Шокиращ разказ?

[loveme123]

Имам за задача за утре по литература да напиша шокиращ разказ, който да е нестандартен и озадачаващ. Искам да попитам за идеи понеже моята глава не ражда нищо смислено. И между другото трябва да е нещо сериозно, т.е. теми от рода за наркотици, секс и порно се отхвърлят( въпреки че точно за тях има много какво да се каже...) Благодаря предварително.

[Lysit0]

http://www.slovo.bg/old/abadjiev/gostite/letenraz.htm Заповядай :)

[RiseGirl]

В гърлото й се надигаше отчаян писък. Отново беше поредният момент, когато й идваше до гуша от всичко. Омръзна й да я питат глупави въпроси. Дойде й до гуша да се отнасят с нея все едно е вещ и да й държат сметка. И то хора, които дори не я познават, а камо ли да я разберат. А къде беше той? Да, той, единственият светъл лъч, който правеше животът и още по-черен? Никога не е тук, никога няма да е до нея. Никога няма да я разбере. Никой не я разбира. И тя си отиде. Без думи, без обяснение, без сърце. Само с един изстрел.

[RiseGirl]

Тя можеше да мисли, но не и да чувства, защото нямаше сърце. Беше го забравила някъде при някого, както се случваше с всичко излишно в живота й - онази стара жилетка в кафенето, чадъра, който никога не отваряше или шарената чанта, останала на счупената пейка.

Та нямаше си тя сърце, но си имаше малко, студено камъче.

През деня тя отиваше на работа, за да изиграе ролята си в обществото, в което мислите й бяха необходими, а чувствата безполезни. Камъчето оставяше вкъщи - на раклата, точно до леглото. Приютяваше го синя сърцевидна кутийка за скъпоценности, натруфена с кичозни златисти нишки и разляти фигурки. Тъй като си нямаше сърце, най-скъпото и ценното и беше това сиво камъче.

Вечер, когато се прибираше, тя просто се пъхваше между хладните завивки. До леглото й висеше избеляла икона, подарена от някого, някога. Тя не се молеше обаче нито на Бог, нито на дявола. Бе отправяла хиляди молби, останали нечути, а сега не чувстваше нищо, никаква липса, та и нямаше за какво да се моли.

И тя си лягаше, без да въздъхне мечтателно или да се отдаде на сладки блянове, защото в будния свят на мислите, чувствата бяха излишни. Затова просто отваряше сърцевидната си кутийка и скриваше камъчето в шепите си. Порцелановото капаче падаше върху раклата с тъп звук, после наставаше тишина, а двете горещи ръце се сплитаха около студения камък.

Тя си нямаше сърце, но си имаше камъче, което всяка нощ притискаше към празните си гърди, за да го стопли, да му вдъхне живот.

Тя нямаше чувства, но имаше сънища. Всяка нощ едни и същи: в мрака откриваше сърцето си, подарено на някого някога и празните й гърди се изпълваха с обич и щастие, защото в тях биеше сърце.

Сутрин, когато мислите й се събуждаха, тя усещаше как камъчето пулсира в дланите й, но разтваряйки ръце виждаше, че това е същият сив, студен камък от вчера и го слагаше обратно в сърцевидната кутийка.

Нямаше си сърце, но си имаше камъче, което я караше всяка нощ да вярва, че някъде някога в гърдите й ще се разлива щастие и те ще пулсират от обич.

[RiseGirl]

Звънна се. Отворих. На вратата стоеше едно мъничко динозавърче. И то лилаво. Като казвам мъничко, трябва да разбирате около два метра в диаметър. По динозавърска мярка. То ме погледна смутено и ми каза още по-смутено:
- Може ли да вляза?
- Заповядай! Но къде да те сложа? Давай в хола. Там ще можеш да седнеш върху масата. Май ще ти е по мярка!
Признавам си, исках да го засегна, но не за лошо. Просто бях любопитна с какъв цвят се изчервяват лилавите динозавърчета. То не се изчерви, но от очите му направо заваляха сълзи. Беше много чувствително лилаво динозавърче.
"А, - помислих си - закъсах го, ще се наложи да се удавя. А пък ако рече да зареве с глас, може и къщата да срути. Ей, дано, тъкмо няма да ходя на училище!"
Но не би. Не мога да понасям някой да плаче, особено с виолетови сълзи. Дори и заради това да ме извинят от даскало. Погалих го по главата. То веднага се успокои и така се ухили, че... Бас ловя, никой не е виждал по-лилава усмивка. После естествено, като всяка добра домакиня, предложих кафе. Докато го варях, дадох на динозавърчето една книжка с лилави корици - Пушкин. То остана възхитено.
Но сега проблемът беше кафето. Как и то да стане лилаво? Сипах цялата си тубичка синя боя, после и червената и ...готово. От самосебе си се разбира, че кафе пи само то.
- Трябва да си тръгвам! - ми каза - Чудиш се защо съм лилаво? Помниш ли, че когато беше малка, любимият ти цвят беше виолетовия?
- Да, да, но недей да си отиваш!
- Не мога! Сбогом!
- Чакай! - извиках, поразрових се и намерих едно пликче с виолетки.
Дадох му ги. А то тежко заслиза по стълбите. После изчезна. В пощенската кутия намерих лилав сладолед, увит в целофан. И почувствах, че при мен беше дошло за миг моето детство. И си бе отишло. Но дали завинаги? Може би някой ден отново ще се звънне и...

[loveme123]

Тя можеше да мисли, но не и да чувства, защото нямаше сърце. Беше го забравила някъде при някого, както се случваше с всичко излишно в живота й - онази стара жилетка в кафенето, чадъра, който никога не отваряше или шарената чанта, останала на счупената пейка.....


Това е страхотно, невероятно...Много благодаря. А да те попитам това ти ли си го писала защото е доста емоционално и се усеща нешо като скрито послание от него към някого...?

[RiseGirl]

А да те попитам това ти ли си го писала защото е доста емоционално и се усеща нешо като скрито послание от него към някого...?

Не е мое, дано и никога не ми се налага да пиша на такава тема :)