endeR]Плс трябват ми спешно увод и теза за тези теми: Алтернативи на избора в разказа "Дервишово семе" , "Проблема за избора (като една от тези две теми е по ИЗБОР) , "Родовите традиции и раждането на една красива любов" , "Възелът и кръстопътят в душатаи живота на Рамаданчо"
P.S. HELP !!! :-D
Първото :arrow: Основният конфликт в разказа „Дервишово семе” от Николай Хайтов
Ето за родовите традиции:
(Интерпретативно съчинение)
В разказа „Дервишово семе” има няколко сериозни сблъсъка между героите, които защитават различни ценности и интереси. Противопоставянето между Рамадан и неговия дядо се основава на сблъсъка между дълга към традицията и желанието за личен избор. За сблъсъка между Рамадан и Руфат е причина красивата Силвина, към която и двамата се стремят по различен начин. На трето място е силният вътрешен конфликт в душата на Рамадан, който с разума си се подчинява на желанията на своя дядо, но това го лишава от емоционалната опора в живота и мястото на любовта в сърцето му се запълва от омразата. В своята изповед героят споделя, че само омразата му е давала сили да живее.
И трите главни конфликта в творбата са следствие на сблъсъка между ценностите: от едната страна е патриалхалният свят със своите родови връзки и традиции и от другата страна е младият човек със своето желание за личен избор и право на любов. В границите на патриалхалната общност установените норми са по-силни от желанията и чувствата на отделния човек.
„Възелът” между различните ценностни системи се „завързва” с решението на дядото да задоми Рамадан, въпреки непърнолетието му. Мотивите на възрастния мъж са естествени за родовия свят – необходимо е да се продължи рода, в който връзката между поколенията е прекъсната. Решенията в патриалхалния дом се вземат от по-възрастните в семейството и младите нямат право на мнение и собствен избор. Главният герой започва да живее под принудата на дълга към рода. В рамките на това противопоставяне следващият сблъсък с противника Руфат му носи дълбока лична драма.
Повествованието в разказа се движи от събитията, свързани с конфликта между Рамадан и Руфат заради красивата Силвина. Като невеста на Рамадан Силвина остава девойка, но тяхната връзка става искрена и силна – играта им неусетно се превръща в любов, която злият съсед прекършва. Традицията не зачита личността в патриалхалния свят. Руфат брутално отнема Силвина с помощта на братята й, защото той разбира, че невестата е девойка, а те получават два коча. Патриалхалното общество не обвинява Руфат, а се присмива на Рамадан заради липсата му на мъжественост, но същото общество забравя за неговото непълнолетие.
Различни са мислите, чувствата и постъпките на Рамадан и Руфат. Рамадан искрено я обича „Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смели и играли, то, сърцето се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена”.
Руфат показва мъжка сила, като се държи към Силвина като похитител. Той се превръща в звяр и държи жена си заключена.
Рамадан се изпълва с омраза и желание за отмъщение. Но героят отново не може да направи това, което най-много желае, защото родът изисква от него да се ожени повторно и да изпълни своя дълг. По-важно и от честта в живота на Асан Дервишов е „дервишовото семе”и традицията в неговото мислене е неизкоренима. Рамадан е сам в своето страдание. Остават му само дългите нощи, през които в мечтите си се превръща в герой и отмъщава за засегната си чест.
Най-дълбокият конфликт в разказа е между дълга към рода и дълга към сърцето. Дългът към рода му носи страдание. Подчинението на решенията на възрастните в семейството увеличават страданията и обричат героя на нови задължения – към съпруга и дете. Изпитанието на Рамадан е голямо, защото той трябва да продължи дервишовия род, да се грижи за своето семейство, да съхрани себе си, когато сърцето му се преобръща на „чучело”, да запази честта на Силвина, да се откаже да отмъсти на Руфат ... и да издържи.
Всичко и всички в разказа по различни причини са против любовта на Рамадан и Силвина и въпреки това тази любов оцелява, макар и много различна след 40 години изпитания, задължения, отсъствия, гняв и омраза.
