PDA

View Full Version : съчинение разсъждениееее



uBeTy
10-17-2008, 18:39
Предварително се извинявам ако темата се повтаря просто нямах време да прегледам всичките теми.. :smt095 Таа.. да се върнем на темата.. трябва ми спешно съчинение разсъждение за добродетелите на Серафим от Йордан Йовков... ако някой може да помогне да пише..

dara
10-17-2008, 20:06
Йордан Йовков - Серафим

Станал известен още с първата си книга, Йордан Йовков е един от изявените български творци през двайсет-те и трийсет-те години на XX век. Йовковите разкази пресъздават войната и мира, легендарното отколешно време, населено с изключителни люде, и вчерашния ден на селото, присъствието на красотата и любовта в човешкия живот, вечното противоборство между доброто и злото в индивида.
Разказът “Серафим” е включен в една от късните книги на писателя (“Женско сърце”, 1935). Историята, разгръщаща се в текста се стреми да покаже, че доброто всъщност няма сложна направа, че то може да се сбъдне насред един най-обикновен декор, в действията на един съвсем обикновен човек.
За повествователя същината на добротата е в готовността на личността да дари, да помогне на другия, дори на непознатия, без да очаква кой знае каква отплата. Произведението като че ли подсказва че има съдба и има орисия, че може би съществува странна, и рационална сила, която неизвестно защо понякога се заема да трупа нещастия в нечий път. Но текста определено защитава и вярата, че има активен индивидуален избор, има способност за съпричастност към чуждата болка, човешка солидарност, дарба за великодушие, че го има добрия човек. Йовковият оптимизъм рисува точно него, добрия в портрета на Серафим. Сред реалността, обитавана от героя, етическите ценности се оказват въплътени в действена реалност, простия хуманен жест на “малкия човек”.
Образният и ситуативният свят в творбата е сравнително просто съграден. Героите в текста са само трима, между тях като че ли не се случва кой знае какво. Но “покрай” семплата събитийност в действителността, рисувана от разказа, се решават от някой от трудните въпроси, заставащи пред всеки човек – какво значи да бъдеш добър, как се сторва добрина, как се живее според етическите предписания на религията, проповядваща грижа и милост за другия.
Разказът събира Еню, собственик на кафенето, около което е центрирана историята, Серафим, странно изглеждащия човек от другаде, Павлина, чийто мъж е болен. По “правилата” на народното християнство Еню и Павлина са сродници, Серафим е чужд; те са местни, уседнали, от това място; той е пришелец неясно от къде, ничий (“нито селянин, нито гражданин”), живеещ без обвързаности с люде, къща, имот, корени. Като изглед те са в нормата и нормалното. Но Серафим е твърде, твърде особен, твърде различен от средно статистическото(“Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто…”). В портрета му се мярва и по специфичен начин двусмислен детайл(“… очите му, като у пияниците или у хората, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени”) – пиянството дискредитира, то приписва минусова качественост на онзи, който е владян от него.
И друго в описанието на Серафим подсказва, че съществуването му се разполага отвъд общоприетата представа за “свестен”, “успял”, “надежден”, добре вписан в нормата.
И така – дошлият в Енювото кафене “не е човек като човек”, но точно той прави онова, което “нормалния”, “порядъчният” по всяка вероятност никога не би направил – Еню със сигурност не го сторва. Серафим дава изработените за цяла година пари на непознатата чужда жена просто защото тя се нуждае от средства, от помощ. И това дори не е единствената му смайваща странна постъпка: “Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както ги беше дал тая сутрин на Павлина.”
Парите, отношението към тях са знакът, мярата за прагматично, адекватно спрямо правилата на реалността живеене – парите са фундаментална ценност в света обитаван от Еню. Серафим е друг, защото парите не са толкова важни за него, като притежавани от него самия. В мярата за стойност, изповядвана от персонажа, палтото с кръпките се оказва истински важната репрезентация на аза, въплъщението на неговата уникална, висока значимост, на човешката му смисленост, означение на верността му към идея за ценност, която не мери с пари “големството” на индивида.
В решението на пришелеца полът, магиите на пожелаването нямат намеса – даряването на парите е просто жест на доброта, жест на човек към човек, не на мъжа към жената. Грозният, неугледния, нелепо изглеждащия, комуто са готови да се смеят, комуто те би събрал погледите на околните – възхитени и респектирани. Болният, неспособният за успешна интеграция в групата, зависимият от алкохола, всичко това е Серафим.
Показано е едно индивидуално страдание на бегло загатнатия фон на добруване и берекет за някакви люде(“Сухо беше туй лято…добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър…”). Някой е съдбовно белязан от нещастие( Павлина).
Серафим, комуто като че ли е нужна помощ, някакъв вид съчувствие, в края на краищата се оказва помощник, съчувстващ на непознатата жена. Текста вярва че добрият човек го има, че людете са способни да скръбта на отсрещния, да му помогнат, да отнемат болката му.
Йовковите малки наративи – с посланията си, със специфичното си тълкуване на жанровата формула на разказа – имат своя принос в развитието на литературния процес у нас. Те отдавна са безспорна част от класическо художествено наследство. Характерната философия на човешкото, която защитават Йовковите произведения, универсалната проблематика, която те коментират, утвърждават автора им като творец с наднационална културна значимост.


