Лис на тема Любовта в творчеството на Елин Пелин [Архив]

sherry

09-17-2008, 13:15

В творчеството на Елин Пелин българското село е синтетичен образ, обединяващ различните естетически лица на човешкия свят – идиличното, трагичното и комичното. Той е изграден чрез синхрона на две противоположни гледни точки върху селската битност – социално-критическата и романтико-естетическата. Те обуславят двата основни типа герои в неговите разкази – социални персонажи, разкрити в конфликт с властващото безправие, и романтични чудаци, пребиваващи в света на приказните фантазии и нестандартни творчески начинания.
След Иван Вазов Елин Пелин е друг голям майстор на разказа (на късия разказ) в нашата белетристика. Той му придава жанрово-стилово съвършенство и издига този повествователен жанр до класически висоти, които по-късно достига само Йордан Йовков. В архитектониката на неговия разказ стои най-често една случка и за разлика от Йовков много рядко има ретроспекция. При него случката служи за развръзка, идваща след стремително повествование в кулминацията на текста. Разказите му са организирани върху античния драматичен принцип за единство на време, място и действие. Най-често повествованието се води в епическото сегашно време. Събитието се разгръща в рамките на един топус – полето, нивата, двора.
Елин Пелин е писател-народопсихолог. Той познава до съвършенство душата на човека от народа, мирогледа, светоусещането, жизнената философия на героите си, техния емоционален свят. В творчеството си разкрива традиционните за хората, сред които е отраснал качества, като не идеализира, а отразява правдиво слабостите им. Повествователят обаче набляга на добродетелите на труженика, които е съхранил дори в немотията и страданията, в моментите на природни бедствия и тогава, когато е ограбван от богаташите и държавата. Налага се идеята, че страданието ражда добротата или е следствие от нейната проява.
Без да идеализира ссоциалната действителност, Елин Пелин се съсредоточава върху опоетизиране на трайните нравствени добродетели на народа с неговата виталност, жизнелюбие, радост от живота и непомръкнало чувство за красота. Наред с болката и теглото, писателят пресъздава минутите на наслада и щастие. Това са най-често творби, в които поезията на човешката душа се слива с естествената поезия и свежест на природата. Сред тях са “Самодивски скали”, “Косачи”, “Спасова могила”, “Мечтатели”, “Кумови гости” … Онова, което обединява разказите е копнежът на героите за по-добър живот. Главният тип герои в тези произведения са мечтателите.
Подтиквана от желанието да види нещо ново, красиво, непознато Магдалина, придружена от Перун, поема пътя нагоре към високия връх, превърнал се в символ както на любовта, така и на стремежа за по-щастлив живот. Двамата млади тръгват по непристъпните Самодивски скали, за да търсят човешка радост. И този разказ носи принципите на вертикалната символика. В пространствен план са зададени параметрите на две измерения. Долу е селото, което създава алюзия за обикновеното в живота на хората. Горе са върховете – символ на човешкия стремеж. Цялото произведение е композирано върху опозицията делнично – възвишено.
От подобни пориви са водени и косачите, които сопнато кресват: “Мълчи!” на опиталия се да прекъсне с въздишка приказката Лазо. Разказът на Благолажа е израз на неговата виталност и жизнелюбие. В Елин-Пелиновото произведение с художествена прямота и сила се посочва функцията на поетичното слово в народния живот като убежища на изконни човешки пориви и въжделения: “Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са за това … да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек”. Повествователят използва приказката като мотив, защото в нея се съдържа голямата жизнена енергия, която помага на човека да преодолее духом дори и най-тежките изпитания. Думите на Благолажа изразяват стремежите към нещо възвишено, като нещо което за миг откъсва от реалността и пренася в един свят, където всичко е по-красиво.
Образни вариации на романтичния тип герой са чичо Горан и циганчето Рустем от разказа “Мечтатели”. Тази творба отново контрапунктно гради света на действителността и света на митичните поверия и народни предания. Противоречиво е отношението на селския лекар към двата свята. В характера му парадоксално се съчетава недоверието към социалната действителност с наивността и лековерието по отношение на народните вярвания. Чрез образа на чичо Горан Елин Пелин отново защитава идеята, че бедният човек, подложен на социално изпитание, ограбван от богатите и държавата, водещ неравностойна борба с природата, може да намери подслон за душата си и нравствена утеха единствено в света на нереалното. Така той съхранява своята виталност и волята си за живот.
И малкият Монка иска да се откъсне от действителността, да забрави болестта, да загърби настоящето и изведнъж да оздравее: “Не, Монката иска да оздравее още тази нощ, та утре да се върне здрав, да тича по ливадите … и да играе на топ с другите деца. От кога, от кога той не е играл на топ! Как му се е доиграло!”. В тези слова прозира нетърпението и жизнелюбието на бедното дете, което е съвсем слабо и немощно, но настоява пред дядо си: “Искам да походя, бе дядо …”. Портретуването на героя преминава в пейзаж, осъществен чрез онова душевно движение, което носи “умилно” учудения поглед на обречения Монка. Този поглед напомня търсещите очи на Нонка от разказа “По жицата”. И у двамата млади герои животът гасне. – те са обречени, но и у двамата продължава да живее вярата, добротата и любовта към живота. Пейзажът в “Спасовата могила” се прелива с впечатления и мислите на персонажите. Природата е слята с жеста, с портрета на героите. Човешката мъка сякаш е затворена в “големите … сини очи” на Монката, които “се въртяха навред и с едно умишлено учудване следяха ту птичките … ту гривите гълъби … ту златните мушици …”. Чрез портрета на болното дете и неговите преживявания, писателят подчертава връзката между човека и природата, така характерна за неговите герои.
Тази връзка се откроява с особена сила и в разказа “На браздата”. Основното сюжетно събитие в творбата е смъртта на Сивушка в разгара на есенната оран. Самата случка е разгърната в гласния монолог на Боне Крайненеца и негласните реплики на Белчо, Сивушка и природата. Връзката между обкръжаващата героя действителност и самия него е наложена още с началния пейзаж. Той напълно съвпада с душевните преживявания и настроението на селянина. Елин Пелин одухотворява природата: “Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки”. Безлюдността на пейзажа се свързва асоциативно със слабостта на Сивушка, а това е средство за всезнаещият говорител да подготви прехода към темата за самотата и безпомощността на Боне, когато слабата му кравичка ще пада безсилна в ярема. Бедният труженик Ј говори като на човек – нежно, загрижено, сякаш да го разбере. Той тъгува за нея. Любовта му се мотивира с факта, че в творчеството на Елин Пелин природа, хора и животни съществуват в удивителна хармония.

