UnaBletoLoVeU
07-15-2008, 12:07
Сама, но не самотна
И ден след ден редяха се годините
и миг след миг живота остаря
разделяха се пътища и хората
променящи се, със загрубелите от нищета сърца.
И ден след ден, след два, след много
сама и в самота
реших, че няма смисъл от тревоги
животът е един, не са ми два.
Погледнах през прозореца града ми
и пуст, и сив и с празнота
тревожеха се хората, нагърбени с проблемите,
играеха децата, носени напред от времето,
а влюбените пламенно шептят, че вечно едни за други те ще бдят.
И бягат, бягат от проблемите.
От сухия към другия сезон,
редят се смени-нощни, дневните
и назад във времето оставяш своя блян.
за друг живот, за свежест, за простора.
Но идва ден, когато,
самотна, в самота,
реших, че нямам много и изгледите си ако не променя,
и себе си не ще намеря, загубена, забравена в тази тук земя.
И днес от мокрия прозорец, следя с очи-
и хората забързани, и грижите им, и умората дори.
И пак се чувствам стара, посърнала, но радостна; сама,
но самотата бях оставила далеч насад в онази празнота.
Лошо ми е по начина, по който ме притискат
и в рамките, които ме ограничават.
Лошо ми е, когато ми се иска
да бъда себе си пред празния театър.
Лошо ми е, когато се крия,
само за да мога да бъда разбрана.
Лошо ми е да избирам,
когато от избора смисъл няма...
И няма, няма да е друго
след ден, след два, след месец.
Животът си върви, светът се върти,
а аз в затвора скитам тъй обречена.
С черно було, с черна рокля съм облечена
и не за жалост, а за радост.
Радостта от мъката, от болката...
и тая, що спасява ме от дявола.
И ведата такава е, еднаква.
И тук, и там, навеки.
Това го зная аз прекрасно,
но пак живея, за да мога
душевно да израсна.
И ден след ден редяха се годините
и миг след миг живота остаря
разделяха се пътища и хората
променящи се, със загрубелите от нищета сърца.
И ден след ден, след два, след много
сама и в самота
реших, че няма смисъл от тревоги
животът е един, не са ми два.
Погледнах през прозореца града ми
и пуст, и сив и с празнота
тревожеха се хората, нагърбени с проблемите,
играеха децата, носени напред от времето,
а влюбените пламенно шептят, че вечно едни за други те ще бдят.
И бягат, бягат от проблемите.
От сухия към другия сезон,
редят се смени-нощни, дневните
и назад във времето оставяш своя блян.
за друг живот, за свежест, за простора.
Но идва ден, когато,
самотна, в самота,
реших, че нямам много и изгледите си ако не променя,
и себе си не ще намеря, загубена, забравена в тази тук земя.
И днес от мокрия прозорец, следя с очи-
и хората забързани, и грижите им, и умората дори.
И пак се чувствам стара, посърнала, но радостна; сама,
но самотата бях оставила далеч насад в онази празнота.
Лошо ми е по начина, по който ме притискат
и в рамките, които ме ограничават.
Лошо ми е, когато ми се иска
да бъда себе си пред празния театър.
Лошо ми е, когато се крия,
само за да мога да бъда разбрана.
Лошо ми е да избирам,
когато от избора смисъл няма...
И няма, няма да е друго
след ден, след два, след месец.
Животът си върви, светът се върти,
а аз в затвора скитам тъй обречена.
С черно було, с черна рокля съм облечена
и не за жалост, а за радост.
Радостта от мъката, от болката...
и тая, що спасява ме от дявола.
И ведата такава е, еднаква.
И тук, и там, навеки.
Това го зная аз прекрасно,
но пак живея, за да мога
душевно да израсна.