ScionOfStorm
09-17-2008, 21:01
Преди време хората бяха млади и не бяха построили своите клетки против сънища и мечти. Спомням си как съзнанията се допираха едно-друго и заедно изплитаха Копнеж, в който всички живееха временно, за да подържат душевността си и Усета. Беше много важно. Всъщност, това беше една от водещите цели в живота на един Човек. Да дариш другите със своята част от пъзела, да те допълнят те със своите собствени мисловни ръбати формички...Съзнанията пламтяха. А ние бяхме тяхната клада, техните въглени, тяхната жар.
Някъде малко след това чух за странника. Из всеобщите съзнания се появяваха мисли, чертаещи и извайващи картини за човек, закачулен и леко прегърбен, сякаш носещ някакъв товар. След себе си той оставяше малки капчици СОЛ, колкото и да звучи странно това. Солта изтляваше бавно, естествено, под напора на делата на Майка земя, но всички се чудеха защо и как успява да направи това той. Малко след като разбрах за този мистичен скитник, реших да го намеря. Не ще и дума, трудно щеше да бъде, не може човек току-тъй да прекосява света по петите (от сол) на някакъв си непознат. Но пък вътре в Кълбото, което грееше в мен, се усещаше силното чувство на сигурност и убеденост, че ще успея да го намеря. Затова и една сутрин, когато слънцето огря особено алено прозорците на къщата, реших че пътуването ми просто не търпи отлагане и трябва да започне. Докоснах се до Копнежа и споделих това с околните, които в началото го приеха с леко недоумение и силно недоверие, но пък се примираха с ексцентричността ми и ми пожелаха лек път. Щяха да ме чакат, знаех го, пък и винаги можехме да се намерим в Копнежа. Макар и да бяхме ужасно много, насочването на даден човек към друг ставаше изумително лесно.
Не знам колко пътувах по Майката. Сезони се смениха, сняг и слънце станаха кожата ми, юг и север дъхът ми. Леко отчаяние бе започнало да се просмуква в Кълбото ми, но пък си бях доста инатлив и реших, че ще продължа каквото и да става.
Беше есен – тогава, когато най-сетне извървях соления път до странника, сред килимите от опадли шарени листа и стените от оголващи се дървесни корони. Наметалото му беше скъсано на много места, на други дупките бяха уж запълнени с кръпки от всякакъв боклучав материал. Тояжката му беше сякаш гнила и ронлива, ала усещах, пък и Кълбото подсказваше, че е изключително здрава и е служила на господаря си години наред вярно и безотказно.
- Намери ме. – гласът му беше плътен, но с лека нотка на грохналост, на едно изморено Съзнание.
- Намерих те. – усмихнах се аз и седнах до него (междувременно той се бе настанил на един паднал, обрасъл с искрящ мъх дънер). Въпросът ми прозвуча детски, прибързано, и някак не на място при такава среща. Но той знаеше. Всъщност, винаги бе знаел. Усещах го. – Защо оставяш сол, старче?
Беше сляп. Знаех го. Той свали качулката и откри старото си, но запазено лице, с бръчки прекосяващи го, както корените прорязваха нашата Майка. Усмихна се. Толкова тъжна усмивка, че дърветата заплакаха с аления танц на листата си.
- Това е моят плач, синко. Плача за загубата, която ни предстои. Тази, която ние сами ще си донесем, защото ще се възгордеем и ще надскочим това, което ни е отредено да сме. Това е моята изповед, моето спасение. – ако имаше очи, сега щеше да ме гледа втренчено. Знаехме го. А толкова тъга, толкова много тъга...
- Каква загуба, страннико? – попитах го аз, макар да осъзнавах, че отговор няма да има. – Нима не може да се предотврати това, нима нямаме силите?
Той кротко поклати глава, след което си сложи пак качулката. Видях как се навежда с лице над ръката си, два блясъка осветиха вече свечеряващата се есенна картина. После отвори шепата ми и пусна две малки, повтвърдили се купчинки сол в нея.
- Остави ме тук сам, момко. Обещан ми е гроб из алените килими в тази гора, спасението, дошло заради молитвите и плача ми. Не бой се, вие не ще умрете наистина. – улових горчивината му, Кълбото затрепери сякаш ударено с огромна сила дори. – Ще забравите след време това, което преди сте имали, и дори няма да минава кратка мисъл за това, което бе човешкия род в началото. Няма да умрете – ще се преродите непълни, празни, изсъхнали сякаш вътре...
Листата и техния нестихващ танц заглушиха последните му слова, макар че знаех, че те не бяха важни. Смутен си тръгнах от леса и се запътих обратно към дома, докосвайки всички в Копнежа и разказвайки им за пророческите думи на странника, носещ сол.
Никой не повярва, всички само се смееха и клатеха глава – как може да се загубим така, че да не помним какви сме били преди? Това бе невъзможно!
......
Когато това стана, не успях да плача. Никой не си обясни как така изчезна Копнежа, Кълбата пък започнаха да угасват малко по малко, докато не останаха едни забравени, сенчести и тъжни Кълба. Съзнанията ни се отделиха, разплете се всичко, започнахме да си градим собствени Клетки, в които да слагаме уж нови, по-добри Кълба. Но те не бяха, не бяха истински, не можеха и да бъдат.