„Ако той беше звяр, не ставай и ти” с тези думи Силвина дава моралната оценка на житейските изпитания. Портата на Руфат е отворена за Рамадан, но не за отмъщение и изневяра, а за прошка и помощ. Рамадан не убива Рафат, а му помага, когато се разболява „Грея и топля вода, дето 40 години ме е държал ту в огън, ту в лед! И не мога да спра. Спра ли, Силвина трябва да сече.” Само любовта към Силвина може да даде на Руфат силите да прости на насилника.
В своята изповед героят е искрен и тъжен. Той е изпълнил дълга си към рода, който го обрича на страдание и самота. От изживените конфликти в развитието на сюжета най-драматичният е вътрешният сблъсък между Рамадан и Рамадан, защото човекът трябва да има право за отстоява своята любов, за да живее със сърце и своето достоийство, за да прогони злото и да има сили да живее без него.
Eто за родовите традиции:
Многозначни са посланията на сборника “Диви разкази” на Николай Хайтов. Книгата ни връща към привидно отдалечени светове , в които се оглежда човешката ни същност.
Разказът “Дервишово семе” поставя сериозни въпроси, свързани с ценностите на рода и формирането на етичния свят на индивида. Противоречието между законите на рода и утвържадаването на личността пораждат драмата на творбата . Изгубеният в законите на родовото общество Рамадан се превръща в личност ,когато открива човечността у себе си . Личността като ценност е находката на разказа , а пробуждането й е представено като роцес на цивилизоване . Оказва се , че човекът се ражда не само с физическата си поява на този свят , а и с осъзнаването на действителните стойности в живота.
Връщането на героя към света на спомени е мъчително. Иповедната форма е свързана със себепреценката,тя е навлизане в интимния , сакрален , свят на индивида и поражда съпричастност у читателя.
Най-голямата ценност за родовия свят, а и въобще в човешкото общество е животът. Осигуряването, възпроизвеждането и опазването на живота са нравствените начала, които управляват съществуването на общността и нейните членове.
Продължаването на рода е основното призвание на индивида в разаза. Героят разказвач живее “със стар бубайка и с баба”. Останал е като единствен представител на Асен-Дервишовия род и трябва да продължи го продължи и съхрани. Старейшината взема решение да ожени ненавършилия четиринадесет години Рамадан. За такова важно и съдбонвно събитие не се иска мнението на младия човек. Той е лишен от правото на лична позиция, от възможност на изповяда чувствата си. Бъдещето му е в ръцете на стария дядо. Ушитите “вапцани потури с капаци и гайтани” показват, че вече е част от родовото общество, но светът на неговата индивидуалност е нарушен.
Едва в края на сватбения ден Рамадан разбира коя е неговата съпруга. Притеснението да не наруши родовите традиции е заменено с възторд , изненада възхищение: ...”видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!”
Двамата млади са житейски неопитни. Душевните трепети пред непознатото се заменят с естествената потребност- играта , в която постепенно се заражда любовта им. Рамадан и Силвина бавно вървят към своето съзряване . Обичта им е светла, изгряваща , красива. Тя преобразява живота иим и света около тях. Силвина със своята младост, пъргавост и хубост променя дома , променя и живота на Рамадан. Очите му се отварят за красотата,която придава нов смисъл на съществуването му.
Но братята на Силвина я вземат насила, защото могат още веднъж да я продадат (“разбрали.че си е още мома”). Отнемането на невестата е кръвна обида , която изисква отмъщение. И това е първото решение на Рамадан. Неговия дядо e на друго мнение, внукът трябва да продължи Дервишовия род, а в търсенето на кръвно отмъщение, той може да загине. Законите на малката затворена общност отново се намесват в съкровения човешки свят. Младияр герой няма право на лична разплата , преди да е изпълнил родовия си дълг. Той отново е лишен от позиция, отново друг дърпа конците на живота му.
Когато братята на Силвина я разменят “за два пърча”, вярата на героя в родовите ценности е разколе*ана. Авторът показва как грубите и примитивни представи за стойностното в живота влизат в противоречие с чувтстата на героя . Той преосмисля родовите традиции, моралните си задължения , учи се на смиреност и търпение. Но душата му е прекършена ... също и красотата на Силвина, на която е посегнал Руфат – дивито инстинктивното надделява над преклонението пред хубостта. А омразата към съперника събужда у Рамадан тъмното начало, злото и той продължава да мечтае за отмъщение. Отговорността за спасяането и продължаването на рода надделява у героя. Оженен повторно, Рамадан е вече готов за това и според биологичните закони:.. “смъглиха се по лицето ми и мустаци и брада”.
