Описание на картина по история? [Архив]

Lysit0

10-18-2008, 20:46

Намерих нещо,дано помогне:

БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО. ЕРЕТИЧЕСКИ И РЕФОРМАТОРСКИ УЧЕНИЯ И ДВИЖЕНИЯ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ (Х–ХIV В.)

УВОД. Значение и последици от приемането на християнството.

I. СЪЗДАВАНЕ И УСТРОЙСТВО НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА

Борба за автономна българска църква – църковният въпрос като фактор за независимостта на България. Нежеланието на Византия и Рим да дадат независимост на Българската църква. Осми вселенски църковен събор от 869–870 г. в Константинопол. Вселенският събор от 879–880 г. и окончателното утвърждаване автономията на Българската църква. Значение на присъединяването на Българската църква към Константинополската патриаршия. Отношения между държавата и църквата в България.
Организация и структура на българската църква. Автономна архиепископия, формално зависима от Константинополската патриаршия. Избор на архиепископа от епископите с одобрение на владетеля. Седалище на архиепископа – Дръстър, стар християнски център. Основни църковни институции по подобие на Константинополската патриаршия – канцелария на архиепископията, епископии (първоначално седем на брой). Постепенно заместване на византийското с българско духовенство след приемане на славянския език и писменост като официален държавен и църковен език през 893 г. Строителство на църкви и манастири. Развитие на теологичната мисъл по време на “Златния век“ на българската култура и Втората българска държава.
Промени в статута на Българската църква. Провъзгласяване на Българска патриаршия през 917 г. след битката при Ахелой. (По мнение на проф. В. Златарски това става през 918 г.) Преговори на Симеон с папа Йоан Х и за признаване на царската корона и Българската патриаршия през 926 г. (Проф. В. Гюзелев отрича създаването на патриаршията през 918 г. и признаването й от Рим през 926 г.) Признаване на царската корона и Българската патриаршия при сключването на мирния договор между Византия и цар Петър в края на 927 г.
Ликвидиране на Търновската патриаршия след завладяването на България от Византия през 1018 г. Създаване на Охридска архиепископия с 31 епархии.
Възстановяване на Българската архиепископия в началото на въстанието на Асен и Петър през 1185 г. Уния с Римската църква (1204–1232). Необходимост от официално признаване на властта на Калоян. Сложна обстановка на Балканите в резултат превземането на Константинопол от IV кръстоносен поход и създаването на Латинската империя. Тържествено сключване на унията на 8 ноември 1204 г. Калоян – “крал на българи и власи“, архиепископ Василий – “примас на цяла България“. Значение на унията. Развитие на политическата обстановка на Балканите и Мала Азия при управлението на Иван Асен II и прекратяване унията с Рим през 1232 г. Съюз с Никейската империя и възстановяване на Търновската патриаршия в Лампсак през 1235 г. Значение на оставането на Българската църква в системата на източните църкви.
Българската църква при завладяването на България от османските турци. След смъртта на цар Иван Александър през 1371 г. отделяне на Видинското царство и Добруджанското деспотство. Техните епархии се присъединяват към Константинополската патриаршия през 1381 г. Ликвидиране на Търновската патриаршия след падането на Търновското царство през 1393 г. Нейните епархии минават под върховенството на Константинополската патриаршия през втората половина на ХVI в. Охридската архиепископия се запазва до 1767 г., когато епархиите й се присъединяват към Цариградската патриаршия. Самостоятелността на Българската църква се възстановява при създаването на Българската екзархия през 1870 г.
Служителите на църквата. Видове духовенство. Църквите и манастирите като религиозни и духовни центрове на българите. Светците на Българската църква. Място и роля на духовенството в развитието на българското общество.

