ScionOfStorm
09-19-2008, 10:32
Облаците протягат нечистите си ръце към мен. Към всички хора, пъплещи като гниди по земната твърд. Вятърът реже и свисти, ядосан за съществуването ни, желаещ с всеки свой разграден атом да ни убие. Да ни смаже, да станем пихтията, когато някога сме били.
Свивам се малко повече в наметалото си. Навсякъде цари разрушение, поне в моите очи. Марионетките ходят, следвайки пътя, определен от кукловода им. Замислени и немислещи едновременно. Майки карат колички с децата си, носещи ги сякаш на жертвоприношение, увити в дрехи като за отвъдния свят. С другия Взор виждам как всъщност повръщат, пометнали отрочетата си в самото си Ядро, отказали им достъпа. Отказали им и изхода.
Облаците се сгъстяват. Лято лешояди, виждам клюновете им, окъпани в кръв и плът на предишните им жертви. Гледат втренчено, защото са господари, а ние – слугите им. Агнеците.
Всъщност съм на път. Затова и сигурно се роят безплътниците, знаят къде отивам. Чертата. По-висока от Олимп, по-ниска от стъблото на тревата, Чертата, където ти си господар. На края си. Изкачвам камъните, пълзя по тях, сливам се, отливам се, дращя по мъха и плесента им и усещам как Рубинът трепти леко в мен. Усеща и той, като онези горе, иска да изпее песента си най-накрая. Колкото и да се е прикривал, винаги съм знаел целта и жаждата му. Припокриват се с моите...затова.
Стигам до нея, заставам пред безкрайността и ограничеността й. Впивам нокти в плътта, изваждам Камъка. Искрящ е, пълен с кръвта и есенцията ми. Пълен със спомените, преживяванията, емоциите, тъгите ми. Пълен със самият мен. Гледам го секунда, две, минута. Усмихвам му се. Винаги съм имал чувството, че го мразя, всепоглъщащо.
Пускам го да падне и сякаш гравитацията се съпротивлява, метърът и половина разстояние се разтяга до километри. За последен път махам пластовете и пробивам черупките. Очите ми изсивяват, стоманени и празни, мъртви, неразбиращи. Никога не са се интересували от нищо, както и нищо не се е интересувало от тях. Те вече, за разлика от земните, ВИЖДАТ. Пробиват привидния парад, прорязват недрата на всичко. Пред тях танцуват уродите, демоните, гнилото и разядено тяло на земята и населяващите я. Затварям ги. Последната гледка.
Рубинът пада и се счупва, защото всъщност е крехък. Кръвта от него изтича и той губи рубинения си цвят. С последната капка течност полита и последната ми мисъл.
Адът е настъпил.
---------------------------------
Облаците изяждат душата, още прясна и кървава. Със смях и кикот те изтриват ръцете си вътре в пухената си обвивка. А после, все още така злобно усмихнати, зачакват следващия.
Свивам се малко повече в наметалото си. Навсякъде цари разрушение, поне в моите очи. Марионетките ходят, следвайки пътя, определен от кукловода им. Замислени и немислещи едновременно. Майки карат колички с децата си, носещи ги сякаш на жертвоприношение, увити в дрехи като за отвъдния свят. С другия Взор виждам как всъщност повръщат, пометнали отрочетата си в самото си Ядро, отказали им достъпа. Отказали им и изхода.
Облаците се сгъстяват. Лято лешояди, виждам клюновете им, окъпани в кръв и плът на предишните им жертви. Гледат втренчено, защото са господари, а ние – слугите им. Агнеците.
Всъщност съм на път. Затова и сигурно се роят безплътниците, знаят къде отивам. Чертата. По-висока от Олимп, по-ниска от стъблото на тревата, Чертата, където ти си господар. На края си. Изкачвам камъните, пълзя по тях, сливам се, отливам се, дращя по мъха и плесента им и усещам как Рубинът трепти леко в мен. Усеща и той, като онези горе, иска да изпее песента си най-накрая. Колкото и да се е прикривал, винаги съм знаел целта и жаждата му. Припокриват се с моите...затова.
Стигам до нея, заставам пред безкрайността и ограничеността й. Впивам нокти в плътта, изваждам Камъка. Искрящ е, пълен с кръвта и есенцията ми. Пълен със спомените, преживяванията, емоциите, тъгите ми. Пълен със самият мен. Гледам го секунда, две, минута. Усмихвам му се. Винаги съм имал чувството, че го мразя, всепоглъщащо.
Пускам го да падне и сякаш гравитацията се съпротивлява, метърът и половина разстояние се разтяга до километри. За последен път махам пластовете и пробивам черупките. Очите ми изсивяват, стоманени и празни, мъртви, неразбиращи. Никога не са се интересували от нищо, както и нищо не се е интересувало от тях. Те вече, за разлика от земните, ВИЖДАТ. Пробиват привидния парад, прорязват недрата на всичко. Пред тях танцуват уродите, демоните, гнилото и разядено тяло на земята и населяващите я. Затварям ги. Последната гледка.
Рубинът пада и се счупва, защото всъщност е крехък. Кръвта от него изтича и той губи рубинения си цвят. С последната капка течност полита и последната ми мисъл.
Адът е настъпил.
---------------------------------
Облаците изяждат душата, още прясна и кървава. Със смях и кикот те изтриват ръцете си вътре в пухената си обвивка. А после, все още така злобно усмихнати, зачакват следващия.