Плетеница
10-11-2008, 12:15
Искам да споделя с някой,когото не познавам и не виждам,просто защото не знам дали има и други хора като мен.Може да ви звучи глупава и детска историята,не знам.... ако изобщо я прочетете,да знаете че не съм нито лигла,нито зубърка,нито емо....даже си падам малко дива,ама нищо... :)
Нямам някаква драма или проблем.Просто се лутам и се чудя какво изобщо да правя.Не мога да разбера самата себе си.
Значи познавам 1 момче от 3 години.Не сме се поздравявали,не съм му обръщала никакво внимание,дори ми изглеждаше смешен.Е добре де,не знам как стана ама в 1 момент се усетих,че е адски готин.От 1 даскало сме.Започнах да го преследвам,буквално(ей тва е тъпото).Както и да е.Научих компанията му.Наблюдавах го във всеки удобен момент,а когато не го виждах мислех за него.В часовете учителите започнаха да ме усещат,че съм супер отвеяна.Бях като обсебена.Само дето не чертаех планове и схеми къде точно ще се засечем.Беше си пълна мания.Когато знаех че ще го видя започвах цялата да треперя.И така около 3-4 месеца.Абсолютно всеки ден.Не съм разказвала това на никого,защото сама осъзнавам колко е тъпо и налудничево.И след време започнахме да се поздравяваме и да си говорим.Имаме общи познати,окей....Всяка събота и неделя,включително и днес,кога не сме на даскало не спирам да мисля за понеделника когато ще се видим.Не мога да седна да уча,защото главата ми е в космоса едва ли не.Вярвах,че е супер готино момче.Колкото повече си говорехме и колкото повече разбирах за него,толкова повече му се кефех.И още е така.И в момента чакам да дойде понеделник.Всеки ден преди даскало се разтрепервам при мисълта че ще го видя.Е добре,по дяволите,той се държи супер готино.И тук идва проблема.Колкото повече осъзнавам,че той се държи така готино,толкова повече се отдалечавам.Не мога да разбера защо.Когато го виждам с компанията му,бих дала всичко за да го имам.Когато го виждам и си говорим се замислям,че дори и да ме харесва какво толкова.Не знам как да го обясня,но ми е много странно.Хем искам,хем не знам за какво ми е.Може ли от половин година да дебна момче и когато ставаме близки и разбирам,че е наистина толкова готин колкото ми изглежда,аз да почна да се чудя защо ми трябва всичко това.Може би от страх....и все пак цялото това търчане след него,и цялото време прекарано в мисли за него,мамка му бе,сама се ядосвам на себе си.В момента пак се разтрепервам....и какво!!!??В понеделник като го видя следобеда ще се опитам да се правя че не ми пука за него кой знае колко.А не е така.А не ми е в природата да се обяснявам на някого колко е готин и т.н.Има и един друг момент-страх ме е да се привързвам към хората прекалено много.Толкова дълго време съм чакала и съм се надявала на момента когато двамата ще си говорим.Може би това че всичките ми надежди могат да станат реалност ме плаши.Може би това че съм свикнала да виждам реалността съвсем друга ми пречи да повярвам.Нямам и смелост.Когато надеждите стават реалност,аз бягам назад.Не съм свикнала на близост.
От седмици си повтарям как ще предприема нещо.Нервя се защото съм свикнала да се предавам и отказвам лесно.Искам да докажа на себе си,че поне веднъж ще направя нещо,ще се боря.Може би това,че го казвам тук във форума,пред други хора ще ми помогне да пристъпя напред.Ще видим в понеделник каква ще я свърша.
Имам чувството,че мислите и действията ми са в пълно противоречие.Налудничева работа.Искам да го видя.Видя ли го,бягам назад.Е деба няма да стане така.Крайно време е да повярвам в себе си.В понеделник ще се разбера със себе си.
Може и да не сте разбрали много от тези хаотични излияния.Просто имах нужда да кажа всичко това.Или по-точно да обещая пред друг че ще направя нещо.Може би това ще ми даде повече сила.Все едно.Който ще ме псува колко глупаво,лигаво и романтично момиче съм,може да не си прави труда да пише защото в това отношение знам каква съм и каква не съм.Не очаквам и съвети,то при тоя ред на мисли трудно ще разберете нещо....няма значение..
