ScionOfStorm
07-30-2008, 15:35
Мъртвите очи не виждат Спиралите на времевите течения. Живи очи вече няма.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Отдавна, много отдавна, когато нашата Майка беше още млада, а утробата й неопетнена, ненабраздена от машините (родени от кръвоизлива на едно вселенско съзнание, раздробено сред нейните Деца), по земните плата и поля бродеха Пророци. Избраници на Боговете, дарени с нищожна част от тяхното Познание и Мъдрост. Макар и неимоверно малка, обаче, тази частица беше с умопомрачаваща тежест в света на Низшите създания, мислещи се за господари на Света и горделиви в глупостта си. Бързо се разчуваше за знанието и дарбите на тези Пророци, и, ламтящи за опасното Познание, хората се стичаха като преливаща река към тези Чеда на Горните, искащи да узнаят за подводните камъни в извора на живота си. Забравили за скритата същност на това си действие, и за неговата жестокост, те ликуваха, когато чуеха словата на забуления в роба Пратеник и оставяха в кесията му парите, които той така и не бе искал. Защото знанието не се търгува за пари.
Така и не разбраха уж прогледналите слепи, че всеки искащ да узнае хода на жизнения си път, добавяше отровен нокът, впит в сърцата на Пророците. Защото да можеш да видиш бъдещето на всички други, без да знаеш и зрънце от просо за своето, беше бич, оставил браздите си във всеки възможен улей на Душата им. Благословени от Боговете, наивно помислили си, че човечеството е готово за дара им, прокълнати в съществуването си сред своите себеподобни, такива бяха клетите пратеници. И когато монетите спираха въртенето си в ума и в кесията, нежелани, хладна любима от злато, те плачеха толкова горчиво, че дърветата превиваха снагата си, разсипвайки листа в опита си да пресушат жаловития им плач.
Така и не осъзнаха слепите прогледнали, че прекомерното Знание е вредно – не само за тях, но и за даряващите им го. Прозря го майката с малко дете на ръка, която разбра, че то ще умре само след година от люта настинка. Разбраха го и двамата подпийнали приятели, когато Пророкът със стон отрони три думи към по-ниския, смразяващи както сланата е за крехките растения: “Утре ще умреш.”
Така и не разбраха мъчениците-пророци, че дори да се лишиш от земния си взор и да дариш Смърт на очите си, отровният Дар от Боговете все ще стои при теб и ще те изгаря с уж изцерителна и благословена светлина. И когато тълпите прииждаха ли, прииждаха, майчин плач се редуваше с щастлив възглас, провокиран от обещанието за несметно богатство някъде из Пътя на живота, когато ноктите вече започваха да раздират сърцата, отровата попиваше усойнически в душата, Пратениците избираха да дарят Смърт на самите себе си, не само на прашното си зрение.
Оттогава няма Пророци, няма Дарове, Боговете са ни забравили, а ние ринем с хищнически крайници в свещената пръст на Майката ни, която плаче всяка вечер в глухата тъма. Няма кой да я чуе, няма кой и да поиска да я чуе. Както и риданието на всеки Пророк, впримчен в успокоителната прегръдка на Пръстта. Там, където няма отрова, няма нокти, няма и Бъдеще.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Отдавна, много отдавна, когато нашата Майка беше още млада, а утробата й неопетнена, ненабраздена от машините (родени от кръвоизлива на едно вселенско съзнание, раздробено сред нейните Деца), по земните плата и поля бродеха Пророци. Избраници на Боговете, дарени с нищожна част от тяхното Познание и Мъдрост. Макар и неимоверно малка, обаче, тази частица беше с умопомрачаваща тежест в света на Низшите създания, мислещи се за господари на Света и горделиви в глупостта си. Бързо се разчуваше за знанието и дарбите на тези Пророци, и, ламтящи за опасното Познание, хората се стичаха като преливаща река към тези Чеда на Горните, искащи да узнаят за подводните камъни в извора на живота си. Забравили за скритата същност на това си действие, и за неговата жестокост, те ликуваха, когато чуеха словата на забуления в роба Пратеник и оставяха в кесията му парите, които той така и не бе искал. Защото знанието не се търгува за пари.
Така и не разбраха уж прогледналите слепи, че всеки искащ да узнае хода на жизнения си път, добавяше отровен нокът, впит в сърцата на Пророците. Защото да можеш да видиш бъдещето на всички други, без да знаеш и зрънце от просо за своето, беше бич, оставил браздите си във всеки възможен улей на Душата им. Благословени от Боговете, наивно помислили си, че човечеството е готово за дара им, прокълнати в съществуването си сред своите себеподобни, такива бяха клетите пратеници. И когато монетите спираха въртенето си в ума и в кесията, нежелани, хладна любима от злато, те плачеха толкова горчиво, че дърветата превиваха снагата си, разсипвайки листа в опита си да пресушат жаловития им плач.
Така и не осъзнаха слепите прогледнали, че прекомерното Знание е вредно – не само за тях, но и за даряващите им го. Прозря го майката с малко дете на ръка, която разбра, че то ще умре само след година от люта настинка. Разбраха го и двамата подпийнали приятели, когато Пророкът със стон отрони три думи към по-ниския, смразяващи както сланата е за крехките растения: “Утре ще умреш.”
Така и не разбраха мъчениците-пророци, че дори да се лишиш от земния си взор и да дариш Смърт на очите си, отровният Дар от Боговете все ще стои при теб и ще те изгаря с уж изцерителна и благословена светлина. И когато тълпите прииждаха ли, прииждаха, майчин плач се редуваше с щастлив възглас, провокиран от обещанието за несметно богатство някъде из Пътя на живота, когато ноктите вече започваха да раздират сърцата, отровата попиваше усойнически в душата, Пратениците избираха да дарят Смърт на самите себе си, не само на прашното си зрение.
Оттогава няма Пророци, няма Дарове, Боговете са ни забравили, а ние ринем с хищнически крайници в свещената пръст на Майката ни, която плаче всяка вечер в глухата тъма. Няма кой да я чуе, няма кой и да поиска да я чуе. Както и риданието на всеки Пророк, впримчен в успокоителната прегръдка на Пръстта. Там, където няма отрова, няма нокти, няма и Бъдеще.