Асен Дервишов, дядото умира на третия ден след раждането на внучето. Числото три символизира естествената природа на връзката между раждането, живота и смъртта, вечния кръговрат на природата, Кръгът около Рамадан се затваря: ( “... а на моите ръце остави детето,жената и Руфатя”). Трудностите в новия живот , който води героят , му помагат да израсне духовно. Омразата отстъпва все повече на заден план Надделява любовта,която твори добро. Желанието на Рамадан да убие смъртния враг е заменено с грижи към болния Руфат. Но тези грижи са плод не на човеколюбие (той продължава да го мрази) , а на оби1та му към Силвина, силното желание да й помогне в трудностите. Тя облагородява съществуването му. Крепи го мечтата да се върне към щастето и красотата на първата си любов.
С разказа за освобождаването на индивида от ролите,които му предписва родовата общност, “Дервишово семе” внушава идеята , че човешката индивидуалност се ражда именно тогава ,когато започне да мери доброто и злото според вътрешното си разбиране . Човекът се ражда с преодоляването на примитивното у себе си,с преоткриването на стойностите , които осмислят живота му.
2.ЛЮБОВ И ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ В ПЪРВАТА БРАЧНА НОЩ
автор: Владимир Донев
Мотивът за първата брачна нощ е част от важната сватбена обредност за сборника на Хайтов “Диви разкази”. Той е разработен в духа на патриархалната традиция, но Хайтов преакцентира изображението към стопяване на насилието в първата брачна нощ и постига специфична красота на описанието за сакралния момент на опознаването между младите в сцената от “Дервишово семе”. Разработката на този епизод е прекрасна, което изисква деликатна чувствителност у художника и майсторство да се претвори подобно тематично предизвикателство без битово издребняване и натурализъм. Тук грубата еротика и насилието, заложени в патриархалното светоусещане за този свещен момент от живота на двамата младоженци, са заобиколени с някои интересни похвати, свързани с ъгъла на гледната точка и съхраняването на интимното преживяване. Въпреки липсата на същинско брачно “жертвоприношение”, което се изисква по строгите закони на патриархалната традиция, в “Дервишово семе” сцената на опознаването притежава особена приглушена еротика, духовно съприкосновение на две себеоткриващи се млади души, които жертват своята невинност, преминавайки в статуса на брачно съжителство, въпреки липсата на “доказателствения” акт между тях.
Рамадан и Силвина са жертви на патриархалната традиция. Преждевременната сватба насилствено скъсява детско-юношеското им усещане за света и ги натоварва с непосилната задача да изпълнят родовите повели за продължаване на Дервишовото семе. Насилието и грубостта в този момент от сватбения обреден ансамбъл е известен от фолклорната традиция. Нека припомним накратко по-важните аспекти и евфемистичните процедури на описанията в научната литература. “Свеждане на младоженците” се нарича моментът, в който младите ще бъдат въведени най-често не в одая, предназначена за изпълнение на първия брачен акт, а в хамбара или “друга стопанска сграда”. Според обичая мъжете изпълняват “еротичен” танц известен като “Как се сади тос пипер”. Доказателството за невинността на девойката е окървавената риза. Ако тя е налице, се преминава към “благата ракия” и продължаването на сватбения обред. Ако девойката е “нечестна”, следват тежки наказания за рода на момичето, а самото то бива изгонено или над него се извършват очистителни ритуални действия.
В композирането на сюжета функцията на мотива за първата брачна нощ е психологическа, но и драматична. Писателят многократно подчертава, че в един разказ търси конфликта като сърцевина на сюжета. Очевидно, че драматичният възел се завързва чрез взривоопасната завръзка на ситуацията, която ще предопредели конфликтния заряд за четиридесет години сюжетен скок на времето в творбата. Липсата на действително извършване на първи брачен акт е нравствен проблем за патриархалната норма, но това не означава автоматично въвеждане в драматична ситуация за героите в разказа. Хайтов представя сцената в друга светлина - в духовно и личностно опознаване, което е достатъчно здраво скрепено между героите, за да живеят те щастливо като мъж и жена, ако не съществуваше закона на “жертвоприношението” по повелите на обичая. Запомнят се добре подбраните детайли: развиването и повиването на Рамадановия пояс като пумпал (много верен детайл за неузрелия младежки поглед в любовната игра) или закачката на Рамадан да “раздухва” миглите на Силвина, за да се подредят, когато тя се събужда сутрин в миговете от краткия им съвместен живот.
