segaevinagi
08-23-2008, 14:11
Безсмислица, лудост, свръхчовешко чувство, не знам ? Обзема ме, и наближава края, и сега когато съм тук, сякаш вече ме няма. Може би е страдание, но от какво? Не споделена любов, самота?- но не,
не е само това, дълбока депресия и меланхония, обхваща бавно но сигурно всяко кътче на душата ми.
Вятърът довя една мечта, а тя подари ми само безнадеждност и тъга, защото болеше я от това, че затворена е в самотата на съзнанието. Но, дори и незбъднатите мечти не са конкретната причина.Беше вечер, цял ден в мен горяха чувства и емоций в сърцето, мозъкът ми вреше! И това всичко се случва на мен, този който не потрепваше и при най-безнадеждните ситуации и най-трагичните мигове!
В този ден всякъш се преродиха в мен емоций и чувтва затворени в дълбините на ума ми! Конкретна причина не можех да открия. И така гледайки небето анализирах живота си, осемнадесет години.
Твърде малко наистина, но равносметката е по-малка и от доброто в сърцето на дявола! Разбира се, знам че за да се отърва от огромната тежест трябва да споделя ! Знам че имам приятели, няколко
може би истински, но как да споделя несподелимото, на хора които се смеят само на сериозни неща?
Тогава се сетих за нея, преди ми беше безразлична, дори антипатична, докато не ми помогна в най-неочакван момент! Решавайки да я опозная и да търся нов приятел, аз усетих във нея, човека който се раздава към всеки, без да иска нищо в замяна, изглежда се влюбих в човечността ! Няма да споделям с вас, времето което сме изкарвали в разговори защото вероятно ще трябва да издам книга.
Не мога да я срещна, далеч е! Така завършвайки дълбоки те си монолози й звъннах. Разговора който проведохме накара целия куп емоции, незнайно бушуващи в мен да избухне. Разбрах, че тя още
ми няма доверие! Разстроен от това и от всичко случващо, аз излизам на на един пуст път. Вървейки множеството емоции в мен изригват. След десет години, отново усещам сълзи по лицето си! Отново
като депресиран тинейджър питам защо съм на този свят ? Осъзнавам, че нямам никого освен роднините ми, толкова дълго време живот за нищо. През годините четох, разгадавах, търсех, учих, и
чак накрая започнах да осъзнавам, че колкото по малко знае човек толкова по добре. И вървейки по онзи пуст път разбрах това което не трябваше да разбирам:
- Целия свят може да е една случайност, но тази случайност се е случила от нещо което не е случайно, което ме накара да съм сигурен в това, че нищо не е случайно!
Няколко пъти се извиках:
- Ти който ме си създал, който не искаш да ме чуеш, не можеш да ме чуеш, или не трябва да ме чуеш,
ЩЕ МЕ ЧУЕШ!!!
Проведох няколко от най-силните си монолози на глас! Така изведнъж тъмнината стана светлина, а светлината тъмнина и аз усетих някакво неземно успокоение. Не виждах но усещах, и тогава
проговори някакъв глас, вътре в мен, но не беше моето съзнание!
- Има много светове, всеки човек е един свят, и сам е Бог на неговия си свят, а един създаде всички
Богове и светове, за да може за миг от вечността да почувствате частица от това което той чувства!
След това отново вълни от емоции и чувства, и аз реших че с цената да наруша баланса на няколко
други свята, ще сложа край на моя свят! Та нали съм Бог в него!
И сега пиша тези последни редове, събрал съм всичките си пари и ще отида на едно място на което се скача от парашут над много красиви местности! За тези пет минути падане давам живота си, осемнадесет години изграждане на свят, само за пет минути истински живот! Сигурно мислите че съм нещастен, напротив по щастлив човек няма от мене на земята!
Автор: П. Панайотов
не е само това, дълбока депресия и меланхония, обхваща бавно но сигурно всяко кътче на душата ми.
Вятърът довя една мечта, а тя подари ми само безнадеждност и тъга, защото болеше я от това, че затворена е в самотата на съзнанието. Но, дори и незбъднатите мечти не са конкретната причина.Беше вечер, цял ден в мен горяха чувства и емоций в сърцето, мозъкът ми вреше! И това всичко се случва на мен, този който не потрепваше и при най-безнадеждните ситуации и най-трагичните мигове!
В този ден всякъш се преродиха в мен емоций и чувтва затворени в дълбините на ума ми! Конкретна причина не можех да открия. И така гледайки небето анализирах живота си, осемнадесет години.
Твърде малко наистина, но равносметката е по-малка и от доброто в сърцето на дявола! Разбира се, знам че за да се отърва от огромната тежест трябва да споделя ! Знам че имам приятели, няколко
може би истински, но как да споделя несподелимото, на хора които се смеят само на сериозни неща?
Тогава се сетих за нея, преди ми беше безразлична, дори антипатична, докато не ми помогна в най-неочакван момент! Решавайки да я опозная и да търся нов приятел, аз усетих във нея, човека който се раздава към всеки, без да иска нищо в замяна, изглежда се влюбих в човечността ! Няма да споделям с вас, времето което сме изкарвали в разговори защото вероятно ще трябва да издам книга.
Не мога да я срещна, далеч е! Така завършвайки дълбоки те си монолози й звъннах. Разговора който проведохме накара целия куп емоции, незнайно бушуващи в мен да избухне. Разбрах, че тя още
ми няма доверие! Разстроен от това и от всичко случващо, аз излизам на на един пуст път. Вървейки множеството емоции в мен изригват. След десет години, отново усещам сълзи по лицето си! Отново
като депресиран тинейджър питам защо съм на този свят ? Осъзнавам, че нямам никого освен роднините ми, толкова дълго време живот за нищо. През годините четох, разгадавах, търсех, учих, и
чак накрая започнах да осъзнавам, че колкото по малко знае човек толкова по добре. И вървейки по онзи пуст път разбрах това което не трябваше да разбирам:
- Целия свят може да е една случайност, но тази случайност се е случила от нещо което не е случайно, което ме накара да съм сигурен в това, че нищо не е случайно!
Няколко пъти се извиках:
- Ти който ме си създал, който не искаш да ме чуеш, не можеш да ме чуеш, или не трябва да ме чуеш,
ЩЕ МЕ ЧУЕШ!!!
Проведох няколко от най-силните си монолози на глас! Така изведнъж тъмнината стана светлина, а светлината тъмнина и аз усетих някакво неземно успокоение. Не виждах но усещах, и тогава
проговори някакъв глас, вътре в мен, но не беше моето съзнание!
- Има много светове, всеки човек е един свят, и сам е Бог на неговия си свят, а един създаде всички
Богове и светове, за да може за миг от вечността да почувствате частица от това което той чувства!
След това отново вълни от емоции и чувства, и аз реших че с цената да наруша баланса на няколко
други свята, ще сложа край на моя свят! Та нали съм Бог в него!
И сега пиша тези последни редове, събрал съм всичките си пари и ще отида на едно място на което се скача от парашут над много красиви местности! За тези пет минути падане давам живота си, осемнадесет години изграждане на свят, само за пет минути истински живот! Сигурно мислите че съм нещастен, напротив по щастлив човек няма от мене на земята!
Автор: П. Панайотов