Zveezdichka
08-09-2008, 20:49
Първо, да кажа, че е късно и имах нужда само да излея чувствата си, за да се почувствам добре, тъй че - оплюйте ме, ако искате ...
Харесвам това, че не мога да го завърша и мога още да мисля.
А feeling
Стоя си, приседнала тихо и мисля. Ако имах цигара, щях да я запаля. Жалко, че не пуша. И ноктите не си гриза. Наистина жалко. Какво бих могла да правя, за да изразя съсредоточеността си?
Често питам Господ какво ще преживеят хората, на които им се случват романтични и приказни неща. Неща, за които само мечтая. Какво им се е случило преди, за да имат тази идилия? А, възможно ли е съвсем незаслужено да получават щастието си...
Мисля си, че е напълно възможно, защото – ето... срещнах любов, загриженост и толкова много нежност в едно, а то е като роза под стъклен похлупак. Недокосната и стои толкова ефирно, сякаш не ще бъде докосната за вбъдеще... И аз се влюбих в тази роза, като малък наивен русокос принц. И дали този някой, който не ми позволява дори да усетя уханието `и знае, че тя ще повехне в моите ръце? Отричам. За бога, няма да е в ръцете ми, а в душата ми, където ще я закриля мъничкото ми телце, което копнее за обич...
Не чувствам нищо. Пръстенът, които мени цвета си, според настроенията ми, грее в лилаво. Означавало, че изпитвам любов. Не се противопоставям на убежденията, че постоянно мисля за теб, но... вечно те обичам, така ли? По-силно е. И няма цвят.
Мисля си, че когато те видя следващия път пръстенът ще изгуби цвета си... надявам се, да почувства колко безсилен е пред всичко, което изпитвам, когато си наоколо. А твърдя, че е нищо.
Любов е, значи, да виждам твоя образ, докато присвивам очи, за да отпия за последно от слънчевите лъчи. Докато ромоли, докато стоя тихо и се чудя защо нямам цигара, за да успокоя липсата ти. Отново те виждам.
И ти се появи от нищото, всичко. Не те наричам случайно така, ти си несъмнено всичко, което бленувам... Макар и любовта, която виждам в теб, всичко, да е скрита зад едно невзрачно, бяло и доста високо момче... тя е там, сияе. Кара очите ти да стават по-скоро зелени, отколкото кафеви. И като ме прегърнеш, аз не се чувствам защитена, защото ти не си ми казал, че съм такава, до теб... усещам се уязвима и нежна.
Дори да се усмихна, ти ще ме пуснеш, но зная, че ако нещо ме тласне да падна – ще ме хванеш.
Не си ми казал, че е така, но го чувствам, всичко. Нали обичаш какво се очаква от човек, който може всичко?...
P.S. Единственото, което искам, е да съм твоя...
Харесвам това, че не мога да го завърша и мога още да мисля.
А feeling
Стоя си, приседнала тихо и мисля. Ако имах цигара, щях да я запаля. Жалко, че не пуша. И ноктите не си гриза. Наистина жалко. Какво бих могла да правя, за да изразя съсредоточеността си?
Често питам Господ какво ще преживеят хората, на които им се случват романтични и приказни неща. Неща, за които само мечтая. Какво им се е случило преди, за да имат тази идилия? А, възможно ли е съвсем незаслужено да получават щастието си...
Мисля си, че е напълно възможно, защото – ето... срещнах любов, загриженост и толкова много нежност в едно, а то е като роза под стъклен похлупак. Недокосната и стои толкова ефирно, сякаш не ще бъде докосната за вбъдеще... И аз се влюбих в тази роза, като малък наивен русокос принц. И дали този някой, който не ми позволява дори да усетя уханието `и знае, че тя ще повехне в моите ръце? Отричам. За бога, няма да е в ръцете ми, а в душата ми, където ще я закриля мъничкото ми телце, което копнее за обич...
Не чувствам нищо. Пръстенът, които мени цвета си, според настроенията ми, грее в лилаво. Означавало, че изпитвам любов. Не се противопоставям на убежденията, че постоянно мисля за теб, но... вечно те обичам, така ли? По-силно е. И няма цвят.
Мисля си, че когато те видя следващия път пръстенът ще изгуби цвета си... надявам се, да почувства колко безсилен е пред всичко, което изпитвам, когато си наоколо. А твърдя, че е нищо.
Любов е, значи, да виждам твоя образ, докато присвивам очи, за да отпия за последно от слънчевите лъчи. Докато ромоли, докато стоя тихо и се чудя защо нямам цигара, за да успокоя липсата ти. Отново те виждам.
И ти се появи от нищото, всичко. Не те наричам случайно така, ти си несъмнено всичко, което бленувам... Макар и любовта, която виждам в теб, всичко, да е скрита зад едно невзрачно, бяло и доста високо момче... тя е там, сияе. Кара очите ти да стават по-скоро зелени, отколкото кафеви. И като ме прегърнеш, аз не се чувствам защитена, защото ти не си ми казал, че съм такава, до теб... усещам се уязвима и нежна.
Дори да се усмихна, ти ще ме пуснеш, но зная, че ако нещо ме тласне да падна – ще ме хванеш.
Не си ми казал, че е така, но го чувствам, всичко. Нали обичаш какво се очаква от човек, който може всичко?...
P.S. Единственото, което искам, е да съм твоя...