Изповедността на аз-изказа в разказа изразяват преживяванията нежно и съкровено. В разказа е описано неусетно омагьосващото сближаване на две неподготвени за тайнството души. Младите в Хайтовия разказ трябва да преминат границата на принудата, а самите те са жертви на патриархалната традиция.
Липсата на зрелост в първата брачна нощ и насилието на преждевременната сватба, предизвикана от суровия патриархален обичай, подбуждат Рамадан и Силвина да реагират наивно. По детски те се стремят да заобиколят жестоката повеля да се удостовери невинността с кръв и в това се състои красотата на Хайтовото художествено решение. Косвено е разобличена патриархалната традиция в невинната естествена реакция, героите не са унизени в стъписването пред примитивността на обичая. Те все пак притежават жизнена сила и младежко любопитство, за да надмогнат принудата и да открият себе си като други, като индивидуалности със свой чар и темперамент. Точно в съхранената интимност, в ракурса на духовните преживявания, в надмогването на патриархалното светоусещане и в универсалното послание е силата на художествената разработка на мотива при Хайтов.
Ако включва някакъв фолклорен мотив, авторът го използва, за да подчертае нравствената и физическа хубост на Силвина в новия дом след сватбата. Соларни елементи, както в народните песни, подсказват, че тя е по-хубава от слънцето и свети в патриархалната атмосфера на Рамадановия дом - “старата ни къща бе огряла като слънце”, “засмели се бяха и гредите”, косите носят цветовете на лъчите - ту руси, ту червеникави, ту като жълто злато. Нагледът при Хайтов се изгражда не само от думи със “светлинна” семантика, а в смесица с възприятия за мирис и цвят - цветовете и билките, окачени по смеещите се греди на Рамадановата къща.
Поради ориентацията си към нарадопсихологията и преобладаващия реализъм в художественото изображение (още Боян Пенев посочваше липсата на мистичен дух в нашата литература) българската белетристика повествува за селото и свързания с него патриархален мироглед и фолклорна обредност. В този свят се разгръща драмата на българската съдба, в него писателите откриват своите сюжети, теми и конфликти. Не е възможно да се заобиколи в тази насоченост на литературното ни мислене и сватбеният обред с цялата му красота и противоречивост, защото той е не само етнографско описание и обект за възхищение от страна на учените фолклористи, но и драма, която разкрива неприятни страни на патриархалните обичаи - примитивността, прагматизма и насилието, особено в първата брачната нощ.
дано съм помогнала ;)
Ето и другото за душата или както там беше:
Не е точно за Рамадан,но можеш да вземеш някое и друго изречение:
Разказът ”Дервишово семе” на Николай Хайтов въвежда в българската литература проблеми, които се срещат и до днес в живота на българина. Днес няма такива герои като Рамадан или Силвина и тези проблеми често се отминават без да бъдат забелязвани.
Разказът ”Дервишово семе” ни дава възможност да погледнем към ценностите на рода през очите едно българско семейство, през погледа на старото поколение и през погледа на младото. От едната страна стои родът, а от другата - едно момче, което с течение на времето осъзнава що е любов и що е омраза. През цялото това време старейшината на рода - Асан Дервишов, върви срещу малкото си внуче Рамадан. Дядото има една цел и не се съобразява с желанията на детето, за да я изпълни. Ценностите на рода, видяни от два различни ъгъла, като нещо добро и като нещо лошо, което пречи на индивида да бъде щастлив, да следва сърцето си. Така възникват и двете най-силни и полярни чувства - любовта и омразата. Те се преплитат в много здрав неразплетим ”възел”, от който трудно се излиза.
