ScionOfStorm
08-15-2008, 19:20
Някога замисляли ли сте се, че ние всъщност не живеем?
Не сме и мъртви, обаче.
За да си мъртъв, трябва да си живял.
Ние сме Призраците на Нищото. Фантоми. И най-лошото – демони. С демонична душа, с демонична плът, демонични сърца, демоничен облик. Пълноценни. Завършени.
-----------
Някога чудили ли сте се, защо душите ни, които иначе са сухи и безчувствени, понякога стават мокри, навлажнени, като парцала, с който бършем насъбралата се прах по физическата повърхност?
Не?
Ще се опитам да ви кажа, макар че не мога да съм напълно точен. Всеки път, в даден момент, нещата достигат ръба на своят Бокал и детето, което е вътре (или отвън) вас не издържа, и макар и потиснато, заплаква с изсъхналите си очи, за да опита да поразмекне камъка от огън, жилките от стомана и сяра, преплитащи се като гнездо змии по гнилите ни душици. И тогава това дете умира, наистина умира. Няма го, губите го, то се губи. Вътре, в спиралите, в истинския АД, където дори и дяволите няма да искат да стъпят. А питате ли малките деца?
Както и да е, все едно някой от нас го интересува. Като умре това дете, вие оставате влажни в душата си за не повече от година-две, в редки случаи – до пет, след което душата ви отново изсъхва, сярата я продухва и налага своите Песъчинки, които вземат все повече и повече жилчена площ по нея. Но този път няма кой да размекне камъка и да събуди противодействието на демоничното. И тогава, точно тогава, ние, несъществуващите, Избледняваме. Не че ни няма, по-страшно – избледнели сме. Това не мога да ви обясня.
-----------
Танцувах по нощните остриета както единствената звезда яздеше небосвода с мастилен цвят на мен. Зъберите бяха пред мен – тамън два, а по-средата – То. Плачеше, но нямаше очи. Видях добре, защото се ужасих от факта, че в мъгливата нощ проблясват сълзи, които идват не от друго, а от ями. Празни, прашни, издълбани, кървави, сухи, всякакви. Ямите на невиността, които не изпълват нас, защото нямаме такава.
Не ме попита, а просто я взе. За миг усетих пробождането сред огньовете, а после сълзите на детето изчезнаха и то ми върна душата. Мокра, прогизнала, като гъбата в първи клас, която взех в ръце, за да изтрия за наистина първи път изпъстрената с буквички от тебешир дъска. Зъберите се стесниха. Притиснаха ме. Убиха ме, преродиха ме. Спасих един, убих един, а милиони крещяха с раздрани и разпрани гърла. Вдигнах очи, плачех. А после изкрещях по-силно от всички други в мрака, всички заобикалящи ме сенки.
Очите му...очите му се бяха появили. Рубинени, демонични. Черното в тях трептеше, мръсен пламък от греха ми, от греховете ни, разяждаше плътта около себе си и я овъгляваше. Усмивка. Черни устни, разсипан въглен, умряло дете.
Единственият ми шанс за пречистване на душата от сярата, камъка и желязото. Единственият ми шанс да убия детето, да му даря рубина, да изгоря плътта му и да започна отново да трупам демоничното, което ще ме направи Призрак.
Плачете.
“Little boy, such precious joy is dead to the world.”
Не сме и мъртви, обаче.
За да си мъртъв, трябва да си живял.
Ние сме Призраците на Нищото. Фантоми. И най-лошото – демони. С демонична душа, с демонична плът, демонични сърца, демоничен облик. Пълноценни. Завършени.
-----------
Някога чудили ли сте се, защо душите ни, които иначе са сухи и безчувствени, понякога стават мокри, навлажнени, като парцала, с който бършем насъбралата се прах по физическата повърхност?
Не?
Ще се опитам да ви кажа, макар че не мога да съм напълно точен. Всеки път, в даден момент, нещата достигат ръба на своят Бокал и детето, което е вътре (или отвън) вас не издържа, и макар и потиснато, заплаква с изсъхналите си очи, за да опита да поразмекне камъка от огън, жилките от стомана и сяра, преплитащи се като гнездо змии по гнилите ни душици. И тогава това дете умира, наистина умира. Няма го, губите го, то се губи. Вътре, в спиралите, в истинския АД, където дори и дяволите няма да искат да стъпят. А питате ли малките деца?
Както и да е, все едно някой от нас го интересува. Като умре това дете, вие оставате влажни в душата си за не повече от година-две, в редки случаи – до пет, след което душата ви отново изсъхва, сярата я продухва и налага своите Песъчинки, които вземат все повече и повече жилчена площ по нея. Но този път няма кой да размекне камъка и да събуди противодействието на демоничното. И тогава, точно тогава, ние, несъществуващите, Избледняваме. Не че ни няма, по-страшно – избледнели сме. Това не мога да ви обясня.
-----------
Танцувах по нощните остриета както единствената звезда яздеше небосвода с мастилен цвят на мен. Зъберите бяха пред мен – тамън два, а по-средата – То. Плачеше, но нямаше очи. Видях добре, защото се ужасих от факта, че в мъгливата нощ проблясват сълзи, които идват не от друго, а от ями. Празни, прашни, издълбани, кървави, сухи, всякакви. Ямите на невиността, които не изпълват нас, защото нямаме такава.
Не ме попита, а просто я взе. За миг усетих пробождането сред огньовете, а после сълзите на детето изчезнаха и то ми върна душата. Мокра, прогизнала, като гъбата в първи клас, която взех в ръце, за да изтрия за наистина първи път изпъстрената с буквички от тебешир дъска. Зъберите се стесниха. Притиснаха ме. Убиха ме, преродиха ме. Спасих един, убих един, а милиони крещяха с раздрани и разпрани гърла. Вдигнах очи, плачех. А после изкрещях по-силно от всички други в мрака, всички заобикалящи ме сенки.
Очите му...очите му се бяха появили. Рубинени, демонични. Черното в тях трептеше, мръсен пламък от греха ми, от греховете ни, разяждаше плътта около себе си и я овъгляваше. Усмивка. Черни устни, разсипан въглен, умряло дете.
Единственият ми шанс за пречистване на душата от сярата, камъка и желязото. Единственият ми шанс да убия детето, да му даря рубина, да изгоря плътта му и да започна отново да трупам демоничното, което ще ме направи Призрак.
Плачете.
“Little boy, such precious joy is dead to the world.”