Whyniser
08-20-2008, 14:06
Какво е любовта? Ако искате изтрийте темата, на който му се чете да чете
/…something stupid like I love you…”???/
Сигурен съм, че някой, някога, някъде, като е създавал света е положил доста труд и усилия. След всичкият този къртовски труд по сътворяването на най-различни стръкчета, клонки, гадинки и твари, дошло е времето някои от тях да бъдат надарени с чувства. Тогава, ТОЙ създал болката и радостта, мъката и щастието, както и всичко съпътсващо тези чувства.
В един момент обаче се стигнало и до любовта.
ТОЙ се отдръпнал, хвърлил един всеобхватен поглед върху всичко създадено дотук. Позачудил се и казал с уморен глас:
- Ами това сега какво да го правя? Какво да представлява точно като чувство?
Тъй като нямало все още никой, който да отговори на този отчаян въпрос, се чул само глухият глас на “неволята”:
- Ми откъде да знам...
- Естествено– казал си ТОЙ. Защо ли пък трябва аз всичко да им определям?
Ще им сложа да има от всичко. Ще сложа от щастието и от мъката и от радостта и от болката и от каквото въобще някой би могъл да се сети, пък те да му мислят.
Така си представям аз създаването на любовта при създаването на света.
Без точна идея какво точно ще представлява.
Как иначе да си обясним факта, че никой на този свят не може да дефинира какво точно е тя? Едни казват, че е най-красивото нещо, други че е онова чувство, което носи най-много страдания, трети, че е смесица и от двете, четвърти отговарят с лаконичното “Незнам” , пети .... Но всички те, каквато и дефиниция да дадат, на драго сърце биха добавили, че каквото и да са казали то не изчерпва въпроса.
Какво тогава е любовта? Толкова ли е сложно? Ами, да разбира се. Казвам това, не защото и мен ме е страх да дам точен отговор, а защото и аз, сега, въпреки че съм стигнал до възможно най-точният отговор, не мога да намеря удовлетворение от него. Това е така, не защото той ми се вижда неверен или непълен, а защото съдържа един друг елемент също толкова необясним, колкото и самата любов.
И така-малко предистория или по-скоро въведение в начина на мислене, чрез който си “обясних” нещата.Това се случи, когато погледнах към другият вариант. А именно, ТОЙ да не е сложил в любовта от всичко, защото е бил уморен и отегчен и не му се е мислело какво точно да сложи. Казах си, че може пък и да е създал всичко останало, точно за да му даде любовта. Тогава нещата станаха много по-ясни, но и много по-сложни. Видях как, когато ТОЙ е стигнал до любовта, след като е създал всичко останало, в НЕГО е дошъл невероятният ентусиязъм, с който работи всеки един от нас, когато ще прави онова, което най-много желае в живота. Ще кажете – “Какъв живот, та нали все още не сме го създали? Или поне още не сме го довършили. Та нали още създаваме едва любовта?”. Да, ама Не. Точно тук е цялата работа. Той жовотът вече си е съществувал. Тук измисляме “само” света. И му даряваме живота. Но животът не е създаден от НЕГО. Как някой ще създава нещо, ако самият той не е жив? Ако ТОЙ вече не съществува. И тогава разбрах, че ТОЙ не е създал живота, а само ни е надарил с него. Тъи като ТОЙ не е създал живота, а създава света, защо да не създаде нещо, което да е толкова велико, колкото е живота. Нещо, толкова велико, че да си заслужава да създадеш цял един свят, само и само да успееш да го сътвориш и него. Нещо в което да не се чудиш, какво да сложиш, само и само да го има, а нещо в което цял живот да си обмислял, какво да има, за да стане красиво колкото живота, като през всичкото това време си се страхувал да не пропуснеш нещо. И точно защото си изпитвал този страх и съмнение, че може нещо да забравиш или за нещо да не се сетиш, да решиш да създадеш цял един свят, който с всичко в себе си да допринася за това твое дело, слагайки и добавяйки в него по нещо и от себе си. Тогава нещата стават по-ясни. Тогава разбираме, защо в любовта няма само болка и радост. Разбираме, защо не само като видим любимата изпитваме радост, а и когато тя не е до нас, не виждаме изгрева. Та нали той самият е част от нея. Нали затова, когато любимата е далеч от нас и хванем в ръка огърлицата, която тя е свалила от себе си за да ни я даде на тръгване, усещаме в нея и особената топлина и на найната ръка. Та нали и тази огърлица е създадена за това. За да изпитаме щастието от любовта. Или обратното. Когато любимата ни е напуснала, защо изгревът изглежда грозен, а дъжда пронизващ? Защото не виждаме в тях любовта, а те са създадени за това. За да изпитаме щастието от любовта. Изведнъж се оказва, че те са лишени от всякакъв смисъл. Ако я няма любовта, защо въобще тогава да има изгрев, след като той е създаден за нея? Защо да има музика и песни, след като и те са създадени за това? Действително няма смисъл. Няма ли любов, останалото в този свят няма смисъл.
