edin_vluben
08-21-2008, 16:32
Ето тук поствам едно от писмата между мен и моята приятелка...това е една нежъзможно силна и болезнена връзка, покради простата причина че тя е на 1150км от мен :-k . Не търся съвет, просто ми се прийска да споделя с някого...
Хора, оценявайте какво и кого имате до себе си...
Ето го и самия майл:
Здрасти мишчицата ми сладка, сега се прибирам :-( малко късно...
Не требваше да излизам деаба...хем оставих теб сама, хем и ми стана супер криво, щото всеки си доиде с приятелката там...беше весело, но...супер криво - поне за мене :-( не знам дали знаеш как е да обичаш някого с цялото си сърце и да си готов да дадеш всичко за тоя човек, а той да е на 1150 км от тебе, и да знаеш че ще го видиш след 1 месец за 2 седмици и после пак няколко месеца няма да си с тоя така скъп за теб човек :-( в това време всичките ти познати покрай теб са с приятелките си и им е супер, няма за какво да се тревожат, а ти си сам...Всяка сутрин се сабуждаш сам и всяка вечер си лягаш сам, излизаш сам и се прибираш сам. И най-скъпия ти човек на света е много много далеч от теб, всяка свободна минута мислиш за него и ти става все по мъчно за него, и за пореден път си казваш - "Майната му, живота винаги е бил гаден с мен, защо ли сега да е по-различно?" И се опитваш да однесеш мислите си на някъде другаде, отключваш компютъра и пак виждаш красивото личице на фона на компютъра и пак си казваш : "Боже благодаря ти че ме срещна с нея!" И пак се впускаш в спомени...как си я видял за пръв път...как те е погледнала, как си я целунал, къде сте били точно, цвета на колите дето са минали и разни други безмислени за нормалните хора детайли, но за теб тези детайли са всичко! Те връщат всяка секунда назад към този прекрасен ден когато я срещтна! Но вече трябва да се концентрираш и да работиш, вършиш някаква работа и не след дълго пак отваряш папката със всяка една снимка която прекрасното създание ти е изпратило, и започваш да ги гледаш за 239847 път, минава колега и казва : "Сладурана е, но сървъра на M-Real е паднал и трябва да го вдигнем", с нежелание затваряш папката и започваш да работиш, и го правиш заради нея, вдишваш въздух и после го издишваш - пак заради нея! Живееш (ако това може да се нарече живот) - заради нея, с надеждата че пак ще я видиш! Че пак ще седите там на онова свято за теб местенце, и в този момент времето ще спре! Нищо и никои няма да може да те разтревожи и ти ще си най-щастливия човек на света! Но пак се връщаш към реалността и работното ти време вече е свършило, време е да си ходиш вкъщи, към онова празно пространство което наричаш свой дом. Влизаш и с нетърпение преди още да си съблякам якето включваш компютъра и влизаш в IRC и нямаш търпение да видиш така чаканите през целия ден "{P}{P}{P} zdrasti bebo" тогава грейва усмивка на лицето ти, но пак започва да си липсва ужасно много и с всяка написана буква ти я обичаш все повече и повече! По някое време те обсебват мисли: "Има ли смисъл от всичкото това...няма да я видя поне още 1 месец и ще я вида за малко, после пак се връщам..." но след това започваш да я обичаш все повече и повече, и живееш само заради тия 2 седмици, които за теб ще са всичко! Тя най - накрая излиза от IRC с думите "nanam nanam nanam" и на теб ти става толкова мило че ти иде за захвърлиш всичко и да тръгнеш към нея! Но разбираш че е невъзможно...и пак те обсебва това познато чусто - тъгата...пускаш някоя депресираща балада която те довършва...буца ти е заседнала в гърлото...некрая не се сдържаш и пускаш няколко сълзи, знаеш ли как парят очите тогава?...казваш си: "Мъжете не плачат" и се опитваш да се спреш, но само при мисълта за нея пак започваш...неуписуемо е...по някое време преставаш и за пореден път си лягаш сам с надеждата че ще дойде и този дългоочакван ден в който тя ще е до теб и ще я гледш цяла нощ как спи до теб...но уви той няма да е скоро и заспиваш отново тъжен...
Така минава всеки ден, ти ме помоли веднъж никога да не забравям че ме обичаш. Няма - обещавам, но и аз искам да те помоля нещо, мисълта за теб ме тормози по горепосочения начин всеки ден, и със всеки изминал ден става все по зле и по зле, това е една неописуема болка! Но аз искам тази болка за продъжава да ме тормози все повече и повече защото само така се чуствам жив, така че моля те погрижи се болката да не престава иначе не бих се чуствал жив...
