stefity
08-07-2008, 11:43
Здрасти отново 8-) Ми почнах да пиша една история 8-) нещо като криминален роман... :lol: Ама сега до колко става е друга работа хаха 8-) Та значи още е в началото, но искам мнения :) Ааа и да предупредя 8-) На който му се вижда дълго и не му се чете да не чете 8-) Айде чакам :-P :-)
Дявол в Рая
1.
Той беше висок, леко мургав, с дълбок поглед и тайнствена усмивка. Живееше еднообразен, и обикновен живот в голяма къща в предградията заобиколен от райска хармония, с която и той самият едва свикна, където хората бяха изолирани от шумотевицата на големите градове. Съседите му бяха разделени на две части - Възрастни хора, които се бяха установили там, защото знаеха, че ще могат да изживеят спокойно оставащите им няколко години, или млади семейства, с малки деца, които предпочитаха тихия и спокоен живот за своето потомство, а и за самите себе си. Тук, в това все още райско кътче, всеки един знаеше точно какво се случва отвън красивите им бели къщи... Всяка сутрин, точно в 7.00 сутринта, покрай всички зелени и свежи ливади, минаваше камион, каран от пощальона: Около 50 годишен, чернокож мъж, който както винаги облечен в типично бялата си унифорна, оставяше с весела усмивка един по един вестниците на все още несъбудилите се хора, но веднага, щом той отминеше, всички сякаш с някаква магия се събуждаха и започваха да вършат ежедневните си задължения.
- Красиво утро, не мислиш ли? - Подхвърли той на единствената млада вдовица на това място, която всяка сутрин правеше своя крос, като обикаляше съседните къщи.
- Както всяка сутрин тук. - Отвърна тя, като не забавяше темпото си. Той се усмихна и продължи до пощенската си кутия, за да вземе сутрешния си вестник и да се отдаде на заслужената си почивка от доста дълго време. Мъжът, за когото до сега Ви говорих, беше значително преуспял, като се има в предвид годините му. Беше само на 27, но вече беше основал своя собствена компания в големия град. Правеше успешни сделки и печелеше по близо 2,5млн. долара на година. Взе вестника в ръце и на първата страница срещна снимката си, придружена от следното заглавие: "Младият президент Ерик Смит отново успя...!" И това беше действително така! Ерик беше успял да продаде много от акцийте на компанията си на известна фирма за имоти и беше спечелил не само пари, а и много повече: Слава, почит, подчинени, възхищение... общо взето всичко, което му трябва на един мъж като Ерик Смит. Той вдигна глава от статията и се огледа наоколо - Вдиша дълбоко и спокойно от свежият въздух и погледна съседните къщи и тихите улички, където повечето родители изпращаха децата си на училище, а след това всеки от тях се заемаше или с работа или с домакинстване в къщи. "Дали наистина, имаше всичко?" - Помисли си Ерик, и със спокойни крачки се запъти към къщата си и отвори тежката дървена врата, докато думите още отекваха в съзнанието му - "Дали наистина, имаше всичко?"...
2.
Сара довършваше кроса си и изморена се прибра в къщата си отсреща тази на Ерик. Реши, че първо ще отиде да пийне студен портокалов сок, а след това, ще си вземе отпускаща вана. По пътя към кухнята, взе със себе си една хавлия и попи потта от стегнатото си тяло. Сара беше на 24, млада вдовица, изгубила съпруга си в злощастна катастрофа преди 4 месеца, решила да напусне големият град и да започне с живота си наново тук, в предградията. Докато си наливаше от разхладителния сок, си припомни репликата на Ерик от тази сутрин. - "Стига! Не си мисли за него, той не е за теб!" - Повтори си няколко пъти в главата си Сара...но чувствата и страстта говореха друго. Изведнъж, замислена в собствените си мисли, тя усети хладния допир на стоманен нож върху врата си. Опита се да изпищи, но в този момент от устата и се чу единствено приглушено хлипване. Тя беше в паника... не знаеше какво става и кой е тайнственият нападател зад гърба й.