Остана само солта, която взимам и използвам всеки ден. Една мъничка, мъничка частица от нея всяка вечер, когато слънцето обърне лика си, засрамено, от нас. Достатъчна за да подпали раната, която сами успяхме да отворим.
Някъде малко след това чух за странника. Из всеобщите съзнания се появяваха мисли, чертаещи и извайващи картини за човек, закачулен и леко прегърбен, сякаш носещ някакъв товар. След себе си той оставяше малки капчици СОЛ, колкото и да звучи странно това. Солта изтляваше бавно, естествено, под напора на делата на Майка земя, но всички се чудеха защо и как успява да направи това той. Малко след като разбрах за този мистичен скитник, реших да го намеря. Не ще и дума, трудно щеше да бъде, не може човек току-тъй да прекосява света по петите (от сол) на някакъв си непознат. Но пък вътре в Кълбото, което грееше в мен, се усещаше силното чувство на сигурност и убеденост, че ще успея да го намеря. Затова и една сутрин, когато слънцето огря особено алено прозорците на къщата, реших че пътуването ми просто не търпи отлагане и трябва да започне. Докоснах се до Копнежа и споделих това с околните, които в началото го приеха с леко недоумение и силно недоверие, но пък се примираха с ексцентричността ми и ми пожелаха лек път. Щяха да ме чакат, знаех го, пък и винаги можехме да се намерим в Копнежа. Макар и да бяхме ужасно много, насочването на даден човек към друг ставаше изумително лесно.
Не знам колко пътувах по Майката. Сезони се смениха, сняг и слънце станаха кожата ми, юг и север дъхът ми. Леко отчаяние бе започнало да се просмуква в Кълбото ми, но пък си бях доста инатлив и реших, че ще продължа каквото и да става.
Беше есен – тогава, когато най-сетне извървях соления път до странника, сред килимите от опадли шарени листа и стените от оголващи се дървесни корони. Наметалото му беше скъсано на много места, на други дупките бяха уж запълнени с кръпки от всякакъв боклучав материал. Тояжката му беше сякаш гнила и ронлива, ала усещах, пък и Кълбото подсказваше, че е изключително здрава и е служила на господаря си години наред вярно и безотказно.
- Намери ме. – гласът му беше плътен, но с лека нотка на грохналост, на едно изморено Съзнание.
- Намерих те. – усмихнах се аз и седнах до него (междувременно той се бе настанил на един паднал, обрасъл с искрящ мъх дънер). Въпросът ми прозвуча детски, прибързано, и някак не на място при такава среща. Но той знаеше. Всъщност, винаги бе знаел. Усещах го. – Защо оставяш сол, старче?
Беше сляп. Знаех го. Той свали качулката и откри старото си, но запазено лице, с бръчки прекосяващи го, както корените прорязваха нашата Майка. Усмихна се. Толкова тъжна усмивка, че дърветата заплакаха с аления танц на листата си.
- Това е моят плач, синко. Плача за загубата, която ни предстои. Тази, която ние сами ще си донесем, защото ще се възгордеем и ще надскочим това, което ни е отредено да сме. Това е моята изповед, моето спасение. – ако имаше очи, сега щеше да ме гледа втренчено. Знаехме го. А толкова тъга, толкова много тъга...
- Каква загуба, страннико? – попитах го аз, макар да осъзнавах, че отговор няма да има. – Нима не може да се предотврати това, нима нямаме силите?
Той кротко поклати глава, след което си сложи пак качулката. Видях как се навежда с лице над ръката си, два блясъка осветиха вече свечеряващата се есенна картина. После отвори шепата ми и пусна две малки, повтвърдили се купчинки сол в нея.
- Остави ме тук сам, момко. Обещан ми е гроб из алените килими в тази гора, спасението, дошло заради молитвите и плача ми. Не бой се, вие не ще умрете наистина. – улових горчивината му, Кълбото затрепери сякаш ударено с огромна сила дори. – Ще забравите след време това, което преди сте имали, и дори няма да минава кратка мисъл за това, което бе човешкия род в началото. Няма да умрете – ще се преродите непълни, празни, изсъхнали сякаш вътре...
Листата и техния нестихващ танц заглушиха последните му слова, макар че знаех, че те не бяха важни. Смутен си тръгнах от леса и се запътих обратно към дома, докосвайки всички в Копнежа и разказвайки им за пророческите думи на странника, носещ сол.
Никой не повярва, всички само се смееха и клатеха глава – как може да се загубим така, че да не помним какви сме били преди? Това бе невъзможно!
......
Когато това стана, не успях да плача. Никой не си обясни как така изчезна Копнежа, Кълбата пък започнаха да угасват малко по малко, докато не останаха едни забравени, сенчести и тъжни Кълба. Съзнанията ни се отделиха, разплете се всичко, започнахме да си градим собствени Клетки, в които да слагаме уж нови, по-добри Кълба. Но те не бяха, не бяха истински, не можеха и да бъдат.
Остана само солта, която взимам и използвам всеки ден. Една мъничка, мъничка частица от нея всяка вечер, когато слънцето обърне лика си, засрамено, от нас. Достатъчна за да подпали раната, която сами успяхме да отворим.