nanahaha
09-04-2008, 22:35
Ако някой изобщо знае за какво говоря!!!
Побърквам се.
Болката е физическа.
Не се трае.
Психиката ми се скапва.
Светът ми се преобръща.
Не е същия.
Чувството наистина е плашещо.
Не мога да мисля за друго.
Имам фантазии.
Не.
Желания.
Те ме плашат още повече.
Дори ме отвращават.
Трябва да сме заедно.
Аз и манията ми за притежание.
Пристъпите ми са все по чести.
Имам физическа нужда от него.
Да усетя кожата му.
Излъчването му.
В крайна сметка не можем да накараме някой да ни обича.
Да го накараме...да...
Но не и да ни обича, а по скоро някакъв цирк.
Нуждая се от него.
Не мога да допусна никой друг от себе си.
Отблъскващи са ми.
Не мога да понасям ръцете им по мен.
Дори погледите.
Мисля за самоубииство.
Нищо не ме спира.
Най-накрая болката ще спре да ме задушава.
Имам още една задача преди да се оддам на неизвестното.
Трябва да го имам.
Да бъде до мен.
Дори за час.
Но да е само мой.
Да усещам присъствието му.
Да седнем в тревата.
Да хване ръката ми.
Да потъна в очите му.
И да помълчим.
Плача.
Вече не мога да го контролирам.
В началото беше по лесно.
Искам да помълчим.
Сякаш имаме цялото вереме и няма за къде да бързаме.
Тогава няма да има страх.
Пълно щастие.
Толкова силно, че чак болезнено.
Любовта и болката са толкова не изменно свързани.
Като в онзи момент когато ме прегръщаше
и ми казваше че няма страшно
някой ден ще намеря някой да ме обича
но той не бил човека.
Да не съм се разстройвала излишно.
Да бях умряла тогава в ръцете му.
Сега знам че никога няма да го имам.
Но живота ми ще бъде безсмислен ако не споделя любовта си с него.
Това ми дава надежда.
Един ден.
След много години.
Искам да умре преди мен.
Естествено да живее дълго и щастливо преди това.
За да мога да седна на гроба му
и той да не може да ме отблъсне.
Да му разкажа за любовта ни
която той никога не откри в себе си.
Аз го обичах и за двама ни.
И в този момент на безкрайна близост.
Да му споделя всичко което някога съм искала да му кажа.
Да лежа на пръстта на гроба му.
Ще целуна тази земя.
Сякаш е той.
Ще си поплача.
Ще си представя свадбата ни която никога не се състоя.
И децата който никога нямахме.
И любовта на която никога не се отдадохме.
Ще целуна отново земята.
Ще му кажа колко го обичам.
Ще затворя очи.
Ще спя спокойно за първи път през живота си.
Ще санувам ангел.
На другата сутрин няма да се събудя.
Но ще умра с усмивка на лицето си.
Щастлива.
Побърквам се.
Болката е физическа.
Не се трае.
Психиката ми се скапва.
Светът ми се преобръща.
Не е същия.
Чувството наистина е плашещо.
Не мога да мисля за друго.
Имам фантазии.
Не.
Желания.
Те ме плашат още повече.
Дори ме отвращават.
Трябва да сме заедно.
Аз и манията ми за притежание.
Пристъпите ми са все по чести.
Имам физическа нужда от него.
Да усетя кожата му.
Излъчването му.
В крайна сметка не можем да накараме някой да ни обича.
Да го накараме...да...
Но не и да ни обича, а по скоро някакъв цирк.
Нуждая се от него.
Не мога да допусна никой друг от себе си.
Отблъскващи са ми.
Не мога да понасям ръцете им по мен.
Дори погледите.
Мисля за самоубииство.
Нищо не ме спира.
Най-накрая болката ще спре да ме задушава.
Имам още една задача преди да се оддам на неизвестното.
Трябва да го имам.
Да бъде до мен.
Дори за час.
Но да е само мой.
Да усещам присъствието му.
Да седнем в тревата.
Да хване ръката ми.
Да потъна в очите му.
И да помълчим.
Плача.
Вече не мога да го контролирам.
В началото беше по лесно.
Искам да помълчим.
Сякаш имаме цялото вереме и няма за къде да бързаме.
Тогава няма да има страх.
Пълно щастие.
Толкова силно, че чак болезнено.
Любовта и болката са толкова не изменно свързани.
Като в онзи момент когато ме прегръщаше
и ми казваше че няма страшно
някой ден ще намеря някой да ме обича
но той не бил човека.
Да не съм се разстройвала излишно.
Да бях умряла тогава в ръцете му.
Сега знам че никога няма да го имам.
Но живота ми ще бъде безсмислен ако не споделя любовта си с него.
Това ми дава надежда.
Един ден.
След много години.
Искам да умре преди мен.
Естествено да живее дълго и щастливо преди това.
За да мога да седна на гроба му
и той да не може да ме отблъсне.
Да му разкажа за любовта ни
която той никога не откри в себе си.
Аз го обичах и за двама ни.
И в този момент на безкрайна близост.
Да му споделя всичко което някога съм искала да му кажа.
Да лежа на пръстта на гроба му.
Ще целуна тази земя.
Сякаш е той.
Ще си поплача.
Ще си представя свадбата ни която никога не се състоя.
И децата който никога нямахме.
И любовта на която никога не се отдадохме.
Ще целуна отново земята.
Ще му кажа колко го обичам.
Ще затворя очи.
Ще спя спокойно за първи път през живота си.
Ще санувам ангел.
На другата сутрин няма да се събудя.
Но ще умра с усмивка на лицето си.
Щастлива.