Soy_tu_mujer
09-06-2008, 16:58
Здравейте. Дълго време не бях пускала тема тук, но се реших, въпреки предполагаемите глупави, безсмислени коментири, но нищо :)
Та аз съм момиче на 16 г., което е много раздвоено и объркано. Имам (или по-скоро имах) си приятел (18г.), с който бяхме 2 г. и 9 мес. като се има предвид няколкото раздели, които сме преживели. Много сме свикнали един с друг.. от години се познаваме и това ни е привързало много. Проблемът е, че нещата не вървят изобщо. Преди кажи-речи месец бяхме разделени 2 месеца и нещо.. Накрая решихме да опитаме отново като си дадохме условия да се разбираме малко повече и да се съобразяваме един с друг... Но пак същата история. Ние сме много различни характери, винаги сме се карали много и все за глупости... На мен ми писна след като ми вдигна скандал "защото съм отложила да отида в тях 2 поредни дни...с глупави оправдания".. както и да е,де. След адските виканици по телефона и на живо, реших да му заявя, че е по-добре да не сме заедно... Много съм объркана, защото той много иска да сме заедно, обича ме и дори се е разплаквал не веднъж... Но толкова време се мина, че смятам връзката ни за доста изчерпана и изтъркана... Обичам го, но съм малко отчуждена от него. През 2-та месеца, през които не бяхме заедно... той за миг не ме оставяше, постоянно ме преследваше, а така се чувствах като вързана за него..., а не е редно. Искам да не не сме заедно... искам поне за известно време да не поддържаме връзка (въпреки че някой неща все ни свързват). Но когато видя сълзите му.... се сломявам и аз. Немога да го виждам така... чувствам се зле, когато и той е зле. Трудно ми е да му заявя твърдо, че това е краят. Ще си кажете: "Щом се обичате, бъдете си заедно, подяволите!" Но писна ми от караници, от скандали дори пред други хора да се унижаваме по тоя начин... Когато сме заедно се чувствам спокойна, защото той е добре, но вътрешно знам, че нищо не е същото. Той няма да ме остави и ще си твърди, че "не го обичам"... а това някак отвътре ме разяжда като го казва. Да, нищо не е същото. Искам да съм свободна, да почувствам и да си припомня истински какво беше това да си поне за малко сам и да нямаш отговорности към някого, да нямаш все проблеми... Както той ме е нагрубявал,обиждал и какво ли още не... така и аз съм му отвръщала.
Но на мен просто ми е виновно... Както се пееше в една песен: "А душата виновно... виновно мълчи, само сянката... мина през нея!" :(
Много оплетена ситуация ... и винаги е била такава. Просто немога да бъда така твърда като постоянно твърди че ме иска и като не ме оставя...а отстрани изглеждам студена и гадна кучка, която незнае какво иска. За последното може и така да е. Е, обръщам се към вас с молбата да пуснете един коментар какво мислите по въпроса (ако изобщо сте се излъгали да го прочетете) и какъв съвет бихте могли да дадете.
П.С: Извинявам се за дългата и отегчителна тема, но всъщност това е една прашинка от това, което можех да напиша, това беше просто повърхностно, колкото да добиете представа. Въпреки, че тази тема ще остане непрочетена и непокътната... Благодаря. :)
Та аз съм момиче на 16 г., което е много раздвоено и объркано. Имам (или по-скоро имах) си приятел (18г.), с който бяхме 2 г. и 9 мес. като се има предвид няколкото раздели, които сме преживели. Много сме свикнали един с друг.. от години се познаваме и това ни е привързало много. Проблемът е, че нещата не вървят изобщо. Преди кажи-речи месец бяхме разделени 2 месеца и нещо.. Накрая решихме да опитаме отново като си дадохме условия да се разбираме малко повече и да се съобразяваме един с друг... Но пак същата история. Ние сме много различни характери, винаги сме се карали много и все за глупости... На мен ми писна след като ми вдигна скандал "защото съм отложила да отида в тях 2 поредни дни...с глупави оправдания".. както и да е,де. След адските виканици по телефона и на живо, реших да му заявя, че е по-добре да не сме заедно... Много съм объркана, защото той много иска да сме заедно, обича ме и дори се е разплаквал не веднъж... Но толкова време се мина, че смятам връзката ни за доста изчерпана и изтъркана... Обичам го, но съм малко отчуждена от него. През 2-та месеца, през които не бяхме заедно... той за миг не ме оставяше, постоянно ме преследваше, а така се чувствах като вързана за него..., а не е редно. Искам да не не сме заедно... искам поне за известно време да не поддържаме връзка (въпреки че някой неща все ни свързват). Но когато видя сълзите му.... се сломявам и аз. Немога да го виждам така... чувствам се зле, когато и той е зле. Трудно ми е да му заявя твърдо, че това е краят. Ще си кажете: "Щом се обичате, бъдете си заедно, подяволите!" Но писна ми от караници, от скандали дори пред други хора да се унижаваме по тоя начин... Когато сме заедно се чувствам спокойна, защото той е добре, но вътрешно знам, че нищо не е същото. Той няма да ме остави и ще си твърди, че "не го обичам"... а това някак отвътре ме разяжда като го казва. Да, нищо не е същото. Искам да съм свободна, да почувствам и да си припомня истински какво беше това да си поне за малко сам и да нямаш отговорности към някого, да нямаш все проблеми... Както той ме е нагрубявал,обиждал и какво ли още не... така и аз съм му отвръщала.
Но на мен просто ми е виновно... Както се пееше в една песен: "А душата виновно... виновно мълчи, само сянката... мина през нея!" :(
Много оплетена ситуация ... и винаги е била такава. Просто немога да бъда така твърда като постоянно твърди че ме иска и като не ме оставя...а отстрани изглеждам студена и гадна кучка, която незнае какво иска. За последното може и така да е. Е, обръщам се към вас с молбата да пуснете един коментар какво мислите по въпроса (ако изобщо сте се излъгали да го прочетете) и какъв съвет бихте могли да дадете.
П.С: Извинявам се за дългата и отегчителна тема, но всъщност това е една прашинка от това, което можех да напиша, това беше просто повърхностно, колкото да добиете представа. Въпреки, че тази тема ще остане непрочетена и непокътната... Благодаря. :)