"Серафим"
Нима не ни вълнува силно и благородната постъпка на Серафим от едноименния разказ? Дал на бедната селянка последните си пари, които е събирал за да си купи ново палто, той не съжалява, въпреки че пак ще трябва да носи окъсаните си дрехи. Голямо впечатление ни прави неговата открита, добра усмивка, която е присъща само на човек с благородно сърце. Съкровеното му желание е да помогне на хората, изпаднали в беда , да облекчи участта им, да внесе поне малко радост в техния живот.

Серафим наистина е божи пратеник, който не просто идва, а се “явява” по тия места. Той е носител на Христовата вселюбов и отзивчивост, която трябва да обърне в новата вяра Еньо. С всичките си качества, колкото и малко да са те в разказа, Еньо е изключително земен човек, практичен и явно с успех нарежда житейските си неща. Серафимидва да смени неговата ценностна система, да му даде нов закон и да пренареди живота му. Той е птичка Божия, небесен човек, дошъл да измие Еньовия грях. Самото му име е ангелско.

Йовков е натоварил героя си с някои от христоматийните качества на библейските праведници. Той е окаян и беден. Очите му са влажни, замъглени, насълзени-като очите на плача. От друга страна, Серафим е изключително кротък. Той пипа бавно, отвръща кротко, тихичко си прибира хляба, не поглежда дори преминалата край него млада жена. Сякаш се бои да не обърка сложните нишки на живота край себе си. Той е незабележим. Яде само хляб, и то по малко, реже с костурката и сладко-сладко дъвче сухите залъци. В общите грижи за тленното си битие Серафим се радва на оскъдицата и Йовков държи да подчертае това-във финала героят хвали скъсаната си дреха с някаква особена радост в гласа си.

Серафим излиза от сюжета на разказа с едно основно характеристика - милостив. Нещо повече-целият разказ сякаш е написан за да се изрази това му качество, то подчинява и обсебва творбата. Едва в края на повествуванието читателят разбира, че това не се случва за първи път, че той всъщност е все милостив, че години наред постъпва така. Серафим е чистосърдечен, у него няма и следа от каквато и да е корист, от някакви задни помисли. Упованието в Бога и вярата в човека са единствените мотиви на неговия подвиг. Той тайно дава парите си на Павлина. Нито Еньо, нито читателят, нито Йовков е разбрал как героят е открил жената, как е разбрал къде живее, кога е станало всичко това.

В Серафим има нещо изключително, което не е само във външния му вид. Птиците, които не разбират нито от дрехи, нито от пари, са го усетили-те идват без страх да се нахранят от добрата ръка на героя. Добротата на Серафим поразява дори безсловесните Божии твари, така че Еньо е обречен да го следва в пътя към доброто. Със своето поведение, със своите качества Серафим е идеалният пример за християнин. Той е отникъде и никакъв, няма професия, няма семейство. Притежава всичко, което го прави “свят човек”. С цялата си същност той се побира в името, което носи. Чрез името си напълно се себеизразява. Серафим съществува благодарение на страданието. И понеже знае, че краят и победата са много далеч, той учи хората да живеят при страданието, учи на състрадание.

Развръзката на разказа всъщност не е белег на сюжета, а на скритото вътрешно действие на по-високия , духовен план на творбата- тя е там, където през сюжетните детайли, жестове и диалог се разкрива най-пълно вътрешния духовен смисъл на творбата. Затова светът на Йовков е повече от съвременен-той носи духа на вечността, който обрича самото творчество на писателя на измеренията на трайното и вечното. Героите му са добротворци. Те са способни да въдворят с един жест изгубената хармония.


