addictiv
07-30-2008, 16:18
Най-много ме натъжава да чета тъжни любовни истории за несподелена любов, раздяла и т.н., докато слушам музика, която ми напомня за същите чувства. В момента слушам точно такава музика и не мога да си обясня защо си позволявам да ме боли, да се поддавам на слабостта... Защо, за Бога, има хора като мен, които изпитват някаква нужда от време на време да се чувстват зле, да ги боли, да страдат? Не искам да се боря, мъката в мен е по-силна. Не плача. Просто съм тъжна и някъде дълбоко в мен осъзнавам, че самата аз искам да е така.
Преди време сама зарязах мъжа, единствения мъж, който наистина ме правеше щастлива. Този, който знаеше какво искам и какво ми харесва без никога да съм го изричала на глас. Този, който знаеше каква цел преследва и как да я постигне. Този, който ме научи на всичко, което съм. Този, който ме научи как да вървя, как да седя, как да се усмихвам, как да държа на моето си мнение, как да съм силна в трудните моменти. Не ми каза само как да го забравя. Защото дори и сега той е моята база за сравнение за мъжете.
Въпреки всичко това, аз го зарязах без да кажа и дума. Всъщност не го зарязах, а просто избягах, защото си мислех, че това е единствения начин да го забравя. Връзката ни, дори дългогодишна, нямаше бъдеще. Колкото и време да бяхме заедно, нямаше как да е завинаги. Знаех го. Знаех и колко той държи на мен, но в същия момент осъзнавах, че всичко се гради на основата ''взаимна изгода''. Аз имах нужда от него, от самия него, силния и умния, властния, Истинския Мъжкар. А той взимаше от мен всичко,от което един Истински Мъж се нуждае, дори да не си го признава - любов, нежност, прегръдки, целувки, ако щеш дори и по детски изразени щуротии.
Само че аз усещах празнината в себе си, чувствах се като кафе-машината, без която сутрин не можеш, но след като изпиеш кафето си - тя не ти е нужна вече. До другия ден, когато отново имаш нужда от нея за един миг от деня. Да, това е принципа на егоиста - да има това, което иска и то на момента. А аз бях това, което ''той иска''. И ме имаше. И ми даваше. Но може ли това да е достатъчно? За мен - не. С времето той ме зарази с егоизма си. Никога не ми беше достатъчно. Исках да заспивам с него, да се събуждам до него, да пием сутрешното си кафе заедно на плажа... Невъзможно! Той беше роб на работата си, на срещите, на парите... Нямаше много време за мен. Но намираше, когато изпитваше нужда да съм до него. Защото само аз усещах недостатъците, които той умело криеше от другите. Нито за минута не си позволяваше да е слаб. А това го натоварваше. И когато бяхме заедно, той без думи си признаваше, че е слаб и иска моята подкрепа, а аз без думи, само с жестове и любов, го ''лекувах''.
И въпреки всичко - избягах. Наистина си вярвах, че голямото растояние ще изтрие мислите ми за него, ще се размаже образа му, ще избледнее... Самозаблудата е пълна! Сънувам го, липсва ми, едновременно искам и не искам да го видя. Не знам как ще се почувствам и как ще реагирам. Страх ме е. Слаба съм. Толкова време не помогна да забравя... какво, подяволите тогава, би помогнало...
Преди време сама зарязах мъжа, единствения мъж, който наистина ме правеше щастлива. Този, който знаеше какво искам и какво ми харесва без никога да съм го изричала на глас. Този, който знаеше каква цел преследва и как да я постигне. Този, който ме научи на всичко, което съм. Този, който ме научи как да вървя, как да седя, как да се усмихвам, как да държа на моето си мнение, как да съм силна в трудните моменти. Не ми каза само как да го забравя. Защото дори и сега той е моята база за сравнение за мъжете.
Въпреки всичко това, аз го зарязах без да кажа и дума. Всъщност не го зарязах, а просто избягах, защото си мислех, че това е единствения начин да го забравя. Връзката ни, дори дългогодишна, нямаше бъдеще. Колкото и време да бяхме заедно, нямаше как да е завинаги. Знаех го. Знаех и колко той държи на мен, но в същия момент осъзнавах, че всичко се гради на основата ''взаимна изгода''. Аз имах нужда от него, от самия него, силния и умния, властния, Истинския Мъжкар. А той взимаше от мен всичко,от което един Истински Мъж се нуждае, дори да не си го признава - любов, нежност, прегръдки, целувки, ако щеш дори и по детски изразени щуротии.
Само че аз усещах празнината в себе си, чувствах се като кафе-машината, без която сутрин не можеш, но след като изпиеш кафето си - тя не ти е нужна вече. До другия ден, когато отново имаш нужда от нея за един миг от деня. Да, това е принципа на егоиста - да има това, което иска и то на момента. А аз бях това, което ''той иска''. И ме имаше. И ми даваше. Но може ли това да е достатъчно? За мен - не. С времето той ме зарази с егоизма си. Никога не ми беше достатъчно. Исках да заспивам с него, да се събуждам до него, да пием сутрешното си кафе заедно на плажа... Невъзможно! Той беше роб на работата си, на срещите, на парите... Нямаше много време за мен. Но намираше, когато изпитваше нужда да съм до него. Защото само аз усещах недостатъците, които той умело криеше от другите. Нито за минута не си позволяваше да е слаб. А това го натоварваше. И когато бяхме заедно, той без думи си признаваше, че е слаб и иска моята подкрепа, а аз без думи, само с жестове и любов, го ''лекувах''.
И въпреки всичко - избягах. Наистина си вярвах, че голямото растояние ще изтрие мислите ми за него, ще се размаже образа му, ще избледнее... Самозаблудата е пълна! Сънувам го, липсва ми, едновременно искам и не искам да го видя. Не знам как ще се почувствам и как ще реагирам. Страх ме е. Слаба съм. Толкова време не помогна да забравя... какво, подяволите тогава, би помогнало...