II. РЕФОРМАТОРСКИ И ЕРЕТИЧЕСКИ УЧЕНИЯ И ДВИЖЕНИЯ – ОТШЕЛНИЧЕСТВО И БОГОМИЛСТВО

Промени в Българската църква и развитие след събора от 893 г. Морална криза в неукрепналата църква и нарастване на недоверието към християнските догми.
Поява и развитие на отшелническото движение – св. Иван Рилски (870 (880)–18 август 946). “Завет“ на Иван Рилски до учениците му. Нарастване на култа към светците.
Причини за появата на богомилството. Социално разслоение в българското общество. Морална криза в неукрепналата Българска църква и недоверие към християнските догми. Влошаване положението на селяните. Нарастване на социалното недоволство.
Влияние на остатъците от езическите вярвания. Други еретически движения в българските земи – манихейство, павликянство, масалианство и др.
Същност на богомилството. Поп Богомил – създател на ереста. Кореспонденцията между цар Петър и константинополския патриарх Теофилакт (син на император Роман Лакапин и вуйчо на Мария-Ирина, съпруга на Петър (933-956). “Беседата против богомилите“ на презвитер Козма (около 971 г.). Богомилската космогония (учение за сътворението на света). Дуализмът на богомилите. Възгледът им за сътворението на света. Богомилската христология (учение за Христос). Богомилската есхатология (учението за края на света). Страшният съд и крайната съдба на човечеството според богомилите. Възгледите на богомилите – отрицание на Стария завет, приемане на новозаветната книжнина – четирите Евангелия, Писанията на апостол Павел, Деянията на апостолите. Умерени и крайни дуалисти.
Богомилска критика срещу църквата. Отношение към църквата, духовния клир, храмове – отрицание на църковното съсловие, пороците на църковниците, решенията на вселенските и местните събори, отказ от посещение на храмовете и литургиите. Богомилите и християнските тайнства, символи и обреди – отрицание на кръщението, причастието, изповедта, църковния брак. Отрицание на кръста, иконите, мощите и реликвите. Богомилството – основано върху рационалистични доводи, логика и здрав разум.
Богомилите и светската власт. Отрицателно отношение към властта на царя и другите господари, призиви за неподчинение. Социална основа на богомилската ерес.
Бит и етика на богомилите. Отношение към насилието и войните. Критика срещу богатството и богатите – “По-лесно камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат да влезе в рая.“ Богомилският аскетизъм – отказ от собственост, разкош в облеклото, обилна храна, веселия и физически удоволствия. След Второто пришествие праведниците ще бъдат възнаградени, господарите и богатите – наказани. Отношение към брака и семейството. Възгледи за жената – пълно равенство. Богомилите и ранното християнство.
Организация на богомилите. Категории богомили – съвършени, вярващи, слушатели. Богомилските общини, организирани на принципа на ранно-
християнските общини. Ръководство – дедец със сътрудници; начин на живот – равноправно и активно участие на жените; религиозни обреди – общо молитвено събрание, взаимна изповед, обреди за преминаване в по-горна степен.
Богомилското движение в България през Х–ХIV в. Поява и разпространение на богомилството при цар Петър. Борбата на светската власт и църквата срещу богомилството и преследвания на неговите последователи – събори, анатеми, присъди. Причини за неуспеха в борбата срещу богомилството.
Богомилството по време на византийското владичество. Влошаване положението на българите и засилване на движението. Патриотични и антивизантийски елементи в проповедите на богомилите.
Обвързаност между икономическото положение и активизация на движението. Богомилството при цар Борил (1207–1218). Съборът срещу богомилите в Търново през 1211 г. и Бориловия синодик. Затихване на богомилството при цар Иван Асен II (1218–1241) вследствие толерантността на владетеля.
Засилване на богомилското движение по времето на цар Иван Александър (1331–1371) като резултат от политическата нестабилност. Разпространение на други ереси и движения – общи черти и различия с богомилството. Съборът против богомилите в Търново през 1350 г. и осъждането на техните водачи Кирил Босота и Стефан. Падане на България под османска власт и краят на богомилското движение.
Разпространение на богомилството извън пределите на България. Богомилството на Балканите. Богомилството във Византия. Съдът срещу богомила Василий в Константинопол и смъртта му през 1111 г. Богомилството в Сърбия.
Богомилството в Западна Европа. Българското богомилството и ересите на катари в Италия и албигойци във Франция. Името “българин“ като название за “еретик“през ХIII и ХIV в. в Западна Европа.
Различия в оценките за богомилството. Богомилството като изява на социален протест. Богомилството от гледна точка на християнската църква. Ролята на богомилските апокрифи за развитието на старобългарската книжнина и просвета. Богомилството като български принос в духовното развитие на средновековна България и Европа.
Богомилска литература: Тайна книга или т. нар. Йоаново евангелие. Апокрифен български летопис от ХI в. Катарски требник.
Литература срещу богомилите: Послание на константинополския патриарх Теофилакт Лакапин до цар Петър, “Беседа против богомилите“ от презвитер Козма, “Паноплия догматика“ (Догматическо всеоръжие) от Евтимий Зигавин, “Алексиада“ от Ана Комнина, Борилов синодик, Житие на патриарх Теодосий Търновски от константинополския патриарх Калист.