"Серафим"
Има един статичен персонаж у Йовков. Герой, който е пълното добро. Той е като Божи пратеник на земята, като ангел, а за това говори и името му – Серафим (висша ангелска титла). Серафим е отникъде, нито селянин, нито гражданин. Сякаш никой. Няма минало, нито бъдеще. Той е образа, който в момента ни учи на нещо. Единственото, което се знае за него е, че е беден. За това съдим от палтото му, прошарено с много кръпки. Следователно той не е от големците. А Енъо е богат, от където следва да е лош, но у Йовков доброто е потенциално и е скрито у всеки човек. Серафим съществува, за да може чрез примера му да бъде разкрито това заложено добро и у Енъо. И то наистина се случва! Авторът ни запознава със скромността (яде сухият хляб с толкова апетит така сякаш е деликатес), за да пробуди заспалите добродетели у Енъо. Една добра постъпка, осеяна върху основата на безкористното добро е последвана от втора. Пробуденое чувството за добротворчество и у собственика на хана. Серафим и тази година няма да си получи ново палто, но за него това е без значение, след като е направил добро, дал е всичките си спестявания, за да спаси човешки живот. А най-голямото добро изхожда от думите му, че парите ще му бъдат върнати когато Бог ги даде на Павлина. Следователно той не ги очаква обратно. Но освен добродетелност в него ( както и при Стоил) е разкрита вярата в Бога. Това се разбира от сигурността му в съществуването на рая. А една вяра винаги е основана на нравствени идеали и стремеж към съвършенство.

Йовков винаги търси доброто, залегнало у човека, но то често е там, където най-малко се очаква, то е там при малките – големи хора, които даряват, без да искат нищо в замяна. Даряват малкото, което имат с надеждата да помогнат. Страдат заедно с болните, умират, за да се роди един нов, по-добър свят, основан на хармония и красота!


"Серафим"

На доброто и човеколюбието, които ще спасят света, е посветен разказа “Серафим”. Описанието в началото на разказа носи осножният акцент в естетическото послание на творбата. В описанието на Серафим ясно се открояват художествени детайли, разкриващи противоречие между външно и вътрешно. Необичайното във външността на героя: “един чудноват човек”, “нито селянин, нито гражданин”, “посред лято… - зимно палто”, “на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а на краката мубяха обути в цървули”, загатва за нещо непознато във вътрешния му духовен свят. Всичко в този герой е “изключително.
Външният му вид противоречи на традиционната представа за благоприличие, но и вътрешният му нравствен облик надхвърля мярата за духовно благородство. Той е нетрадиционен. Вписва се алогично в представите за добро и красиво. Серафим живее в света на прекрасното. Той е в синхрон с красивото в душата си, но е в странно противоречие с реалностите на света, които обитава. Неговият истински, реален живот е в духовното пространство на красива нравственост. Това усещане за различност го превръща в чудак. Външният му, неадекватен на реалността вид се приема за смешен, а понякога и за жалък. Изключителността на красивото нравствено добро, носено в душата му, го прави раним. Серафим осъзнава своята “присъда”. Приема със смирение и опрощаваща усмивка неразбирането на околния свят. Всички извън него са двойно наказани. Те не познават света на красивото човешко добро. Лишени са от правото на душевно щастие. Затова и радостта, изпитана от странната душа на Йовковия чудак Серафим остава загадка за тях. Той остава да живее в своя духовен свят, илюзорно миражен за другите, но реално красив и нравствено извисен за него. Серафим има ангелско великодушие, той помага на другия когато самия той има най-голяма нужда от помощ.
Доброто само по себе си е красиво. Затова и толкова духовна красота се излъчва от странното “изключително” добро на Йовковия герой. Всеки, противопоставол на хуманното своята душа, получава справедливо нравствено показание. Йовков е категоричен и последователен в отстояването на тази художествена теза.

"Серафим"