- Спокойно мила, не съм толкова глупав, за да ти прережа гърлото точно тук, в собствения ти дом. Но ако не направиш това, което ти кажа, повярвай ми, ще го направя. - Каза мъжът с необикновенно спокоен тон.
- Нищо няма да правя! - Каза Сара, като се опитваше да скрие всякакъв страх и несигорност в гласа си, докато в същия момент, сърцето и щеше да изкочи.
- О, напротив...познавам те твърде добре, и знам, че се правиш на силна, но всъщност мога да те пречупя във всеки един момент. - Гласът му продължаваше да звучи така спокойно, но и някак си сериозно и Сара започваше малко по малко да се паникьосва. От къде може да ме познава?! Аз съм нова тук! Трябва да извикам помощ по някакъв начин...
- Какво има Сара? Да не те изплаших, а? - Каза похитителят със саркастичен тон.
- Ни най-малко! Който и да си, и каквото и да искаш от мен, няма да го получиш! И ще си платиш за това вярвай ми!
- Знаеш ли? Предлагам ти, да отидем в дневната ти, да седнем, и ти да ме изслушаш. Имам задача за теб, и не си мисли, че няма да я направиш, защото ако нещо се обърка, полицията ще трябва да събира с дни останките от тялото ти, които ще бъдат разпръснати навсякъде... Няма да е приятна гледка, повярвай ми.
Сара реши за момента да се примири със ситуацията, а след това щеше да измисли план как да избяга.
- Добре. - Отчаяно заяви тя. Ще направя това, което ми казваш.
- Добро момиче. Видя ли, не е толкова трудно. Сега се обърни, ела в дневната и слушай внимателно това, което ще ти кажа. И без номера нали?!
Сара се обърна бавно, и видя лицето, което щеше да промени живота й завинаги, а и не само нейният, ами и на всички жители тук, на това спокойно и може би вече не чак толкова райско кътче...
3.
Топлите слънчеви лъчи проникваха през прозореца и оргяваха красивото й тяло... снежно-бялата й и копринено мека кожа. Един кичур от тъмно кестенявата й коса, се беше спуснал над спящото й лице, посегнах да го отметна назад, като в същото време, нежно я погалих... и изведнъж, всичко това ми заприлича на миг от приказка! Аз, тя, цялото време на света и неизгасващото слънце...неизгасваща, беше и моята любов към нея! Изведнъж, тя отвори очи и ме погледна със сънен поглед, но също така и с поглед, излъчващ само спокойствие и вяра. Трябваше ми само един от тези нейни погледи, за да забравя и най-лошите си проблеми. Щом видех тези очи, можех да мисля само за едно нещо, и това беше съществото, което лежи спокойно в прегръдките ми...
- Добро утро. - И още преди да успея да чуя до край тези думи, се чу блъскане, сякаш идващо от друг свят, сякаш идващо, за да разруши вълшебният миг...
Ерик стреснато отвори очи и се събуди в меко кресло в голямата си и празна къща, приказката я нямаше и той отново беше в реалността. Второто блъскане по голямата врата му беше достатъчно, за да се отърси напълно от съня си и той започна сънено да търси дистанционното за да намали звука на телевизора, който той гледаше преди да заспи. Сега даваха някакъв стар, черно-бял филм, но преди даже да е разбрал кой е той, Ерик спря телевизора. И отново, трескаво чукане по вратата...
- Кой по дяволите може да бъде!? - Изруга нервно под носа си Ерик, докато с несигурни и замаяни стъпки отиваше да отвори. Сигурно бяха отново някои нахални журналисти, които непрестанно го преследваха за интервюта за някоя статия.
- Човек не може да си почине дори и във собствения си дом. - Каза си той, докато на ум си мислеше реч, с която да накара журналитите да си отидат.
Най накрая, той отвори вратата и видя пред себе си човека, който най-малко очакваше да види.