Косачи

В много голяма степен задава основоположните параметри на човешкото отнасяне към проблематиката, в която хората са. Отразява много интересен като трактовка проблем за любовта, но разказът е много по-богат. Започва с природна картина: нощта пада и всичко изчезва – изчезване на предметната наситеност на света и това отваря духовното пространство към нещо друго – дълбокото звездно небе задава още в самото начало едно максимално универсализирано пространство. Важна роля има цветовата гама - светло-тъмно. Хората са разположени около огъня и тогава се налага като значимост на човешкото присъствие – словото. По повод разказаната от Благолажа приказка се откроява сблъсък между вижданията на различните герои за статуса на словото в човешкия живот – приказката като измислено нещо ненужно и приказката като създаваща свят, като даване на възможност на хората да разберат себе си. Самата приказка разкрива друг свят, носещ друго по-висока истина – стремлението на човека да се измъкне от ежедневието, за да разбере, че е човек. Именно измисленото слово дава възможност да се погледне през друга оптика. Тези форми на приказката са много важни, защото човек надмогва това, което го притиска към ежедневието и някои съумяват да заявят пред себе си и другите, че е открил по-високи цели на собственото си битие. Приказката дава възможност на Лазо да премине от света тук и сега в приказно-песенния свят, т.е. Лазо се идентифицира с героите и търси други измерения в живота си благодарение на Благолажовата приказка. Не случайно не заспива, т.е. продължава да живее и търси благодарността на историята и неслучайно цялото това потъване е рязко прекъснато (“Лазо се стресна и стана”) Въпросът “Какво правя аз тук” кореспондира с твърдението на Благолажа, че приказката дава възможност на човека да разбере, че е човек – човешкият живот има и други ценности – освен тези за хляба, трябва да бъде защитавана и любовта. Лазо преодолява с всички сили конвенционалното и прави своя избор – тръгва към село, променен дотолкова, колкото е направил избора. Откроява се фикционалното като даващо възможност на човек да открие и защити онези високи ценности, които не могат да бъдат смазани от ежедневното. Фактът, че Елин-Пелиновите герои са извън селото, извън ясните социални рутинирани пространства, т.е. извън нормите. Тези герои са оставени сами на себе си (усамотяването на Лазо) дава възможност на героите да намерят силата да преодолеят конвенционалността и да прекрачат утвърдения коловоз. Прави впечатление сходството на Благолажа и Лазо – установява се пълноценно общуване – Благолажа открива помъдрялото “аз” на Лазо. Това също е част от стремлението на Елин Пелин да съгражда диалектически цялостен и ориентиран в някои посоки художествен свят. Разказът “Косачи” е важен за проникването в Елин-Пелиновият свят:
- възможността в събитието да се създават много по-високи и отворени към универсалност проблеми
- ориентираност към търсене на първооснованията на човешкото битие
- човек да разбере, че е човек
- демонстрира прекрачването на границата след избора и именно това е яркият художествен жест, който заявява високохуманното на всеки персонаж
- очертават се две думи – потъване и измъкване и двете движения и заявяват посока, но те са важни с това, че човекът, за да разбере себе си трябва да се измъкне от рутинизираното си живеене и да заяви високите си човешки стремления. Тези думи покриват най-важните елементи на разказа земята и косачите потъват в сън.

