stefity
07-27-2008, 13:51
Еми вижте сега.... по принцип пиша стихове, за жалост напоследък нямам време, но това е друга тема. Но преди няколко дни, изведнъж почнах да пиша нещо, което просто се изля от мен, поради причината, че отново бях зарината от вечните проблеми.... това което написах е просто един вид размишления, над живота ми....или просто за това какво е да живееш. Абе...и аз не мога да го опиша, но ми харесва като за начало на нещо....да предопредя, че не е довършено..., но ще се надявам на някой или друг коментар. :)
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Животът...какво всъщност е това? Кога започва? Кога го изживяваме истински? Кога свършва за един човек? - Дали когато умре физически или по скоро психически? И както може би много хора се питат - "Защо живея този живот?!" или "Защо той е по щастлив от мен в живота си, защо има повече пари, любов..." Поне един път, всеки един човек в своя така наречен "живот" си задава тези въпроси. Но кой всъщност може да ни даде отговори. Тук се крие мистерията - Никой не знае. За нас хората, за които се знае че сме най-висши на тази планета...или може би дори вселена, се знае също така че сме твърде забързани във времето в което трябва да обичаме, да се радваме...във времето в което трябва да обръщаме внимание на всяко едно нещо около нас. Било то някое дете, играещо си навън в парка, на някое цвете, което съществува само за да създава красота, любов и радост или пък на някоя влюбена двойка, за която сега всички проблеми са изчезнали, и най-важното за тях е това, че са щастливи! Защо ли сме се превърнали в същества, непочитащи своята природа и това което им се дава без да иска нищо в замяна? Заради пари биха казали някои, слава или просто защото не ни е грижа и вече сме забравили какво е чувството да живееш истински...да се радваш на това което имаш или ще имаш.Ще ви разкажа една история...може би една история за живота, или просто за това какво се случва с едно момиче, живяло малко, но научило много. За това, как се страда, обича и мрази...Да, това е моята история.
Събуждам се отново, всичко е същото - стаята ми е в неразбория, майка ми прави закуската в кухнята, баща ми най вероятно все още спи или се излежава както винаги...не му пука за нищо, но сигурно това е да си баща, да носиш пари вкъщи и да осигоряваш прехрана, поне така си мислех преди. И в тази сутрин всичко беше същото, с изключение на мен. Бях различна...Не бях вече онова момиченце, което се радва на малките неща в живота. Но защо? Какво ми ставаше? Бях твърде малка, може би на единадест или дванадесет за да разбера какво точно ставаше, но знаех, че нищо вече нямаше да е същото. Никой нямаше да ме разбере, и затова реших да не показвам чувствата си докато не настъпи точният момент. И така, животът ми си продължаваше, все така еднообразен и никой не подозираше какво изпитвам всъщност. Криех, лъжех себе си и другите че съм добре...но всъщност, таях в себе си все повече омраза и мъст! "Но защо ще го правя, какво в живота ми не е наред?!" - Сигурно това щеше да е въпросът на родителите ми ако им бях разкрила това, което чувствам и крия толкова дълго в себе си. Но не, все още не е дошъл момента в който всички ще разберат, че не съм това момиченце за което ме мислят, не, аз съм друга, но един човек, заради който се промених едва ли някога ще ме разбере...баща ми. Защо трябваше да е такъв? Толкова много неща трябва да му кажа, за толкова негови грешки трябва да му крещя! Но не още, ще търпя. Дори не знам защо пиша това, в главата ми има толкова объркани мсили, толкова много въпроси...просто ми трябваше отдушник, но едва ли ще излезе нещо от това. Но може би тук, на този бял лист хартия бих могла да напиша това, което толкова години не успях да кажа на човека, когото наричам мой баща...Баща ми, човек, който смята че щом е донесъл пари вкъщи и че щом ни храни си е свършил "работата" и ние би трябвало да сме доволни...но дали наистина е така? На мен не ми стигаше само това, исках да чуя от него че ме обича, че се гордее с мен, че иска да поговори с мен и че иска да споделя проблемите си с него...но не, единственото което получавах беше това, което вече и сама мога да си дам, и по точно материални неща, които за него бяха достъчни...Докато майка ми, ех майка ми - Тази жена, която винаги се е лишавала от всичко заради семейството, жената която заслужава да живее в друг свят, изпълнен с любов, докато всъщност тя се бъхти до край, докато този така наречен мой баща търси винаги най лесното. Майка ми, тя си мислеше че не разбирам нищо, но и аз исках да е така, криех това, което трябваше да и кажа преди много време. Да и кажа за това, какво мисля за "баща си". Никой не ме познава истински, никой не знае за чувствата ми...