- Сара?! Какво правиш тук? Да не се е случило нещо, изглеждаш, все едно си видяла призрак! - Попита я Ерик, като звучеше възможно най-загрижен и притеснен. Но в същия момент си мислеше, че сигурно някоя тръба се е спукала и тя има нужда от помощ. Сара често молеше Ерик да й помага в домакинството тъй като беше твърде млада, пък и беше останала без съпруга си., а и Ерик нямаше нищо против да й помага, харесваше я, и му беше приятно да бъде в компанията й, макар и през това време да завиваше някоя крушка или пък оправяше някой шкав...
- Моля те! Ела с мен, спешно е!
- Виж, момента не е много подходящ, става ли да дойда по-късно? - Опита се да откаже Ерик.
- Не! Трябва да говорим, моля те!
- Защо не поговорим тук? Влез вкъщи и ми обясни какво се е случило и защо толкова спешно ти трябвам.
- Не можем да говорим тук, трябва да дойдеш с мен, наистина. - Продължаваше да повтаря тя, като го гледаше с необичайно отчаян поглед.
Ерик започна да си мисли, че наистина нещо не е наред, и реши да я последва, за да се увери сам, пък и може би, щеше да я накара да му каже нещо по пътя.
- Добре, ще дойда. - Отговори спокойно той.
Сара дори и не го изчака докато той затваряше вратата и тръгна с бързи стъпки към къщата си. Ерик заключи набързо голямата входна врата и тичайки, настигна Сара, която вече беше преполовила пътя и не намаляше крачка...Няколко пъти Ерик се опита да я заговори, но всеки път чуваше единствено и само отсечено - "не можем да говорим сега!". Минаха покрай ливадата и най-накрая, стигнаха до къщата на Сара. Беше началото на лятото, но беше още ранно утро и необичайно студено за сезона. Запъхтяни и двамата се спряха пред вратата и само един поглед от страна на Сара беше достатъчен, за Ерик за да разбере, че нещо наистина не е наред.
- Хайде да влизаме. - Подкани я Ерик и двамата се скриха от красивата уличка, с красиви ливади и подредени къщи, където всичко изглеждаше толкова спокойно! Но, до кога ли...
Дявол в Рая
1.
Той беше висок, леко мургав, с дълбок поглед и тайнствена усмивка. Живееше еднообразен, и обикновен живот в голяма къща в предградията заобиколен от райска хармония, с която и той самият едва свикна, където хората бяха изолирани от шумотевицата на големите градове. Съседите му бяха разделени на две части - Възрастни хора, които се бяха установили там, защото знаеха, че ще могат да изживеят спокойно оставащите им няколко години, или млади семейства, с малки деца, които предпочитаха тихия и спокоен живот за своето потомство, а и за самите себе си. Тук, в това все още райско кътче, всеки един знаеше точно какво се случва отвън красивите им бели къщи... Всяка сутрин, точно в 7.00 сутринта, покрай всички зелени и свежи ливади, минаваше камион, каран от пощальона: Около 50 годишен, чернокож мъж, който както винаги облечен в типично бялата си унифорна, оставяше с весела усмивка един по един вестниците на все още несъбудилите се хора, но веднага, щом той отминеше, всички сякаш с някаква магия се събуждаха и започваха да вършат ежедневните си задължения.
- Красиво утро, не мислиш ли? - Подхвърли той на единствената млада вдовица на това място, която всяка сутрин правеше своя крос, като обикаляше съседните къщи.
