мъж
в момче ще се превърна.
Дори и сляп, пак ще
те открия.
Въжета ще прережа и
пак ще те прегръщам.
Сърцето ми, стените
ще прескочи и то пак
на теб ще ти прости.
Душата си в длан
ще събера за да ти
шепти- колко
те обича…!

След това, криле от
вятър ще сплета,
по бързо да стигна
при тебе за да открадна
частица любов…!

П.П.-Това,докато го писах ми се насълзиха очите

[Whyniser]

Поздрав за всички истински другари

Завръщане

Помниш ли, приятелю мой,
реката със стария пристан
и белия кораб, вързан за кея ?
И онези две дългокоси момчета
с изтъркани джинси и стария сак,
пълен с много надежди?

Пролет, лято ,есен, зима…
Сезон след сезон…
С ритъма на вълните
пътувахме ние,
към брега на мечтите !
Загубихме светлината на фара.
Без нея дълго се скитахме,
много се лутахме,
вечно се губихме.
Безпомощни бяхме…
Обичахме и бяхме обичани,
мразеха ни и мразехме.
Купувахме любов и чувства.
Пиехме дълго…
Плачехме скришом.
Брак, семейство, деца…
И пак тези пари –
печелихме и губихме.
Живяхме в свят на измама.
Вечният стар кръговрат…
Пролет, лято, есен, зима.
Сезон след сезон - неусетно
побелявахме ние.

Хайде сега да забравим за миг,
този свят изпълнен с химери
Нека оставим на стола” Giorgo Armani”
и извадим от скрина старите джинси.
И пак там - на шосето, както някога,
да вдигнем ръка, за да се върнем
при голямата, вечна река.
Ще носим в сака скритата мъка.
Но, на кого ли вече му „пука” -
за нашата мъка….?
.
А, бяхме две честни момчета…!

[Whyniser]

Вина

Що за ирония?
Що за жалка история?
Разделихме дори и
нашите спомени.
Аз те виня!
Ти ме виниш!
Защо ли го правим?
Има ли логика?
Нещо в тебе гори,
друго в мене изгаря.
Един самотен мъж -
една смутена жена,
Разпилените чувства,
като разпилени листа.
Две наранени сърца -
една разбита мечта.
Две тъжни очи и
роса от сълзи.
Самота,тишина…

Две нови съдби.
И присъда една -
от нашите деца.

[Whyniser]

Дано това помогне на тези,който се нуждаят от кураж и вяра в себе си

Неканен гост по
- никое време.
Диагноза коварна,
бавно влиза в мен.
Отваря вратата,
застава на прага
и протяга ръка…
Не всичко, зависи от мене.
Онзи от горе,
далече в небето,
така е решил.
Предлага ми Той,
да сключим облог.
За битка в полза на нея.
Това е обида за мене.
Приемам дуела.
Аз съм на дъното и
има само метър надолу.
В това ми е шанса…
Заставам в ъгъла.
Гонг …Звук…Бокс...!
Начало на мача.
Пред празни трибуни...
На ринга сме само двамина.
Аз и диагнозата моя.
И само прашинка от
вярата вика за мен.
Подхлъзвам се .
Падам…Ставам…
Получавам аркада.
За малко излизам от ритъм.
Някой брои – едно...две
Премазан съм.
С нокти драпам по ринга.
Привършват ми силите.
И въпреки всичко,
няма да има хвърлена кърпа.
Аз не обичам да губя…!
А на финала на мача,
дори и онзи отгоре,
който вместо мен,
беше решил - ми вдига ръката.
Печеля облога –аз победих !
Пак ще посрещна новия ден.
Защото аз така съм решил...!

[Whyniser]

Мост…

Много мостове -
аз построих,
с темели от вяра.
Които след време,
самотен събарях.
Предаван бях.
Нараняван бях.
Често грешах - но по
често прощавах.
Срещнах се с любов,
срещнах и омраза.
С устни попивах росата,
с длани копаех земята.
От болка всичко загубих…

[Whyniser]

Господи !
Подари ми още,
един ден живот.
Нека сърцето боли.
Болно да е - ала живо...!
Господи !
Дай ми ти сила.
Нов мост от въглени
- ще съградя.
Знам ще пари до болка…
Но ще мина през него .
За да стигна ,
на другия бряг -
при онази любов…!
Не при тази, която
става на пепел.
А при онази истинската
- която съживява…!

[N3fer7iti]

нямам думи.... много са красиви всичките.. но любимото ми е " Той и Тя" (: браво...

[Whyniser]

Плахо докосване…!

Махаш с ръка.
После тръгваш сама.
Аз не мога да те спра .
Моля те - престраши се,
обърни се,усмихни се!
Колко много любов
- а колко малко ,
аз искам от тебе!
Вярвам в химери.