III. РЕФОРМАТОРСКИ И ЕРЕТИЧЕСКИ УЧЕНИЯ И ДВИЖЕНИЯ ПРЕЗ ХIV В.

Развитие на културния живот в България през ХIV в. Засилване на културните връзки с Византия.
Исихазъм. Създаден от византийския богослов Григорий Синаит (1265–1346), основал манастира “Св. Богородица“ в Парория (Странджа) през 1325 г. Учението се разпространява сред висшето духовенство в България и Византия. Видният теоретик на исихазма, византийският богослов Григорий Палама (ок. 1296–1359), солунски архиепископ през 1347 г., развива по-нататък идеите му. След продължителен диспут на Палама с калабрийския монах Варлаам на църковен събор в Константинопол през 1351 г. исихазмът е признат официално за съответстващ на вярата. Исихазмът представлява монашеско аскетично и мистично учение. То цели възстановяване на непосредствената връзка между човека и Бога, прекъсната след изгонването на Адам и Ева от рая. Прекъсването на тази връзка е първопричината за нещастията и бедите, сполетели човечеството след това.
Цел на исихазма – осъществяване на единението с Бога посредством строго спазване на система от правила и норми, разделени в две групи – праксис (деяние) и теория (съзерцание), чрез които може да се постигне общението с Бога
Праксисът налага редица строги норми на поведение – въздържане от физически удоволствия, смирение, бодърстване, послушание, търпение, пост, молитва. Праксисът изисква отшелнически живот. По време на теорията вярващият отшелник се отдава на пълно безмълвие и съзерцание (гр. исихия), което е най-висше състояние на душата. При исихията човек се отделя от всичко земно и може да постигне желаното единение с Бога. При това единение вярващият може да съзре Божествената светлина, която учениците на Христос са видели на планината Табор. Но и това не води до познаването на Бога, тъй като неговата същност е непознаваема и той е достъпен само чрез различни свои проявления, едно от които е Божествената светлина.
Място и влияние на исихазма. На църковен събор в Константинопол е приет като норма на църковно поведение. В България е приет през 1349 г., като негов център става Килифаревският манастир. Намира привърженици сред висшето духовенство в България и Византия, има тесни връзки и се ползва с подкрепата на висшата светска власт. Сред неговите последователи са Теодосий Търновски, Ромил Видински, Иларион, патриарх Евтимий, Дионисий Дивний, Киприян и др. Исихазмът не отрича обредите и ритуалите на църквата, а набляга върху мистичното индивидуално общение с Бога.
Варлаамитство. Създатели на учението са калабрийският монах Варлаам и българинът от Прилеп Григорий Акиндин. Същност на учението – осъществяване на връзката с Бога, разкриване и познание на Божествената същност чрез опознаване на света и природните явления. Това познание се основава на логически аргументи и силогизми от философията на Аристотел и вярата в човешкия разум, която е поставена над всичко. Базирайки се на отличното познаване на античната философия, варлаамитите внасят в учението си рационалистични, дори ренесансови елементи, разграничавайки се по този начин от мистицизма на исихастите.
Разпространение на варлаамитството сред образованите градски слоеве и част от аристокрацията. Главен проповедник в Търново е монахът лекар Теодорит. Обявено за ерес от събор, свикан от цар Иван Александър в Търново през 1360 г. Последователите му са прогонени от страната.
Адамитство. Религиозно учение, разпространено в Централна и Западна Европа, проповядвано в България от монаха Теодосий. Адамитството отрича съсловните и социалните различия и налага на своите последователи да ходят голи, както първият човек Адам. Събират се в пустинни местности, не спазват никакви морални норми и задръжки. Официалната църква ги обвинява в “бесовска измама“ и ги преследва. Ереста е анатемосана на Търновския събор от 1360 г.
Ереста на жидовстващите се разпространява сред еврейското население в Търново и други градове. Тази ерес е насочена срещу храмовете и духовенството, иска евтино и достъпно богослужение, което показва рационалистични елементи в нея. Настояват към връщане на раннохристиянските норми. Ереста е анатемосана на Търновския събор от 1360 г.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Място и роля на църквата в историческото развитие на българския народ. Ролята на реформаторските еретически учения и движения за развитието на културния живот на България.