- Както всяка сутрин тук. - Отвърна тя, като не забавяше темпото си. Той се усмихна и продължи до пощенската си кутия, за да вземе сутрешния си вестник и да се отдаде на заслужената си почивка от доста дълго време. Мъжът, за когото до сега Ви говорих, беше значително преуспял, като се има в предвид годините му. Беше само на 27, но вече беше основал своя собствена компания в големия град. Правеше успешни сделки и печелеше по близо 2,5млн. долара на година. Взе вестника в ръце и на първата страница срещна снимката си, придружена от следното заглавие: "Младият президент Ерик Смит отново успя...!" И това беше действително така! Ерик беше успял да продаде много от акцийте на компанията си на известна фирма за имоти и беше спечелил не само пари, а и много повече: Слава, почит, подчинени, възхищение... общо взето всичко, което му трябва на един мъж като Ерик Смит. Той вдигна глава от статията и се огледа наоколо - Вдиша дълбоко и спокойно от свежият въздух и погледна съседните къщи и тихите улички, където повечето родители изпращаха децата си на училище, а след това всеки от тях се заемаше или с работа или с домакинстване в къщи. "Дали наистина, имаше всичко?" - Помисли си Ерик, и със спокойни крачки се запъти към къщата си и отвори тежката дървена врата, докато думите още отекваха в съзнанието му - "Дали наистина, имаше всичко?"...
2.
Сара довършваше кроса си и изморена се прибра в къщата си отсреща тази на Ерик. Реши, че първо ще отиде да пийне студен портокалов сок, а след това, ще си вземе отпускаща вана. По пътя към кухнята, взе със себе си една хавлия и попи потта от стегнатото си тяло. Сара беше на 24, млада вдовица, изгубила съпруга си в злощастна катастрофа преди 4 месеца, решила да напусне големият град и да започне с живота си наново тук, в предградията. Докато си наливаше от разхладителния сок, си припомни репликата на Ерик от тази сутрин. - "Стига! Не си мисли за него, той не е за теб!" - Повтори си няколко пъти в главата си Сара...но чувствата и страстта говореха друго. Изведнъж, замислена в собствените си мисли, тя усети хладния допир на стоманен нож върху врата си. Опита се да изпищи, но в този момент от устата и се чу единствено приглушено хлипване. Тя беше в паника... не знаеше какво става и кой е тайнственият нападател зад гърба й.
- Спокойно мила, не съм толкова глупав, за да ти прережа гърлото точно тук, в собствения ти дом. Но ако не направиш това, което ти кажа, повярвай ми, ще го направя. - Каза мъжът с необикновенно спокоен тон.
- Нищо няма да правя! - Каза Сара, като се опитваше да скрие всякакъв страх и несигорност в гласа си, докато в същия момент, сърцето и щеше да изкочи.
- О, напротив...познавам те твърде добре, и знам, че се правиш на силна, но всъщност мога да те пречупя във всеки един момент. - Гласът му продължаваше да звучи така спокойно, но и някак си сериозно и Сара започваше малко по малко да се паникьосва. От къде може да ме познава?! Аз съм нова тук! Трябва да извикам помощ по някакъв начин...
- Какво има Сара? Да не те изплаших, а? - Каза похитителят със саркастичен тон.
- Ни най-малко! Който и да си, и каквото и да искаш от мен, няма да го получиш! И ще си платиш за това вярвай ми!
- Знаеш ли? Предлагам ти, да отидем в дневната ти, да седнем, и ти да ме изслушаш. Имам задача за теб, и не си мисли, че няма да я направиш, защото ако нещо се обърка, полицията ще трябва да събира с дни останките от тялото ти, които ще бъдат разпръснати навсякъде... Няма да е приятна гледка, повярвай ми.
Сара реши за момента да се примири със ситуацията, а след това щеше да измисли план как да избяга.
- Добре. - Отчаяно заяви тя. Ще направя това, което ми казваш.
- Добро момиче. Видя ли, не е толкова трудно. Сега се обърни, ела в дневната и слушай внимателно това, което ще ти кажа. И без номера нали?!
Сара се обърна бавно, и видя лицето, което щеше да промени живота й завинаги, а и не само нейният, ами и на всички жители тук, на това спокойно и може би вече не чак толкова райско кътче...
3.
