ScionOfStorm
09-05-2008, 22:58
това не е толкоз добре, ама ме сърбяха пръстите, сори.
----
Кръвта не течеше - тя се лееше като Водопадът, който бе създал земята преди хиляди години, раздирайки бедрата й и изтиквайки плочите настрани една от друга. Хаотичната вселена се беше разделила на единадесет части, единадесет къса. Неговият т.нар. Свят беше един от тях. Водопадът пък се лееше нейде из Центъра на единадесетолъчата звезда, пулсирайки и захранвайки ядрата на всички подвластни нему Сфери.
Той я опита. Наситена с желязо, прекалено много желязо. Сякаш нагръдникът на умрелия мъж - кована лъвска глава - се беше впил в плътта му и беше ПОПИЛ с есенцията си из клетките му. Баалберит извъртя кехлибарените си очи към слънцето. Трима бяха в него, заключени в три различни клетки от Разум в тялото му. Не беше шизофрения, беше ЕДИНЕНИЕ, подпечатано с Духа и Кръвта на всеки един от тях. Така бяха силни, Волята им надвишаваше мекото лъвско желязо, което ноктите му деряха и съсипваха сега.
Отдавна не беше човек.
Още когато изтръгна очите си спря да бъде.
Нямаше значение.
Дадоха му нови.
И нова душа.
И...други неща.
Беше...по-древен. По-мъдър. По-знаещ.
Изсумтя и показа среден пръст на слънцето. Хората вярваха в съществуването на Бог, чийто палат се намира из облаците, изкован от самите лъчи на слънцето и наситен с ефирната нежност на синевата. Странно как смъртните успяваха да бъдат толкова глупави и наивни дори десетки години след престоя си на суровото и лишено от смисъл място, което наричаха Третия свят, третият ляв Лъч на звездата от Хаос. Смееше се на детските им, малоумни възгледи, нямащи нищо общо с космологията и реалното Значение на нещата.
Ала спря. Нямаше време, нямаше време за тези празнини в тъканта на Реката. Братята му го чакаха, усещаше го, пулсирането в съзнанието си, неизказания повик. Стонът от гробниците, от катакомбите, от подземията, от океанските падини, вопълът на двестате му затворени съмишленици, които бяха прокудени на този Лъч от Измамника, още познат като техен Баща.
А глупците почитаха това същество, несъзнали лукавостта му и изменчивостта на призмата му. Баалберит се изплю на земята, сиво-черната плюнка попи и изгори мъничка площ. Заразата на Падналите, тяхното второ проклятие. Нима Баща им наистина беше благороден, свещен, добър?
Крилете му пометоха земята в бяга му към следващата гробница. Кръвта щеше да се лее, слънцето щеше да залезе, а двойната Луна да се издигне, символизираща раждането на дванадесетия, последен Лъч, който ще погребе предишните злодеяния на Предалия ги. А ниско, ниско под слънчевото тяло, един смачкан нагръдник с лъв съскаше, полу-разтопил се и потъмнял в мастилен цвят.
----
Кръвта не течеше - тя се лееше като Водопадът, който бе създал земята преди хиляди години, раздирайки бедрата й и изтиквайки плочите настрани една от друга. Хаотичната вселена се беше разделила на единадесет части, единадесет къса. Неговият т.нар. Свят беше един от тях. Водопадът пък се лееше нейде из Центъра на единадесетолъчата звезда, пулсирайки и захранвайки ядрата на всички подвластни нему Сфери.
Той я опита. Наситена с желязо, прекалено много желязо. Сякаш нагръдникът на умрелия мъж - кована лъвска глава - се беше впил в плътта му и беше ПОПИЛ с есенцията си из клетките му. Баалберит извъртя кехлибарените си очи към слънцето. Трима бяха в него, заключени в три различни клетки от Разум в тялото му. Не беше шизофрения, беше ЕДИНЕНИЕ, подпечатано с Духа и Кръвта на всеки един от тях. Така бяха силни, Волята им надвишаваше мекото лъвско желязо, което ноктите му деряха и съсипваха сега.
Отдавна не беше човек.
Още когато изтръгна очите си спря да бъде.
Нямаше значение.
Дадоха му нови.
И нова душа.
И...други неща.
Беше...по-древен. По-мъдър. По-знаещ.
Изсумтя и показа среден пръст на слънцето. Хората вярваха в съществуването на Бог, чийто палат се намира из облаците, изкован от самите лъчи на слънцето и наситен с ефирната нежност на синевата. Странно как смъртните успяваха да бъдат толкова глупави и наивни дори десетки години след престоя си на суровото и лишено от смисъл място, което наричаха Третия свят, третият ляв Лъч на звездата от Хаос. Смееше се на детските им, малоумни възгледи, нямащи нищо общо с космологията и реалното Значение на нещата.
Ала спря. Нямаше време, нямаше време за тези празнини в тъканта на Реката. Братята му го чакаха, усещаше го, пулсирането в съзнанието си, неизказания повик. Стонът от гробниците, от катакомбите, от подземията, от океанските падини, вопълът на двестате му затворени съмишленици, които бяха прокудени на този Лъч от Измамника, още познат като техен Баща.
А глупците почитаха това същество, несъзнали лукавостта му и изменчивостта на призмата му. Баалберит се изплю на земята, сиво-черната плюнка попи и изгори мъничка площ. Заразата на Падналите, тяхното второ проклятие. Нима Баща им наистина беше благороден, свещен, добър?
Крилете му пометоха земята в бяга му към следващата гробница. Кръвта щеше да се лее, слънцето щеше да залезе, а двойната Луна да се издигне, символизираща раждането на дванадесетия, последен Лъч, който ще погребе предишните злодеяния на Предалия ги. А ниско, ниско под слънчевото тяло, един смачкан нагръдник с лъв съскаше, полу-разтопил се и потъмнял в мастилен цвят.