всички си мислят че аз съм просто някакво дете, което е още малко, и не разбира живота на големите. Но грешаха, и аз го знаех, но нямаше смисъл да им обяснявам защото така или иначе никой няаше да ме излуша. Това е лошото да си дете, начинът по който хората се отнасят с теб, все едно, че си нямаш напредстава от живота.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Животът...какво всъщност е това? Кога започва? Кога го изживяваме истински? Кога свършва за един човек? - Дали когато умре физически или по скоро психически? И както може би много хора се питат - "Защо живея този живот?!" или "Защо той е по щастлив от мен в живота си, защо има повече пари, любов..." Поне един път, всеки един човек в своя така наречен "живот" си задава тези въпроси. Но кой всъщност може да ни даде отговори. Тук се крие мистерията - Никой не знае. За нас хората, за които се знае че сме най-висши на тази планета...или може би дори вселена, се знае също така че сме твърде забързани във времето в което трябва да обичаме, да се радваме...във времето в което трябва да обръщаме внимание на всяко едно нещо около нас. Било то някое дете, играещо си навън в парка, на някое цвете, което съществува само за да създава красота, любов и радост или пък на някоя влюбена двойка, за която сега всички проблеми са изчезнали, и най-важното за тях е това, че са щастливи! Защо ли сме се превърнали в същества, непочитащи своята природа и това което им се дава без да иска нищо в замяна? Заради пари биха казали някои, слава или просто защото не ни е грижа и вече сме забравили какво е чувството да живееш истински...да се радваш на това което имаш или ще имаш.Ще ви разкажа една история...може би една история за живота, или просто за това какво се случва с едно момиче, живяло малко, но научило много. За това, как се страда, обича и мрази...Да, това е моята история.
Събуждам се отново, всичко е същото - стаята ми е в неразбория, майка ми прави закуската в кухнята, баща ми най вероятно все още спи или се излежава както винаги...не му пука за нищо, но сигурно това е да си баща, да носиш пари вкъщи и да осигоряваш прехрана, поне така си мислех преди. И в тази сутрин всичко беше същото, с изключение на мен. Бях различна...Не бях вече онова момиченце, което се радва на малките неща в живота. Но защо? Какво ми ставаше? Бях твърде малка, може би на единадест или дванадесет за да разбера какво точно ставаше, но знаех, че нищо вече нямаше да е същото. Никой нямаше да ме разбере, и затова реших да не показвам чувствата си докато не настъпи точният момент. И така, животът ми си продължаваше, все така еднообразен и никой не подозираше какво изпитвам всъщност. Криех, лъжех себе си и другите че съм добре...но всъщност, таях в себе си все повече омраза и мъст! "Но защо ще го правя, какво в живота ми не е наред?!" - Сигурно това щеше да е въпросът на родителите ми ако им бях разкрила това, което чувствам и крия толкова дълго в себе си. Но не, все още не е дошъл момента в който всички ще разберат, че не съм това момиченце за което ме мислят, не, аз съм друга, но един човек, заради който се промених едва ли някога ще ме разбере...баща ми. Защо трябваше да е такъв? Толкова много неща трябва да му кажа, за толкова негови грешки трябва да му крещя! Но не още, ще търпя. Дори не знам защо пиша това, в главата ми има толкова объркани мсили, толкова много въпроси...просто ми трябваше отдушник, но едва ли ще излезе нещо от това. Но може би тук, на този бял лист хартия бих могла да напиша това, което толкова години не успях да кажа на човека, когото наричам мой баща...Баща ми, човек, който смята че щом е донесъл пари вкъщи и че щом ни храни си е свършил "работата" и ние би трябвало да сме доволни...но дали наистина е така? На мен не ми стигаше само това, исках да чуя от него че ме обича, че се гордее с мен, че иска да поговори с мен и че иска да споделя проблемите си с него...но не, единственото което получавах беше това, което вече и сама мога да си дам, и по точно материални неща, които за него бяха достъчни...Докато майка ми, ех майка ми - Тази жена, която винаги се е лишавала от всичко заради семейството, жената която заслужава да живее в друг свят, изпълнен с любов, докато всъщност тя се бъхти до край, докато този така наречен мой баща търси винаги най лесното. Майка ми, тя си мислеше че не разбирам нищо, но и аз исках да е така, криех това, което трябваше да и кажа преди много време. Да и кажа за това, какво мисля за "баща си". Никой не ме познава истински, никой не знае за чувствата ми...всички си мислят че аз съм просто някакво дете, което е още малко, и не разбира живота на големите. Но грешаха, и аз го знаех, но нямаше смисъл да им обяснявам защото така или иначе никой няаше да ме излуша. Това е лошото да си дете, начинът по който хората се отнасят с теб, все едно, че си нямаш напредстава от живота.