Топлите слънчеви лъчи проникваха през прозореца и оргяваха красивото й тяло... снежно-бялата й и копринено мека кожа. Един кичур от тъмно кестенявата й коса, се беше спуснал над спящото й лице, посегнах да го отметна назад, като в същото време, нежно я погалих... и изведнъж, всичко това ми заприлича на миг от приказка! Аз, тя, цялото време на света и неизгасващото слънце...неизгасваща, беше и моята любов към нея! Изведнъж, тя отвори очи и ме погледна със сънен поглед, но също така и с поглед, излъчващ само спокойствие и вяра. Трябваше ми само един от тези нейни погледи, за да забравя и най-лошите си проблеми. Щом видех тези очи, можех да мисля само за едно нещо, и това беше съществото, което лежи спокойно в прегръдките ми...
- Добро утро. - И още преди да успея да чуя до край тези думи, се чу блъскане, сякаш идващо от друг свят, сякаш идващо, за да разруши вълшебният миг...
Ерик стреснато отвори очи и се събуди в меко кресло в голямата си и празна къща, приказката я нямаше и той отново беше в реалността. Второто блъскане по голямата врата му беше достатъчно, за да се отърси напълно от съня си и той започна сънено да търси дистанционното за да намали звука на телевизора, който той гледаше преди да заспи. Сега даваха някакъв стар, черно-бял филм, но преди даже да е разбрал кой е той, Ерик спря телевизора. И отново, трескаво чукане по вратата...
- Кой по дяволите може да бъде!? - Изруга нервно под носа си Ерик, докато с несигурни и замаяни стъпки отиваше да отвори. Сигурно бяха отново някои нахални журналисти, които непрестанно го преследваха за интервюта за някоя статия.
- Човек не може да си почине дори и във собствения си дом. - Каза си той, докато на ум си мислеше реч, с която да накара журналитите да си отидат.
Най накрая, той отвори вратата и видя пред себе си човека, който най-малко очакваше да види.
- Сара?! Какво правиш тук? Да не се е случило нещо, изглеждаш, все едно си видяла призрак! - Попита я Ерик, като звучеше възможно най-загрижен и притеснен. Но в същия момент си мислеше, че сигурно някоя тръба се е спукала и тя има нужда от помощ. Сара често молеше Ерик да й помага в домакинството тъй като беше твърде млада, пък и беше останала без съпруга си., а и Ерик нямаше нищо против да й помага, харесваше я, и му беше приятно да бъде в компанията й, макар и през това време да завиваше някоя крушка или пък оправяше някой шкав...
- Моля те! Ела с мен, спешно е!
- Виж, момента не е много подходящ, става ли да дойда по-късно? - Опита се да откаже Ерик.
- Не! Трябва да говорим, моля те!
- Защо не поговорим тук? Влез вкъщи и ми обясни какво се е случило и защо толкова спешно ти трябвам.
- Не можем да говорим тук, трябва да дойдеш с мен, наистина. - Продължаваше да повтаря тя, като го гледаше с необичайно отчаян поглед.
Ерик започна да си мисли, че наистина нещо не е наред, и реши да я последва, за да се увери сам, пък и може би, щеше да я накара да му каже нещо по пътя.
- Добре, ще дойда. - Отговори спокойно той.
Сара дори и не го изчака докато той затваряше вратата и тръгна с бързи стъпки към къщата си. Ерик заключи набързо голямата входна врата и тичайки, настигна Сара, която вече беше преполовила пътя и не намаляше крачка...Няколко пъти Ерик се опита да я заговори, но всеки път чуваше единствено и само отсечено - "не можем да говорим сега!". Минаха покрай ливадата и най-накрая, стигнаха до къщата на Сара. Беше началото на лятото, но беше още ранно утро и необичайно студено за сезона. Запъхтяни и двамата се спряха пред вратата и само един поглед от страна на Сара беше достатъчен, за Ерик за да разбере, че нещо наистина не е наред.
- Хайде да влизаме. - Подкани я Ерик и двамата се скриха от красивата уличка, с красиви ливади и подредени къщи, където всичко изглеждаше толкова спокойно! Но, до кога ли...