Отивам в близката кръчма.
Поръчвам чаша с вино .
Нещо от ляво - мене изгаря.
Друго в душата горчи.
Китарата свири …
Поръчвам отново.
- Наздраве момиче,
пия за тебе,
в бъдеще време !

Вече ми липсваш…!

Аз зная – ти ще се върнеш,
на спирката прашна.
Сама ще просиш греха
през дъжда от цветя…
После отново ще тръгнеш,
по самотна дори от дъжда…!

[Whyniser]

Лъчезарен Спомен

За миг поспри,недей си ти отива,
моля те настойчиво без глас!
Остави ме,нека те погледам,
да ти се порадвам с поглед аз!
Цяла вечност няма да те видя,
дните ми без теб ще опустеят.
Моята надежда ще увехне,
ще увехне... вихри ще повеят.
Спомените в луда надпревара
кат рояк откъснати листа,
от ръка на есенна поквара,
ще летят бездомни в нощта.
Ласките на погледи красиви
не ще греят вече на света,
а в душата поривите диви
ще са веч увехнали цветя.
Пак ли ще останат срутени
на мечтите пясъчните замъци?
Пак ли ще са не изчетени
на живота всичките му страници.
Пуст и мрачен ще остане,знам,
на илюзиите порутения храм.
Ще пустее дървеният праг
там под сянката на вечен студ и мрак.
Всяка вечер пепеляво- сива
ще дохождат ти в съня ми пак
и усмивката ти закачлива
ще сияе в вечерния мрак.
И тогаз ще трепкат по стените
сенките кат призраци в нощта.
В веселият танц на светлините
ще се люшкат дрипави петна...
Колко хубаво в съня ще бъде
и усмихнати очите ти
нежно-мека топлина ще леят .
Ярко над теб пък косите ти
в лъчезарна светлина ще греят...
Още слънце не дочакали
с тъжни и подпухнали очи
утрините ще са плакали
по тревата с бисерни сълзи....

[Whyniser]