Асан Дервишов представлява дервишовия род в Николай Хайтовия разказ ”Дервишово семе”. Повелите и ценностите на този род са единствено и само продължаването му на всяка цена. Дядото не се интересува от нищо друго освен от това да има наследници. Той пренебрегва мнението и на единствения си внук, върви против него - ”дядо впря очите си в мене да ме жени. Мене не попита.” ; ”Ти за семе ще ми трябваш...Тук искам на Асан дервишов внук да писне...” ; ”Пази, вика, Дервишовото семе, инак главата ти отсичам!” ; ”На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: ...Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша...” ; ”...треска ме затресе и се раболях. Тогава дядо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе.”. Всички тези цитати показват незачитането на човека от рода, единствената мисъл, единственото желание на дядото : ”Хайде - вика - да те женим...”
Човекът - Рамадан обаче също има свое мнение. Ракурсът му се променя във връзка с обстоятелствата. Преди да го оженят Рамадан не е съгласен с това, но няма думата : ”Годиха ме, женеха мене - това беше всичкото питане : Вапцани ли потури искам или сури?” - от думите му блика нежелание, чувството на неприязън. Въпреки нението му дядо Асан Дервишов оженва младия Рамадан със Силвина. Момчето започва да осъзнава що е любов.
Любовта се поражда най - напред с красотата на момичето : ”Имаше едни коси... Вземеше ли да се реше, аз заставах да я гледам. Глдах я, гледах, докато ме сепнеше дядо”. Любовта между двамата става прекалено силна: ”сърцето се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена”, след като отвличат Силвина, все едно откъсват сърцео на Рамадан.
Омразата започва да изпълва душата на младия човек- ”Какво ми стана не мога да ти кажа... ловя ножа...”. Все едно Силвинините братя са решили да го измъчват - ”първата губерка ми забиха като се върна Силвина в село.” Омразата започва да прелива, започва да извира от Рамадан. Той твърдо е решил да отмъсти на Руфат за това, което е извършил. Толкова силно иска отмъщението и Силвина, че накрая омразата в него се възпламенява и Рамадан се поболява : ”Прав ли. Крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав ” когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. Злото дето щеше да направя на Руфатя... Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най - сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях.” Омразата докарва Рамадан до много тежко състояние, но тя до края върви редом, ръка за ръка с любовта. Двете най - близки и най - далечни чувства сега са заедно : ”Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот.” Рамадан докрай държи омразата в себе си и докрай обича Силвина.
Дядото и внукът през цялото време вървят един срещу друг. Те имат силна, несломима воля. Отначало дядото се налага над Рамадан : ”...върза ме дядо за дирека...” , ”Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш!” По - късно обаче Рамадан се осъзнава и тръгва срещу дядо си : ”Хайде - вика - да те женим, че ръката ме сърби да разплача майчицата на Руфатя! - Може да ме жениш - казах на дяда - да ме закопаваш и да правиш с мене каквото си щеш , но Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя! Накарах го клетва да ми даде ...” Дядото умира и Рамадан успява да се събере със Силвина, но не по начина, по който иска - той трябва да се грижи за най - големия си враг - Руфат.
Раздвоеният свят в разказа ”Дервишово семе” от Николай Хайтов но показва колко силни са любовта и омразата и но навежда на мисълта за родовите повели, родовите ценности, проблемите в живота и взаимоотношенията между род, човек и семейство.
ВЪЗЛОВИЯТ ТАЙНОПИС НА ЧОВЕШКАТА ИЗПОВЕД
В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в своя разказ „Дервишово семе”.
Словото на заклинателя, на дервиша - на пазителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследствената родова верига привързва съдбата на последния кълн на Дервишовия род- внука Рама-дан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раждането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията. Тя предопределя идването на човека на този свят. Животът му й принадлежи. Индивидът няма човешка стойност извън свещения кръговрат на родовия живот, който е приемствен като ценностна система и ритуал. Поколенията са привързани към родовото дърво на традицията с кръговратните течения на своя живот и човешко присъствие.
Такава съдба родовото право предопределя и за Рамадан - последния представител на Дервишовия род. На свой ред внукът на Асан Дервиш трябва да извърви живота си в кръг около свещеното дърво на родовата традиция. Приел несъзнателно - като детска игра - ритуалното стъпване в брачния кръг на семейното огнище, след насилственото отнемане на любовта се оказва мъчително привързан към родовото дърво на традицията. За него то е страдание. И животът му потича отново в кръг, както на предишните поколения, около родовото дърво, но кръг - очертан от мъчителния размисъл на Хайтовия герой.