Обичам те!
вечно твой ****
Хора, оценявайте какво и кого имате до себе си...
Ето го и самия майл:
Здрасти мишчицата ми сладка, сега се прибирам :-( малко късно...
Не требваше да излизам деаба...хем оставих теб сама, хем и ми стана супер криво, щото всеки си доиде с приятелката там...беше весело, но...супер криво - поне за мене :-( не знам дали знаеш как е да обичаш някого с цялото си сърце и да си готов да дадеш всичко за тоя човек, а той да е на 1150 км от тебе, и да знаеш че ще го видиш след 1 месец за 2 седмици и после пак няколко месеца няма да си с тоя така скъп за теб човек :-( в това време всичките ти познати покрай теб са с приятелките си и им е супер, няма за какво да се тревожат, а ти си сам...Всяка сутрин се сабуждаш сам и всяка вечер си лягаш сам, излизаш сам и се прибираш сам. И най-скъпия ти човек на света е много много далеч от теб, всяка свободна минута мислиш за него и ти става все по мъчно за него, и за пореден път си казваш - "Майната му, живота винаги е бил гаден с мен, защо ли сега да е по-различно?" И се опитваш да однесеш мислите си на някъде другаде, отключваш компютъра и пак виждаш красивото личице на фона на компютъра и пак си казваш : "Боже благодаря ти че ме срещна с нея!" И пак се впускаш в спомени...как си я видял за пръв път...как те е погледнала, как си я целунал, къде сте били точно, цвета на колите дето са минали и разни други безмислени за нормалните хора детайли, но за теб тези детайли са всичко! Те връщат всяка секунда назад към този прекрасен ден когато я срещтна! Но вече трябва да се концентрираш и да работиш, вършиш някаква работа и не след дълго пак отваряш папката със всяка една снимка която прекрасното създание ти е изпратило, и започваш да ги гледаш за 239847 път, минава колега и казва : "Сладурана е, но сървъра на M-Real е паднал и трябва да го вдигнем", с нежелание затваряш папката и започваш да работиш, и го правиш заради нея, вдишваш въздух и после го издишваш - пак заради нея! Живееш (ако това може да се нарече живот) - заради нея, с надеждата че пак ще я видиш! Че пак ще седите там на онова свято за теб местенце, и в този момент времето ще спре! Нищо и никои няма да може да те разтревожи и ти ще си най-щастливия човек на света! Но пак се връщаш към реалността и работното ти време вече е свършило, време е да си ходиш вкъщи, към онова празно пространство което наричаш свой дом. Влизаш и с нетърпение преди още да си съблякам якето включваш компютъра и влизаш в IRC и нямаш търпение да видиш така чаканите през целия ден "{P}{P}{P} zdrasti bebo" тогава грейва усмивка на лицето ти, но пак започва да си липсва ужасно много и с всяка написана буква ти я обичаш все повече и повече! По някое време те обсебват мисли: "Има ли смисъл от всичкото това...няма да я видя поне още 1 месец и ще я вида за малко, после пак се връщам..." но след това започваш да я обичаш все повече и повече, и живееш само заради тия 2 седмици, които за теб ще са всичко! Тя най - накрая излиза от IRC с думите "nanam nanam nanam" и на теб ти става толкова мило че ти иде за захвърлиш всичко и да тръгнеш към нея! Но разбираш че е невъзможно...и пак те обсебва това познато чусто - тъгата...пускаш някоя депресираща балада която те довършва...буца ти е заседнала в гърлото...некрая не се сдържаш и пускаш няколко сълзи, знаеш ли как парят очите тогава?...казваш си: "Мъжете не плачат" и се опитваш да се спреш, но само при мисълта за нея пак започваш...неуписуемо е...по някое време преставаш и за пореден път си лягаш сам с надеждата че ще дойде и този дългоочакван ден в който тя ще е до теб и ще я гледш цяла нощ как спи до теб...но уви той няма да е скоро и заспиваш отново тъжен...
Така минава всеки ден, ти ме помоли веднъж никога да не забравям че ме обичаш. Няма - обещавам, но и аз искам да те помоля нещо, мисълта за теб ме тормози по горепосочения начин всеки ден, и със всеки изминал ден става все по зле и по зле, това е една неописуема болка! Но аз искам тази болка за продъжава да ме тормози все повече и повече защото само така се чуствам жив, така че моля те погрижи се болката да не престава иначе не бих се чуствал жив...
Обичам те!
вечно твой ****