Приказки за Любовта

Казвате,че любовта е,
господа,илюзия,
суета на суетите,
фалш,мечта-утопия...
Че забравяли сме ние-
розата била с бодли,
може сладко да ухае,
може и да нарани.
В красотата и привидна
дреме скрита похотта ,
че мечтата наша свидна
е несбъдната мечта.
Не богиня е жената ,
нито ангел златокрил
и че в нея , вдън душата
демон черен се-вселил.
Тя с нас ще се погаври,
волята ни ще сломи
и с коварство ще погази
съкровени ни мечти...
*
Може доводите ваши
прави да са, господа,
или грешките са наши-
нищо чудно в това...
Моля,нека ви разкажа
само приказка една.
Обещавам аз,че няма,
няма да ви отегча
В тази приказка вълшебна
с руса свилена коса-
нежна,мила и чаровна
бе принцесата добра.
Принцът бе в жабок превърнат
от орисницата зла
и оставен да живее-
вечна болка и тъга.
Тя невинна бе девица,
сочна сладка като нар,
бе достойна за кралица-
той на локви господар.
Тайничко я той обичал,
запленен от красота
и в любов й се обричал
тъжно с крясъци в нощта.
Любовта му бе красива,
нежна,чиста кат сълза,
сладко- кисело- тръпчива
вечно тънеща в тъга...
Но принцесата гнусливо
с крак докосна го едва
и отмина мълчаливо
с гордо вдигната глава.
Невъзпитано –жестоко
с чувствата се подигра
и засегна го дълбоко
с груба някаква шега...
Мислите ,че е забравил
веч за нея след това
и в душата си угасил
огънят на младостта.
Не,грешите,господа...
Той останал да живее
с името й до смъртта...
*
Вие може би ще кажете:
„ето прави сме били”!
И навярно ще попитате
снизходително дали:
„нежната любовна лилия,
този цвят на любовта,
празна не ли е идилия
на човешката душа?
Били била вдъхновение
На Петрарка в песента
грациозната Офелия,
ако беше му жена?
Щеше ли да бъде пак поет
запленен от красота,
били посветил поне куплет
той на своята жена?”...
Може би сте прави за това,
Може би ...и сигурно
верни са и вашите слова ,
но грешите в едно.
Лаура,а не Офелия –
разберете, господа,
давала е вдъхновения
на Петрарка в песента.
„Дали –този или някой друг
има ли значение,
принципът е важен тук
другото е без значение...”
Вярно ,да,така е, господа,
не отричам ,не споря ,
но ми позволете ощ една
приказка за любовта.
*
Той бе наивно влюбено дете,
а тя пленително красива,
с невинно-чисто ,ангелско лице
кат цвете цъфнало в градина.
Той бе бодила грозен уродлив-
тя мака ален в тучна нива.
Той бе затворен,тих и мълчалив,
а тя пък палаво игрива.
И всяка вечер в унес и печал
бленувал устните й сладки.
За щастие и за любов копнял,
за мигове безумно кратки.
И подарил й своето сърце
да свети в нощите безлунни ,
но тя жестоко стъпка го с нозе,
с измами гнусни и позорни.
Така на неговата му глава
еленови рога постави,
студена и коварна при това
отблъсна го и го забрави.
Душа му не могла да понесе;
коварство,подлост и обида
и сам надянал си е той въже
позора черен да не гледа.
Обесил се човека от любов,
Защото истински обичал,
защото всеки път след удар нов
той изневерите отричал.
А тя студено с каменно сърце
приела новината тъжна.
Надменното й демонско лице
застинало в гримаса гузна.
О,нека,господа,замълчим,
тук спорът някак не отива
и нека приказката си сменим
сега с друга по-красива.
*
Героите пак ще са двама,
но случаят ще бъде по-друг,
ще има пак човешка драма,
пак тема ще е любовта-тук.
Тя нямаше черти изящни-
лицето й не бе красиво,
но в погледа лъчи искрящи
превръщаха го в красиво.
Той бе левент,красив и строен,
но пък очи в игра нелепо,
във миг нещастен и съдбовен
си беше наранил жестоко.
Постъпи в болница тогава
и там сестрата милосърдна,
тъй както много често става
се случи нежна и добродушна.
Тя грижеше се всеотдайно ,
грижовна като майка беше
във дни и нощи постоянно
надвесена над него бдеше.
Но женското сърце сиротно
усети скоро,че се влюбва
дълбоко,искрено и честно
с любов гореща що погубва.
Обикна я и той горещо
и мислеше си все за нея.
В мечти унесено и често
представяше си я кат фея...
А как изпитваше боязън
тя от мига кога прогледна,
когато грубо със сарказъм
ще я отблъсне и отбегне.
И виждаше се тя горката
обидена и унизена,
проклинаше навек съдбата
нещастна,скръбна и сломена.
Денят очакван дълго- дойде,
свалиха белите превръзки.
„О ,боже,светлина сияйна !...
Аз виждам,господи,отново!...
Къде е моята любима,
защо не я виждам тук сред вас?
Где е девойката красива,
не чувам ангелския й глас”?..
А тя се бе усамотила
и сълзи ронеше горчиви.
Заведоха я те насила
след много опити учтиви.
Очакваше с дух плах – объркан
присъда тежка до вратата .
Дълбоко трогнат-очарован
посрещна с радост той жената.
И нежно- влюбено сърцето
душата виждаше красива
изписана върху лицето
на скъпата жена любима...
*
Сладка приказка вълшебна,
господа,е любовта,
тя е тръпката душевна
и е зов на пролетта .
В тихи нощи сребролуни
тя ухае на жасмин,
на зорници ранобудни
ален лъч е от рубин.
Тя е погледа жадуван
на любимата жена,
тя е порива греховен
на човешката душа.
Тя е пристана далечен-
светлосинкава мечта,
спомен нежен и сърдечен,
спомен скъп от младостта...

11.01.2007 – 14.08.2008 г.

[Whyniser]

Не искам


Понякога потапям се в мечти
понякога раздират ме сълзи
и болка радкъсва ми душата,
не мога да бъда безразличен,
не искам да бъда безличен.
Понякога искам да плача,
понякога смях в мен изригва,
че слънцето буди ме рано,
че посрещам деня с усмивка.
Нима е нужно да бъда мъж
а не мислещ човек търсещ и знаещ
нима трябва чувство едно
в мен да подтиска това,
за което винаги се боря.
За всяко щастие плащам цена,
до земя ще се поклоня на тази,
който човешкото в мене цени,
която дарява ми миг красота
и ще топли ме тя в нощите
и дните ми ще бъдат празник.
Не искам да променям душата- камбана,
не искам сърцето да бъде като рана,
която кърви и не спира и в мен нещо
бавно умира.

[antonya.raykova]

Той и тя



Той вървеше по тихата улица,
Неразбран ограбен и смутен
Държеше златна огърлица
С която бе отхвърлен.


Той плачеше самотно,
Но криеше своите сълзи
И вървеше много бавно,
И не спря името и да мълви.


Тъжни бяха и нейните очи
И тя сълзи проля
Насила трябваше да замълчи,
Да забрави любовта.


Разделени бяха две сърца
Тъгата със сълзи поляна
Те плачеха като деца
За любовта им неразбрана.


Те искаха да върнат дните
Препълнени с любов и радост
Те искаха да стъпват по следите
На весела и ведра младост.


Но думата на другите бе по-тежка
Те казаха ‘не’ на любовта
Направиха една голяма грешка-
На помощ извикаха смъртта.


Забиха тъжните камбани,
А те двама във пръстта
Останаха завинаги събрани
Тъй както каза любовта.

Следващият път напишни нещо твое ;)