PDA

View Full Version : "Тлака в Алтъново"-"Под игото" спешно...



lqlqlqqqq
10-03-2008, 09:51
Здравейте!Имам да пиша ЛИС на тема "Бит и битие в гл."Тлака в Алтъново" от "Под игото".Трябва ми до към 8-9 тази вечер.Мерси предварително :)

sherry
10-04-2008, 13:53
В националното културно съзнание има книги-жалони, обречени на вечен живот и постоянно преоткриване. Тези книги тотално поглъщат нацията в себе си, ровят в дълбокия пласт на душата и поради това, че тяхното звучене е тъждествено на полифоничното и многоспектърно понятие българин, те остават в народностната съдба далеч не само като откритие, а и като неизбежния, обречен генериращ модел на национално поведение. Обявени за "най-българските" книги, "Под игото" от Иван Вазов и "Бай Ганьо" от Алеко Константинов не толкова ни съпътстват, колкото ни възпроизвеждат, българите се раждат от тях, излизат от техните страници и правят родина, след това вписват родината в света, но душата е неизменно една и светът за тях е неизменно един.

Романът "Под игото" често се е гледал от литературната ни критика като апотеоз на националната добродетелност и героизъм, като звездния миг на себеутвърждаването. Свободата взема своите кървави жертви, но и засиява чрез тях, трагиката само краси патетичното осмисляне на историческото време и на българщината въобще.

Действително в "Под игото" свободата като проблем е в основата и на историческото, и на психологическото битие на българина. Лягайки върху класическия героичен модел, романът изгражда художествената си тъкан, като разполовява пространството си на герои и предатели, слава и страх, идеал и бит, свобода и робство. Но какво стои между тези полярни ценностни категории, как те оплитат тънките си нишки в едно цяло?
В главата "Тлака в Алтъново" човекът като вписване в света фигурира основно чрез телесните си функции. Човешкият портрет задължително е представен като сравнение (още по-точно - тъждество!) с определено животно: Драганова Цвета и Райка Попадиина са "белошийки, като патки", бащата на Каравелювата "прилича на лалугер", Радка Милкина пее "като славейчето", Пеевата мома "се смее като лястовичка", Боримечката лае "като дърто овчарско куче" и грабва Стайка "като гергьовско ягне, у тях си". Преимуществото на дивото над цивилизованото като основа на битийното съзнание е категорично формулирано и от самия Вазов: Огнянов "с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот". В дивото, неопитомено пространство на автентичния, поробен род отведнъж се впива духовността на свободата, из която ще се добие народът: "Такава борба мечтая аз и такава сила търся... Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата..." Смърт, победа, свобода - знаците на духовността, трудно, плахо си пробиват път, смушвайки, избутвайки тялото и могъщите му природни повици. Дилемата между тяло и душа е представена в своята великолепна органичност в главата "Силистра-йолу". Тъкмо дивата, прекрасна зелена морава, възхитителна в първичната си, неподправена естественост, е обявена за "обетованата земя", за дълбоката същност на народностния живот. На Силистра-йолу и игото се сдобива с една привилегия: "да направи народите весели". Вписало се в красотата на първичната природа, полегнало пред "бъклица вино", "един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки", народностното тяло стига до дълбоката си, непобедима, жизнеустойчива и оцеляваща мъдрост: "Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота... Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца". Поглъщащото тяло е обгърнало душата и я е свлякло до хтоничното, до вегетативните функции, изживяващи се от всички като веселие и хармоничност на духа1. И в сърцето на този природен празник, разиграващ се вън от цивилизацията (вън от града), след като тялото е удовлетворило себе си, може вече да се поговори и за свободата. Не само да се поговори, но и ритуално да се постигне като действие, в което тялото представя свободата:

Когато дойдоха до стиховете: "Сечи, коли, отечеството да се освободи", въодушевлението се увеличи и ножовете и вилиците замахаха из въздуха.

Господин Фратю беше хванал един голям нож и страшно сечеше атмосферата с него. В едно разпалено размахване той удари едно голямо стъкло с червено вино, което принасяше момчето. Виното се разля по Фратя и му вапца лятното сетре и панталони.

Великата, патетична идея за свободата е гротесково смъкната до телесно-ритуалното, което се осъществява само в сферата на безопасността, когато тялото може да бъде само "вапцано", но не и реално съсечено в битката за свобода. Единствените в тая сцена, които бранят духовността и честта на свободата, са Бойчо Огнянов и Кандов. Единствените, които говорят за идеал, висотата на който другите не се и стремят да прозрат

"Елате тук бе, какво философствате там";

"Наздраве, дружина!... Аз какво печеля, дето вий не можахте да отгадаете?

- Останалите чаши, дето ти наляхме".

Дружината, нахранила телата, попила виталната земна сила, ревяща бунтовна песен, навлиза в града (в цивилизацията!) и материализира свободата в тяло, звук и сеир. Тук свободата е в безопасност. Има я, защото я няма. Естествено (и всъщност случайно ли?) Бойчо Огнянов липсва от дружината.

Съдбовната обвързаност на българина с бита и неговата изстрадана сигурност ражда и подхранва идеята за дядо Иван. Не ние да рискуваме себе си, децата си и събраното от нас, а друг да свърши работата. Всички желаят свободата, но цената й включва не кръв и жертви, а запазване на дома, превърнал се в израз на най-свято съблюдаване на изконни национални норми. И не е учудващо, че един от най-достойните патриоти в романа, чорбаджи Марко, разпалено ще убеждава: "Ние сме тук в ада. Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст!... Няма да остане камък тука..." Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ" отбелязва, че апостолите, знаейки обречеността на въстанието "имаха една единствена задача: да дигнат въстанието и да вкарат в него колкото може по-голяма маса" (Хаджийски 1966: 283). Това ставаше чрез две средства: накървяване на въстаналите селища и запалването им" (Хаджийски 1966: 289), както и чрез внушаване на една спасителна лъжа - безрезервната и бърза помощ от дядо Иван (Хаджийски 1966: 286). В "Под игото" тези документирани обобщителни изводи за времето присъстват също тъй автентично отбелязани, заквасващи фикцията чрез непобедимия дъх на националната идентичност. Пред комитета Каблешков тайнствено и поверително обявява: "Само първата пушка да гръмне и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!"