Някой може би ще каже, че да се живее най-общо казано няма смисъл, стигне ли се до такъв момент. НЕ.Той нищо дотук не е разбрал. Да се живее има смисъл разбира се. Та нали любовта е напрвена, за да се сътвори нещо толкова красиво, колкото самият живот. Нали ТОЙ е гледал именно живота, когато е създавал любовта и именно, защото го е намирал за чудо е бил така добре вдъхновен. Това, че любовта е изгубена, не означава, че живота няма смисъл. Това означава само, че света няма смисъл. Означава единствено и само, че трябва да се преборим и отново да я открием, за да върнем смисъла на всичко онова в света, което е създадено заради нея. Животът ни е даден именно затова, за да можем имайки го като даденост, да търсим любовта и да се борим за нея, за да не лишаваме от съдържание всичко останало. Животът е единственото нещо, което е толкова красиво и цялостно, че да може да побере в себе си всичко останало. Включително и любовта.
Затова, най-общо бих казал, че любовта е онова нещо, което най-много прилича на живота и, чрез което виждаме света такъв, какъвто е, тъй като той е създаден заради нея.
Казах ви, че тази дефиниция не ме успокоява. Единият от елементите е животът, Любовта прилича на живота. Ние не знаем обаче какво е животът. Не знаем как е създаден, не знаем от какво е създаден, изобщо знаем прекалено малко за него. Получава се така, че дефинирайки любовта, като я сравняваме с живота, ние заместваме една неизвестна с друга. Но нека засега оставим нещата така, тъй като заменим ли неизвестната “живот” с друго, има опасност да направим дефиницията непълна. Ако я оставим така остава “само” някой ден да си изясним какво е животът.
В мен възникава и друг един въпрос. Онзи, който някой зададе малко по-горе. Човекът, който не беше разбрал нищо от това, което пиша попита защо да живеем без любов. Къде е смисълът? Мисля, че отговорът на този въпрос се крие именно в причината заради която е създадена любовта. Нали установихме, че тя е направена, за да прилича на живота. Да е всеобхватна. Това означава, че този, който я изпитва живее на практика два живота. Но тези два живота не са неговият и този на любимата. Никой не може да живее чужд живот. Вторият живот, който живее този щастливец е този, който е създаен от НЕГО, за да прилича на живота. Затова, ако ние загубим този втори живот, веднага трябва да се впуснем е борба за него. Той може да не е в досегашния любим човек, а на друго място. Независимо къде обаче, ние трябва задължително да го намерим. С всички средства. Иначе няма да можем да видим отново света такъв какъвто е. Затова когато загубите любовта, не мислете, че животът е свъшил. Не! Той е тук, Просто вие сте ослепели. Затова отворете отново очи за света. Затова търсете, борете се и вложете всичката възможна енергия за да прогледнете отново. Борете се за да живеете отново два живота...
