sundrop
09-14-2008, 09:39
Животът в най-натурален вид
''...шест месеца живот...'' - думите още кънтяха в главата ми като ехо. Сякаш звуковете се блъскаха в главата ми,рикушираха и се връщаха обратно - в разбъркан ред.
Легнала по лице на възглавницата,се опитвах да осмисля думите на лекаря. Пак и пак си повтарях жестоката истина,като мозъкът ми упорито отказваше да възприеме като такава,студените факти. Какво щях да направя за шест месеца? Какво по-напред??...
Изведнъж чух лекото поскърцване на болничната врата. Някой влезе в стаята ми и седна на стола до леглото.
- Е,как се чустваш?
Изненадващо за мен,чух гласа на Лиз - най-добрата ми приятелка. Вдигнах глава и се усмихнах с последни сили.
- Честно ли,била съм и доста по-добре!
И,пряко волята ми,усетих как едри,солени сълзи кяпат от очите ми,сълзи,които би трябвало да пролея час по-рано,когато разбрах присъдата си. Но ето,вместо това ги приливах тук,пред на-добрата си приятелка,пред единствения човек,на който се доверявах безпрекословно. Единственият човек,пред който си позволявах да плача.
- Но,Ерин,държиш се така,все едно всичко е свиршило! Все още имаш шанс,не се предавай!!
Тя говореше твърдо,с онзи блясък в очите,от който се изумявах в такива моменти.
- Лиз,нали не си мислиш,че ще прекарам последните си месеци живот в сновене на нагоре-надолу по болничните стаи и кабинети?! Че ще пия омразни хапчета от които ми се гади непрекъснато?! Абсурт!
Заявих аз и се обърнах към стената.
- Значи се предаваш,така ли?? Значи човека,който през целия ми живот ме е напъствал и никога не се е предавал,и,ако не гордостта,то ината винаги го е водил с главата напред,за да посреща всичко с вирната брадичка,сега се предава?!!
Огорчението и разочарованието в гласа й не можех да сбъркам и от километри.
- Ами ако умра? Ами ако умра,въпреки всички тези усилия,които ти очакваш от мен да положа? Няма ли да се разочаровам,няма ли да ми е жал поне за изгубеното време?! Ще ми е,за това не мога да пратя всичко по дяволите - просто не е по силите ми!
Гледах я право в сиво-сините ириси.
- Ами ако оживееш,ами ако оживееш,Ерин?? Защо никога не се замисляш за този край?? Защо??
- Мисля,но тогава за нищо няма да съжалявам!
- А защо,не мога да разбера,мислиш,и знаеш,че ще съжаляваш? Защо,ако живота ти е даден,за да се вкопчиш в него с всички сили,да се бориш за него до последния си дъх,а не да си опаковаш куфарите,и сама да чакаш Смъртта да дойде при теб?!
Лиз стана от стола и почна да обикаля стаята като лъв в клетка - така правеше винаги,когато беше ужасно нервна. Аз само въздъхнах...
...Шест месеца по-късно...
Дишах накъсано. Усещах в белите си дробове ужасяваща болка - сякаш някое диво животно забиваше ноктите си в тях. Болкоуспокояващите отдавна бяха престанали да ми действат,а и вече чуствах болката толкова близка,че приветствах почти мекото спокойствие,с което бях свикнала;на ръба на пропастта,на ръба на смъртта...
Замъглено виждах цялото ми семейство събрано в бялата,болнична стая. Мйка ми,подсмърчаща на стол до леглото,баща ми,застанал зад нея,вторачил невиждащ поглед в мен,брат ми с жена си и двете им малки деца.. И най-накрая,съпруга ми и сина ми,застанали от другата страна на леглото. Малкото ми момченце ме гледаше уплашено,и аз едва събрах сили да му се усмихна окуражително,с усилие,което ми костваше нечовешка болка.Обаче той видимо се успокои и отвърна на усмивката ми.
Огледах се. Чаках само Лиз,за да мога спокойно да потъна в тази тъй мамеща,кадифена тъмнина,и обещание за вечно забвение...
Ето,вратата припряно се отваря и вътре нахлува най-добрата ми приятелка. Както съм легнала,тя ме прегръща силно,докато мълчаливи сълзи се спускат по бузите й.
- Аз се опитах... - гласът ми изхриптя дрезгаво.
- Знам... - промълви тя и ме прегърна още по-силно.
- Дадох на света всичко,което бе по силите ми... - погледнах сина си,а сетне малката книжка,оставена на нощното ми шкафче със заглавие ''Животът в най-натурален вид'' от Ерин Макнеър...
- Знам...
- Не съжалявам за нищо в живота си... - казах накрая и притворих очи.
- Знам...
Приятелката ми се усмихна през сълзи,а съпругат ми се наведе да ме целуне. Последното нещо,което усетих,беше целувката на мъжът на живота ми,последното нещо,което видях,бяха удивителните сиво-сини ириси на най-добрата ми приятелка и Истинска Сродна душа,а последното нещо,което чух,бе шепотът на сина ми ''Мамо!Мамо!''... Ако някой сега ми каже,че съм живяла напразно,няма да му повярвам...
