ScionOfStorm
07-10-2008, 19:28
Очите му отново го молеха, зовът на орбитите кънтеше някъде там, из безкрайния низ от лабиринти в Светогледа, в Цветогледа му. Ръцете плачеха с тихи, безутешни сълзи – потта от досега с молива, с туша, с всеки негов инструмент на гениалността. Ноктите дращеха въздуха, сякаш ослепяла хидра, търсеща изгубената си глава в безплътното пространство.
Защо да ги слуша?
Продължаваше. Трескаво, сякаш нямаше време, сякаш нямаше друг по-достоен порив, по-жизнеутвърждаваща Бляскавост. Триеше, рисуваше отново, пак триеше, тушът играеше черен танц около нанесените от молива щрихи, диво се събираха, за да се разделят пак, когато гумата, този ревнив съпруг, откъснеше молива от Идеята. Нямаше време, наистина. Не можеше да уважи всички молби – най-малко тази на частите от тялото си, които така или иначе вече не усещаше. Звездите, желани да бъдат уловени в лепкава мрежа, също нямаше да бъдат впримчени. Звездите, които хилядите гласове на същества, дървеса, призраци и сенки желаеха така, както той самият да завърши Идеята.
Бяха прах. Прах беше и той, купчинката прах, изтекла от пукнатината на Часовника на Живота, с всяка незрима частица доизграждаше балдахина му от Крах, лоното, където очите щяха да спрат молбата си, ръцете – своя плач, а ноктите – сливането си в яростна обезкураженост с въздуха. Идеята, обаче, не беше прах.
Рисуваше ги. Нея, него, тях, и онзи нея, че и онзи него, а да не забравим и всички онези Тях. Ликове, безброй ликове, наслагващи се един върху друг; очите препокриващи се, и толкова еднакви, толкова различни. Дълги лица, по-закръглени, с увиснали бузи, с хлътнали, толкова слаби бузи, че предизвикваха съжаление в него, което обаче угасваше в Раждането на феникса. Дълги коси, къдрави, буйни, наред с къси, слегнали и сякаш минавани хиляди път със зъбците на гребен. Моливът прогаряше със следата си листовете, палеше Животът у тях, будеше любовта, обичта, страстта им, караше ги да оживяват, по този начин носещ живина и на образите, побрани там. Спомените, свързани с ликовете, обаче подпалваха прахта на Часовника, карайки я да гори бясно, да прояжда пукнатината, да тече по-бързо. И рисуващият го знаеше, впил ръце в дървото, както бебе впива за пръв път ръце в гръдта на майката, желаещо да усети белотата на живота за пръв, пореден, последен път.
Те му даваха живот и го убиваха. Ето, усмихнатата девойка му донесе летния бриз от юлския ден, докато леко намръщеният момък, със студеносините си очи вля студената струя на Онази зима, която така и не изживя, мъртъв в огромната пряспа сняг. Две песъчинки прах се подпалиха от тези образи.
После още една. И още, и още, верижната реакция на Идеята, на реализирането и рушението й същевременно. Четири, пет, хиляда, милион, милиард. А когато Вселената спре да брои, ноктите ще паднат, хидрата, загубила и другите си глави, безпомощна и кървяща в сиянието на Смъртта си, ръцете ще изплачат последния кристал, за да падне той във Вечността, а моливът ще прогори хартията, изгорял от жаждата си за живот и смърт едновременно.
Но образите ще стоят дори без хартия. Спасителите и Рушителите никога не умират, защото нямат плът, нямат кръв, нямат Физика в себе си.
Те просто СА, и моля, не ги закачайте. Защото тогава художникът е умрял за смисъла на Безсмислието, в което ние се къпем всяка вечер, пръскащи капките на неговите пръсти, стържещи по сапуна с дивия размах на загубените му отвъд Границите нокти.
И ние ще сме Убийците. Просто Убийци.
Защо да ги слуша?
Продължаваше. Трескаво, сякаш нямаше време, сякаш нямаше друг по-достоен порив, по-жизнеутвърждаваща Бляскавост. Триеше, рисуваше отново, пак триеше, тушът играеше черен танц около нанесените от молива щрихи, диво се събираха, за да се разделят пак, когато гумата, този ревнив съпруг, откъснеше молива от Идеята. Нямаше време, наистина. Не можеше да уважи всички молби – най-малко тази на частите от тялото си, които така или иначе вече не усещаше. Звездите, желани да бъдат уловени в лепкава мрежа, също нямаше да бъдат впримчени. Звездите, които хилядите гласове на същества, дървеса, призраци и сенки желаеха така, както той самият да завърши Идеята.
Бяха прах. Прах беше и той, купчинката прах, изтекла от пукнатината на Часовника на Живота, с всяка незрима частица доизграждаше балдахина му от Крах, лоното, където очите щяха да спрат молбата си, ръцете – своя плач, а ноктите – сливането си в яростна обезкураженост с въздуха. Идеята, обаче, не беше прах.
Рисуваше ги. Нея, него, тях, и онзи нея, че и онзи него, а да не забравим и всички онези Тях. Ликове, безброй ликове, наслагващи се един върху друг; очите препокриващи се, и толкова еднакви, толкова различни. Дълги лица, по-закръглени, с увиснали бузи, с хлътнали, толкова слаби бузи, че предизвикваха съжаление в него, което обаче угасваше в Раждането на феникса. Дълги коси, къдрави, буйни, наред с къси, слегнали и сякаш минавани хиляди път със зъбците на гребен. Моливът прогаряше със следата си листовете, палеше Животът у тях, будеше любовта, обичта, страстта им, караше ги да оживяват, по този начин носещ живина и на образите, побрани там. Спомените, свързани с ликовете, обаче подпалваха прахта на Часовника, карайки я да гори бясно, да прояжда пукнатината, да тече по-бързо. И рисуващият го знаеше, впил ръце в дървото, както бебе впива за пръв път ръце в гръдта на майката, желаещо да усети белотата на живота за пръв, пореден, последен път.
Те му даваха живот и го убиваха. Ето, усмихнатата девойка му донесе летния бриз от юлския ден, докато леко намръщеният момък, със студеносините си очи вля студената струя на Онази зима, която така и не изживя, мъртъв в огромната пряспа сняг. Две песъчинки прах се подпалиха от тези образи.
После още една. И още, и още, верижната реакция на Идеята, на реализирането и рушението й същевременно. Четири, пет, хиляда, милион, милиард. А когато Вселената спре да брои, ноктите ще паднат, хидрата, загубила и другите си глави, безпомощна и кървяща в сиянието на Смъртта си, ръцете ще изплачат последния кристал, за да падне той във Вечността, а моливът ще прогори хартията, изгорял от жаждата си за живот и смърт едновременно.
Но образите ще стоят дори без хартия. Спасителите и Рушителите никога не умират, защото нямат плът, нямат кръв, нямат Физика в себе си.
Те просто СА, и моля, не ги закачайте. Защото тогава художникът е умрял за смисъла на Безсмислието, в което ние се къпем всяка вечер, пръскащи капките на неговите пръсти, стържещи по сапуна с дивия размах на загубените му отвъд Границите нокти.
И ние ще сме Убийците. Просто Убийци.