Споделих!
Нямам някаква драма или проблем.Просто се лутам и се чудя какво изобщо да правя.Не мога да разбера самата себе си.
Значи познавам 1 момче от 3 години.Не сме се поздравявали,не съм му обръщала никакво внимание,дори ми изглеждаше смешен.Е добре де,не знам как стана ама в 1 момент се усетих,че е адски готин.От 1 даскало сме.Започнах да го преследвам,буквално(ей тва е тъпото).Както и да е.Научих компанията му.Наблюдавах го във всеки удобен момент,а когато не го виждах мислех за него.В часовете учителите започнаха да ме усещат,че съм супер отвеяна.Бях като обсебена.Само дето не чертаех планове и схеми къде точно ще се засечем.Беше си пълна мания.Когато знаех че ще го видя започвах цялата да треперя.И така около 3-4 месеца.Абсолютно всеки ден.Не съм разказвала това на никого,защото сама осъзнавам колко е тъпо и налудничево.И след време започнахме да се поздравяваме и да си говорим.Имаме общи познати,окей....Всяка събота и неделя,включително и днес,кога не сме на даскало не спирам да мисля за понеделника когато ще се видим.Не мога да седна да уча,защото главата ми е в космоса едва ли не.Вярвах,че е супер готино момче.Колкото повече си говорехме и колкото повече разбирах за него,толкова повече му се кефех.И още е така.И в момента чакам да дойде понеделник.Всеки ден преди даскало се разтрепервам при мисълта че ще го видя.Е добре,по дяволите,той се държи супер готино.И тук идва проблема.Колкото повече осъзнавам,че той се държи така готино,толкова повече се отдалечавам.Не мога да разбера защо.Когато го виждам с компанията му,бих дала всичко за да го имам.Когато го виждам и си говорим се замислям,че дори и да ме харесва какво толкова.Не знам как да го обясня,но ми е много странно.Хем искам,хем не знам за какво ми е.Може ли от половин година да дебна момче и когато ставаме близки и разбирам,че е наистина толкова готин колкото ми изглежда,аз да почна да се чудя защо ми трябва всичко това.Може би от страх....и все пак цялото това търчане след него,и цялото време прекарано в мисли за него,мамка му бе,сама се ядосвам на себе си.В момента пак се разтрепервам....и какво!!!??В понеделник като го видя следобеда ще се опитам да се правя че не ми пука за него кой знае колко.А не е така.А не ми е в природата да се обяснявам на някого колко е готин и т.н.Има и един друг момент-страх ме е да се привързвам към хората прекалено много.Толкова дълго време съм чакала и съм се надявала на момента когато двамата ще си говорим.Може би това че всичките ми надежди могат да станат реалност ме плаши.Може би това че съм свикнала да виждам реалността съвсем друга ми пречи да повярвам.Нямам и смелост.Когато надеждите стават реалност,аз бягам назад.Не съм свикнала на близост.
От седмици си повтарям как ще предприема нещо.Нервя се защото съм свикнала да се предавам и отказвам лесно.Искам да докажа на себе си,че поне веднъж ще направя нещо,ще се боря.Може би това,че го казвам тук във форума,пред други хора ще ми помогне да пристъпя напред.Ще видим в понеделник каква ще я свърша.
Имам чувството,че мислите и действията ми са в пълно противоречие.Налудничева работа.Искам да го видя.Видя ли го,бягам назад.Е деба няма да стане така.Крайно време е да повярвам в себе си.В понеделник ще се разбера със себе си.
Може и да не сте разбрали много от тези хаотични излияния.Просто имах нужда да кажа всичко това.Или по-точно да обещая пред друг че ще направя нещо.Може би това ще ми даде повече сила.Все едно.Който ще ме псува колко глупаво,лигаво и романтично момиче съм,може да не си прави труда да пише защото в това отношение знам каква съм и каква не съм.Не очаквам и съвети,то при тоя ред на мисли трудно ще разберете нещо....няма значение..
Споделих!