''...шест месеца живот...'' - думите още кънтяха в главата ми като ехо. Сякаш звуковете се блъскаха в главата ми,рикушираха и се връщаха обратно - в разбъркан ред.
Легнала по лице на възглавницата,се опитвах да осмисля думите на лекаря. Пак и пак си повтарях жестоката истина,като мозъкът ми упорито отказваше да възприеме като такава,студените факти. Какво щях да направя за шест месеца? Какво по-напред??...
Изведнъж чух лекото поскърцване на болничната врата. Някой влезе в стаята ми и седна на стола до леглото.
- Е,как се чустваш?
Изненадващо за мен,чух гласа на Лиз - най-добрата ми приятелка. Вдигнах глава и се усмихнах с последни сили.
- Честно ли,била съм и доста по-добре!
И,пряко волята ми,усетих как едри,солени сълзи кяпат от очите ми,сълзи,които би трябвало да пролея час по-рано,когато разбрах присъдата си. Но ето,вместо това ги приливах тук,пред на-добрата си приятелка,пред единствения човек,на който се доверявах безпрекословно. Единственият човек,пред който си позволявах да плача.
- Но,Ерин,държиш се така,все едно всичко е свиршило! Все още имаш шанс,не се предавай!!
Тя говореше твърдо,с онзи блясък в очите,от който се изумявах в такива моменти.
- Лиз,нали не си мислиш,че ще прекарам последните си месеци живот в сновене на нагоре-надолу по болничните стаи и кабинети?! Че ще пия омразни хапчета от които ми се гади непрекъснато?! Абсурт!
Заявих аз и се обърнах към стената.
- Значи се предаваш,така ли?? Значи човека,който през целия ми живот ме е напъствал и никога не се е предавал,и,ако не гордостта,то ината винаги го е водил с главата напред,за да посреща всичко с вирната брадичка,сега се предава?!!
Огорчението и разочарованието в гласа й не можех да сбъркам и от километри.
- Ами ако умра? Ами ако умра,въпреки всички тези усилия,които ти очакваш от мен да положа? Няма ли да се разочаровам,няма ли да ми е жал поне за изгубеното време?! Ще ми е,за това не мога да пратя всичко по дяволите - просто не е по силите ми!
Гледах я право в сиво-сините ириси.
- Ами ако оживееш,ами ако оживееш,Ерин?? Защо никога не се замисляш за този край?? Защо??
- Мисля,но тогава за нищо няма да съжалявам!
- А защо,не мога да разбера,мислиш,и знаеш,че ще съжаляваш? Защо,ако живота ти е даден,за да се вкопчиш в него с всички сили,да се бориш за него до последния си дъх,а не да си опаковаш куфарите,и сама да чакаш Смъртта да дойде при теб?!
Лиз стана от стола и почна да обикаля стаята като лъв в клетка - така правеше винаги,когато беше ужасно нервна. Аз само въздъхнах...
...Шест месеца по-късно...
Дишах накъсано. Усещах в белите си дробове ужасяваща болка - сякаш някое диво животно забиваше ноктите си в тях. Болкоуспокояващите отдавна бяха престанали да ми действат,а и вече чуствах болката толкова близка,че приветствах почти мекото спокойствие,с което бях свикнала;на ръба на пропастта,на ръба на смъртта...
Замъглено виждах цялото ми семейство събрано в бялата,болнична стая. Мйка ми,подсмърчаща на стол до леглото,баща ми,застанал зад нея,вторачил невиждащ поглед в мен,брат ми с жена си и двете им малки деца.. И най-накрая,съпруга ми и сина ми,застанали от другата страна на леглото. Малкото ми момченце ме гледаше уплашено,и аз едва събрах сили да му се усмихна окуражително,с усилие,което ми костваше нечовешка болка.Обаче той видимо се успокои и отвърна на усмивката ми.
Огледах се. Чаках само Лиз,за да мога спокойно да потъна в тази тъй мамеща,кадифена тъмнина,и обещание за вечно забвение...
Ето,вратата припряно се отваря и вътре нахлува най-добрата ми приятелка. Както съм легнала,тя ме прегръща силно,докато мълчаливи сълзи се спускат по бузите й.
- Аз се опитах... - гласът ми изхриптя дрезгаво.
- Знам... - промълви тя и ме прегърна още по-силно.
- Дадох на света всичко,което бе по силите ми... - погледнах сина си,а сетне малката книжка,оставена на нощното ми шкафче със заглавие ''Животът в най-натурален вид'' от Ерин Макнеър...
- Знам...
- Не съжалявам за нищо в живота си... - казах накрая и притворих очи.
- Знам...
Приятелката ми се усмихна през сълзи,а съпругат ми се наведе да ме целуне. Последното нещо,което усетих,беше целувката на мъжът на живота ми,последното нещо,което видях,бяха удивителните сиво-сини ириси на най-добрата ми приятелка и Истинска Сродна душа,а последното нещо,което чух,бе шепотът на сина ми ''Мамо!Мамо!''... Ако някой сега ми каже,че съм живяла напразно,няма да му повярвам...