Ветрената мелница

Творчеството на Елин Пелин е своеобразен химн на радостта от труда, негов апотеоз, олицетворение на единството между човек и природа. Лазар Дъбака и дядо Корчан от разказа “Ветрената мелница” не се трудят, за да извлекат полза от това. Те работят без да са сигурни в успеха на своето начинание. Целта не е резултата, а пътя, по който е постигнат. Тази мисъл е извод от философията им, че трудът изгражда не само мелницата, но и тяхната духовност. Затова и младият герой възкликва вдъхновено: “Чукай, чукай, дядо Корчан! Да я свършим, па каквото ще да става.”. В този разказ-идилия, възхвала на жизнерадостта, дружбата, народното изкуство е възпята в стихията на волния и вдъхновен творчески труд. Сюжетен център в текста е построяването на вятърната мелница. На фона на битовата картина изпъкват образите на главните персонажи. Сюжетното развитие започва с изображение на голямата суша, а пейзажът – типично
Елин-Пелиновски, е пластично-живописен и емоционално наситен. Със сушата именно писателят мотивира по-нататъшното развитие на фабулата. В творбата трудът е съзидателно начало. Той е душевна потребност и основа за чистосърдечното приятелство между Дъбака и дядо Корчан. В главите им винаги има “различни планове и замисли”, които неуморните им ръце превръщат ту в тепавица, ту в дарак, ту във ветрена мелница. Те строят подтиквани от някакво вътрешно безпокойство, от неутолимата и трескава жажда за действие. Елин Пелин споменава за “майсторската ръка” на Дъбака като символ на творческото начало. Всезнаещият говорител изтъква стремежите на романтичните души на стареца и младия левент да създадат нещо, в което да вложат изобретателния си ум и полета на въображението си. Сцената, в която дядо Корчан и Лазар строят ветрената мелница, е ода на сръчните майсторски ръце, на безмерната радост от вдъхновения труд.

Заключение:
В суровото изображение н селото Елин Пелин ни показва разрушителните сили на страданието. Но той ни показва едновременно с това и колко големи са нравствените и духовни сили у човека, който и при най-грозните беди, и при най-отмъстителните пориви на гнева държи широко отворено сърцето си за радостта. В труда и в неговата животворяща сила Елин Пелин разкри вечните извори на младостта, любовта и благородството на духа. В него той вижда как човекът ще изправи ръст, за да съгледа подобно на дядо Корчан от високите криле на мелницата бялото облаче, което носи радостната вест за общата благодат след бедите.

http://homohomini.wordpress.com/2007/04/15/7/