lsd43
08-14-2008, 23:08
Денят си бе отишъл ,а ноща настъпваше тихо,сякаш искаше да
не я забележат,смехът на съседите отекваше някъде в просранството и заглъхваше.Това ми напомни за нейният смях,за красивите моменти ,които имахме заедно,един толкова мъчителен спомен заседнал в съзнанието ми почти ме караше да заплача ,при мисълта ,че повече нямаше да я видя ,тя си бе отишла ,като деня и на нейно място в сърцето ми се настани тихо като самата нощ самотата и отчаянието.
Всеки ден се будех с надеждата да я видя да я усетя,да почувствам топлата и ръка върху сърцето си,но уви ,всичо бе свършило,тя нямаше да се върне повече,а моите дни щаха да стават все по-самотни.
В този случай ,никой не можеше да я спаси,но аз чувствах вина,болеста се бе прокраднала,като убиец в ноща,дебнещ жертвата си и чакащ да я прободе с кинжала си.
В началото тя беше добре,всичко беше идеално,чакахме дете ,след 2 месеца щяхме да се оженим,докато един ужасен ден тя не получи първият припадък,още следващият ден отидохме на лекар,диагнозата беше рак,докторите и даваха,най-много 3 месеца живот,проклетата болест изсмука всяка капка живот от нея ,направи я ходещ труп,Господи с какво тя го заслужи ,след три месеца,нечовешки мъки тя ме напусна завинаги.Детето така и не успя да спечели тази надпревара със смъртта и не успя да види бял свят.И така вече минах пет години от нейната смърт ,всяка година ходя до гробът и и оставям бяла роза,белите рози бяха любимите и цветя.
Така мина още една вечер изпълнена с болка по изгубеното щастие,единственото красиво нещо до мен беше една бяла роза в тъмната вечер.Боже,колко много я обичах!
Е как е? :)
не я забележат,смехът на съседите отекваше някъде в просранството и заглъхваше.Това ми напомни за нейният смях,за красивите моменти ,които имахме заедно,един толкова мъчителен спомен заседнал в съзнанието ми почти ме караше да заплача ,при мисълта ,че повече нямаше да я видя ,тя си бе отишла ,като деня и на нейно място в сърцето ми се настани тихо като самата нощ самотата и отчаянието.
Всеки ден се будех с надеждата да я видя да я усетя,да почувствам топлата и ръка върху сърцето си,но уви ,всичо бе свършило,тя нямаше да се върне повече,а моите дни щаха да стават все по-самотни.
В този случай ,никой не можеше да я спаси,но аз чувствах вина,болеста се бе прокраднала,като убиец в ноща,дебнещ жертвата си и чакащ да я прободе с кинжала си.
В началото тя беше добре,всичко беше идеално,чакахме дете ,след 2 месеца щяхме да се оженим,докато един ужасен ден тя не получи първият припадък,още следващият ден отидохме на лекар,диагнозата беше рак,докторите и даваха,най-много 3 месеца живот,проклетата болест изсмука всяка капка живот от нея ,направи я ходещ труп,Господи с какво тя го заслужи ,след три месеца,нечовешки мъки тя ме напусна завинаги.Детето така и не успя да спечели тази надпревара със смъртта и не успя да види бял свят.И така вече минах пет години от нейната смърт ,всяка година ходя до гробът и и оставям бяла роза,белите рози бяха любимите и цветя.
Така мина още една вечер изпълнена с болка по изгубеното щастие,единственото красиво нещо до мен беше една бяла роза в тъмната вечер.Боже,колко много я обичах!
Е как е? :)