“Серафим” - Йовков има един герой, който се доближава най-пряко до библейската форма за праведност и човечност. Това е Серафим от едноименния разказ. Ангелски проекции откриваме в самото му име – Серафим на староеврейски означава “ангел”. Не само името му, но и цялостния му портрет – произходът му “нито селянин, нито гражданин” без определена професия, без установено място, без ясна посока на движение (както се появява внезапно, така и внезапно изчезва, не идващ от никъде, не отива никъде както и характероологията му – милостив, безсебичен, кротък. Но най-ярко го характеризира като вестител на милост неговите жестове – човек не на думите, а на действието – дава скрито, без себеизтъкване пари на непознатата Павлина, ходи дрипав, спи на открито, храни кротко птиците с оскъдния си къшей хляб. Цялостният му портрет и поведение алюзират библейската притча за господа слязъл на земята, за да насочи хората към добро. Той не притежава социални характеристики, а неогвото съществуване метафорично може да бъде представено като всепространствено. Героят е въведен като мит – неопределен със зададена универсалност. Дрехата на Серафим също работи в посока на съкралната същност на героя, прочетена чрез палтото, което се идентифицира към душата с плащеница и функционира като текст – послание. Духовната необходимост на Серафим е представена от усмивката – евангелски знак на прошката, добротата, изцелението. Тя е антитеза на прехапаните устни на Еню – земен човек, ситуиран в кафенето в неговото гравитационно поле, от което той не може да се откъсне. Еню е човекът, който е в бита, а не в битието. Битието е територия обитавана от Серафим. Той е лишен от прагматизъм. Дава парите си на Павлина, като по този начин се откъсва от бита. Парите са знак на отношението към Христос – знак на неговата изцелителна сила и милост към болния мъж на Павлина. В ръцете на Серафим те са одухотворени и трябва да донесат изцеление, и оттук хармония в семейството. Даването на парите е всъщност даряване на живот. Разказът има рамкова композиция – започва и завършва с дрехата, а по средата се разполага същността на съществуването. Образът на страданието е ситуиран чрез образът на Павлина. Доброто, което извършва Серафим е трайно. То носи красотата у човека. Благородната постъпка е като заплаха и поражда недоумение.
Най-ярко ситуацията на взаимоотношенията свой-чужд разгръща разказът “Другоселец”. Тази творба разкрива социалната нищета и безпомощност на селския човек, но и тук социалната проблематика е транспонирана в нравствена. И това е разказ за духовната помиреност и единение между хората. Този процес е разкрит в драматично възловата сцена – въвеждането на другоселеца под стража на селския пъдар в кръчмата. В първия момент другоселецът и социума са тотално дезинтегрирани. Селяните са подвластни на каонсервативно битов канон. Позволилият си да влиза в чужда нива трябва да бъде санкциониран. Тази ситуация е типична йовковска – в момент, когато поема функцията на помирител.
В творбата е показан обобщеният образ на един малък свят. Чрез детайлите в описанието и жестовете на другоселеца се разкрива трагедията на човека. Чрез детайла и жеста настъпва промяна в отношението между героите. Чрез образа на Торашко каменаря се налага мотива за състраданието. Внезапната прегръдка на Торашко непознатия преобръща изцяло позицията на селяните в кръчмата – от крайна враждебност до пълно съчувствие. Торашко извършва доброто. Това е мигът на докосването на съпричастието, на разбирането. Така групата се освобождава от себичните прагматични инстинкти, прощава греха и се докосва до чуждата болка. Духовното разединение се оказва временен епизод, плод на недоразумение. След случката състраданието се появява у всички селяни. Това е Йовковата представа, че никой не остава безучастен в чуждата мъка. Идейната кулминация е отношението към другоселеца, а в емоцията е показана болката. В този разказ се минава от конкретното към общото. Показва се вечността на страданието. Чрез описанието на звездите, чиито лъчи се пречупват чрез очите на кончето, образът на страданието се превръща в част от цялата вселена. От препълненото с болка око гледа цялата човешка мъка. Както в разказа “По жицата” и тук присъства мотива за божието око.

"Серафим"

Посланик на Йовковата вяра в красивото на човека е и Серафим от едноименния разказ -един от Йовковите чудаци и несретници ,за които благородният жест е нещо обикновено.Той дава спестените си с мъка пари на Павлина ,за да лекува болния си мъж ,безкористно ,без да очаква да му ги върнат.Неговата човещина и отзивчивост се открояват в контраста с богатия Еньо ,който е беден -духом.Писателя е открива скритата в душата на “малкия човек”от народа красота и поезия ,озаряваща пр
озата на житейското му битие.Показателен е финалът на разказа -невзрачното лице на Серафим е осветено от една вътрешна радост и удовлетвореност.
В разказа”Серафим” не става въпрос за кой знае какъв контраст м/у бедни и богати ,нито пък това ,чии пари са спечелени по-лесно или по-трудно.Това ,че Еньо е попитал ,отишъл е да даде пари ,говори ,че той е добър.Трябвало му е определена нагласа и вероятно разговора със Серафим се е оказал подтика към добро.Серафим е светец-/името му е на ангел/,добър е и върши добро.Оттук и мотива за палтото ,всяка кръпка от което е човеко човешко страдание ,но и доброта.То винаги ще остане такова ,защото човешкото страдание винаги ще има нужда от грижа и добро.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение. :)

uBeTy
10-18-2008, 08:08
мерси много! :grin: :-)

alisiq03
06-02-2016, 12:39
здравейте спешно ми трябва съчинение разсъждение по литературен въпрос на Серафим....ако някой може да ми помогне да пише много е спешно