Сещам се и за един друг цитат от една друга песен : “Mоже би любовта ми те плаши, а може би не...?”
/…something stupid like I love you…”???/
Сигурен съм, че някой, някога, някъде, като е създавал света е положил доста труд и усилия. След всичкият този къртовски труд по сътворяването на най-различни стръкчета, клонки, гадинки и твари, дошло е времето някои от тях да бъдат надарени с чувства. Тогава, ТОЙ създал болката и радостта, мъката и щастието, както и всичко съпътсващо тези чувства.
В един момент обаче се стигнало и до любовта.
ТОЙ се отдръпнал, хвърлил един всеобхватен поглед върху всичко създадено дотук. Позачудил се и казал с уморен глас:
- Ами това сега какво да го правя? Какво да представлява точно като чувство?
Тъй като нямало все още никой, който да отговори на този отчаян въпрос, се чул само глухият глас на “неволята”:
- Ми откъде да знам...
- Естествено– казал си ТОЙ. Защо ли пък трябва аз всичко да им определям?
Ще им сложа да има от всичко. Ще сложа от щастието и от мъката и от радостта и от болката и от каквото въобще някой би могъл да се сети, пък те да му мислят.
Така си представям аз създаването на любовта при създаването на света.
Без точна идея какво точно ще представлява.
Как иначе да си обясним факта, че никой на този свят не може да дефинира какво точно е тя? Едни казват, че е най-красивото нещо, други че е онова чувство, което носи най-много страдания, трети, че е смесица и от двете, четвърти отговарят с лаконичното “Незнам” , пети .... Но всички те, каквато и дефиниция да дадат, на драго сърце биха добавили, че каквото и да са казали то не изчерпва въпроса.
Какво тогава е любовта? Толкова ли е сложно? Ами, да разбира се. Казвам това, не защото и мен ме е страх да дам точен отговор, а защото и аз, сега, въпреки че съм стигнал до възможно най-точният отговор, не мога да намеря удовлетворение от него. Това е така, не защото той ми се вижда неверен или непълен, а защото съдържа един друг елемент също толкова необясним, колкото и самата любов.
И така-малко предистория или по-скоро въведение в начина на мислене, чрез който си “обясних” нещата.Това се случи, когато погледнах към другият вариант. А именно, ТОЙ да не е сложил в любовта от всичко, защото е бил уморен и отегчен и не му се е мислело какво точно да сложи. Казах си, че може пък и да е създал всичко останало, точно за да му даде любовта. Тогава нещата станаха много по-ясни, но и много по-сложни. Видях как, когато ТОЙ е стигнал до любовта, след като е създал всичко останало, в НЕГО е дошъл невероятният ентусиязъм, с който работи всеки един от нас, когато ще прави онова, което най-много желае в живота. Ще кажете – “Какъв живот, та нали все още не сме го създали? Или поне още не сме го довършили. Та нали още създаваме едва любовта?”. Да, ама Не. Точно тук е цялата работа. Той жовотът вече си е съществувал. Тук измисляме “само” света. И му даряваме живота. Но животът не е създаден от НЕГО. Как някой ще създава нещо, ако самият той не е жив? Ако ТОЙ вече не съществува. И тогава разбрах, че ТОЙ не е създал живота, а само ни е надарил с него. Тъи като ТОЙ не е създал живота, а създава света, защо да не създаде нещо, което да е толкова велико, колкото е живота. Нещо, толкова велико, че да си заслужава да създадеш цял един свят, само и само да успееш да го сътвориш и него. Нещо в което да не се чудиш, какво да сложиш, само и само да го има, а нещо в което цял живот да си обмислял, какво да има, за да стане красиво колкото живота, като през всичкото това време си се страхувал да не пропуснеш нещо. И точно защото си изпитвал този страх и съмнение, че може нещо да забравиш или за нещо да не се сетиш, да решиш да създадеш цял един свят, който с всичко в себе си да допринася за това твое дело, слагайки и добавяйки в него по нещо и от себе си. Тогава нещата стават по-ясни. Тогава разбираме, защо в любовта няма само болка и радост. Разбираме, защо не само като видим любимата изпитваме радост, а и когато тя не е до нас, не виждаме изгрева. Та нали той самият е част от нея. Нали затова, когато любимата е далеч от нас и хванем в ръка огърлицата, която тя е свалила от себе си за да ни я даде на тръгване, усещаме в нея и особената топлина и на найната ръка. Та нали и тази огърлица е създадена за това. За да изпитаме щастието от любовта. Или обратното. Когато любимата ни е напуснала, защо изгревът изглежда грозен, а дъжда пронизващ? Защото не виждаме в тях любовта, а те са създадени за това. За да изпитаме щастието от любовта. Изведнъж се оказва, че те са лишени от всякакъв смисъл. Ако я няма любовта, защо въобще тогава да има изгрев, след като той е създаден за нея? Защо да има музика и песни, след като и те са създадени за това? Действително няма смисъл. Няма ли любов, останалото в този свят няма смисъл.