Той носи противопоставянето на индивидуалното човешко съзнание на колективното. Личността застава в „кръга” на родовите ценности. Вписва хуманната мяра за общочовешко в духовното пространство на традицията. Личността става носител на универсална нравственост, а личностното съзнание - на общочовешки ценности.
Героят на Николай Хайтов в разказа „Дервишово семе” - Рамадан, надмогва нравствения кодекс на традицията, издигайки се високо над родовите корени. Мисълта му „изкачва", като вътрешен монолог, митологичното Дърво на живота, което всяко поколение отглежда в душата си чрез опазеното „семе” на родовия кълн.
От духовната висина на личностния му размисъл общочовешкото „оглежда" и оценява родово-традиционното.
Хуманната мяра за любов и омраза в душата на Хайтовия герой се гради от ценностния критерий за добро и зло на общочовешко и родово. Сложен е „възелът" в съзнанието на Рамадан, описал вечния „кръг” на живота, съдбовно срещнал човека и рода с неизповедимите тайни на сърцето.
Надмогнал традицията, чрез общочовешката нравственост героят принадлежи на рода.
Дървото на живота расте в душата му, издига снага, избуява и в спомена за началото на родовия корен е и споменният разказ за живота на самия Рамадан. Размисълът потича и изповедта започва.
Споменно е действието на монологичната художествена форма, чрез която автор и герой вървят по изминатите пътища от човешката душа. Родът и човекът живеят заедно в пространството на мисълта.
Изповядва Рамадан живота си. Тъпче на кръстопътя между добро и зло. Възелът от любов и омраза расте в душата му и заплита нишките на отмъщение и възмездие в съдбовния кръг на обречения му живот. Дори и злото не успява да разплете „възловия" тайнопис на мъчителния човешки размисъл. То го привързва към миналото, държи го „изправен", дава му сила да погледне в мъртвите сухи кладенци на своята душа и да открие свещеното човешко, но и родово право да прости, да надмогне омразата и отмъщението.
Злото в разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе” се превръща в градивна сила. То привързва човека към традицията, но и го кара да спори с нея. Жив е гласът на рода в съзнанието на Рамадан. Колкото и силно да е желанието му да го потисне, именно той го привързва към кръстното родово дърво като към дървото на мъченията. Злото държи нишките на родово и човешко право. Те опасват душата на Рамадан, срещат се със съкровената тайна на живота му и го изправят пред съдбовния възел на човешкия му размисъл: „Прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. ”
Но злото, макар и търсещо изконните пътища на първичната природна справедливост в трескавата за отмъщение и възмездие човешка душа, руши вътрешния свят на Рамадан. И той полита в бездната от мъчителни видения и размисли, стегнали в нови възли страдащата му душа. Треската изгаря духа му. Родово и човешко се борят за живота на изпепеленото от пристъпите на омразата човешко съзнание: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях. ”
Разколебани са родовите и човешки ценности. Душата боледува. Злото приканва човека да избира преплетените нишки на своята съдба. Възелът между добро и зло е страшният кръстопът на избора. По кой път да поеме Рамадан? Да остави злото да умъртви душата му или отивайки отвъд него, да открие мъдрата сила на опрощението. Но и в едната, и в другата посока вечен спътник на човека в дългия път на размислите остава страданието. То пречиства душата, но възелът остава. Родило се е смирението и в тихата, овладяна болка на изповедта нов възел заплита родовият и човешки дълг.
Отново Рамадан е на кръстопът и отново възел стяга душата му. Между доброто и злото застава дългът. Смирението го държи далеч и от любовта, и от омразата. Той върви към себе си, но открива неразплетените възли на кръстопътната си човешка съдба. Изповядва болката си, за да открие отново „възловото" писмо на преживяното и надмогнато страдание: „- Вътре катраните, братче, Врат ли врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. ... ”
Макар и постигнала мъдрата сила на смирението, душата на Рамадан е кръстопътно разсечена от доброто и злото. Човешкото желание застава винаги на техния кръстопът. В съдбовния възел на потиснатите желания е и недовършената изповед на Хайтовия герой: „Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя адовата порта, на която втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши.”