Някой може би ще каже, че да се живее най-общо казано няма смисъл, стигне ли се до такъв момент. НЕ.Той нищо дотук не е разбрал. Да се живее има смисъл разбира се. Та нали любовта е напрвена, за да се сътвори нещо толкова красиво, колкото самият живот. Нали ТОЙ е гледал именно живота, когато е създавал любовта и именно, защото го е намирал за чудо е бил така добре вдъхновен. Това, че любовта е изгубена, не означава, че живота няма смисъл. Това означава само, че света няма смисъл. Означава единствено и само, че трябва да се преборим и отново да я открием, за да върнем смисъла на всичко онова в света, което е създадено заради нея. Животът ни е даден именно затова, за да можем имайки го като даденост, да търсим любовта и да се борим за нея, за да не лишаваме от съдържание всичко останало. Животът е единственото нещо, което е толкова красиво и цялостно, че да може да побере в себе си всичко останало. Включително и любовта.
Затова, най-общо бих казал, че любовта е онова нещо, което най-много прилича на живота и, чрез което виждаме света такъв, какъвто е, тъй като той е създаден заради нея.
Казах ви, че тази дефиниция не ме успокоява. Единият от елементите е животът, Любовта прилича на живота. Ние не знаем обаче какво е животът. Не знаем как е създаден, не знаем от какво е създаден, изобщо знаем прекалено малко за него. Получава се така, че дефинирайки любовта, като я сравняваме с живота, ние заместваме една неизвестна с друга. Но нека засега оставим нещата така, тъй като заменим ли неизвестната “живот” с друго, има опасност да направим дефиницията непълна. Ако я оставим така остава “само” някой ден да си изясним какво е животът.
В мен възникава и друг един въпрос. Онзи, който някой зададе малко по-горе. Човекът, който не беше разбрал нищо от това, което пиша попита защо да живеем без любов. Къде е смисълът? Мисля, че отговорът на този въпрос се крие именно в причината заради която е създадена любовта. Нали установихме, че тя е направена, за да прилича на живота. Да е всеобхватна. Това означава, че този, който я изпитва живее на практика два живота. Но тези два живота не са неговият и този на любимата. Никой не може да живее чужд живот. Вторият живот, който живее този щастливец е този, който е създаен от НЕГО, за да прилича на живота. Затова, ако ние загубим този втори живот, веднага трябва да се впуснем е борба за него. Той може да не е в досегашния любим човек, а на друго място. Независимо къде обаче, ние трябва задължително да го намерим. С всички средства. Иначе няма да можем да видим отново света такъв какъвто е. Затова когато загубите любовта, не мислете, че животът е свъшил. Не! Той е тук, Просто вие сте ослепели. Затова отворете отново очи за света. Затова търсете, борете се и вложете всичката възможна енергия за да прогледнете отново. Борете се за да живеете отново два живота...
Сещам се и за един друг цитат от една друга песен : “Mоже би любовта ми те плаши, а може би не...?”