CraZy_K1LlErR
10-21-2008, 15:01
Значи спешно ми трябват един коментар, на която и да е част на Зимни Вечери, Юноша и Йохан. плс ак0о някой има нещо да го постне щот ми е много спешно
Зимни вечери
(анализ)
Лирически пластична е тъгата на Смирненски в цикъла „Зимни вечери". Болката е овладяна в притихналото мълчание на скръбта, обгърнала художествените сетива на поета. Приглушената светлина на отиващия си зимен привечерен сумрак допълва емоционалната гама на настроението. Лиричната импресия очертава предметните детайли на идваща тъга. Тя носи тъжния спомен за отминала надежда, за угаснала светлина. В пространството на минорна самота отеква замиращият тъжен шепот на душата. Той е изпълнен с неуют и с дълбоко почувстван дис-комфорт. Мракът настъпва, мислите потъват в дълбоката тишина на поетичния размисъл. Сякаш безмълвни са отронените слова на поета. Те звучат като потиснат елегичен стон, чут само от самотно откроените предметни детайли в припадащия мрак на зимната вечер. Сякаш не поетът, а реалните от действителността изповядват тъжните размисли на душата:
Като черна гробница и тая Вечер/пуст и мрачен е градът;/тъпо стъпките отекват надалече/и в тъмата се топят.
Художественото пространство на града, характерно за поезията на Смирненски, носи елементите на символно изразен трагизъм: „като черна гробница\". Елегичната импресия от преживяното напомня за реалните чувства и настроения в заглъхващия далечен спомен за случилото се. Той чезне, топи се в мрака. Споменът е одухотворен. В него отекват „стъпките\" на хиляди човешки съдби. Ритъмът на живота е жив, макар и отзвучал като далечно ехо в художественото пространство на лирично прискър-бие, обгърнало с неизповедима безмълвна тъга душата на поета. Всеки стон и ропот глъхне. Всеки спомен замира.
Смирненски озвучава пустотата и безмълвието. Те започват да „говорят\" в предметните реалии, взети от действителността. Тъгата е студената прегръдка на света за обезнадеждената душа.
Болката става безплътна. Неин художествен израз са единствено символните образи, пронизани от невидима, струяща отвсякъде поетична скръб. Именно лиричната импресия, изтъкана от неуловима болка и символно изразена скръб, е художествено поле за безмълвна изповед тревогата на поета.
Всичко е неясно, недоизказано, смълчано. Времето и пространството се сливат. Реалните очертания на човека и света изчезват. Остава само настроението, изразено чрез лиричния мотив на поетичната фраза. Елегичните внушения са ненатрапчиви, безнадеждността - „акварелно\" изразена:
Вървя край смълчаните хижи,/В море непрогледна мъгла,/и вечната бедност и грижа/ме гледат през мътни стъкла.
Срещата между поет и действителност е чрез лиричното настроение. То носи само филтрирания отзвук от реално изпитана сетивна болка, потънала в необятния свят на човешката душа, социално унизена и онеправдана. Одухотворените реалии от действителността говорят за стаената дълбоко в духа социална тъга. Тя е незрима, само усетена и почувствана. В пространството на ограбена човешка душевност е изписана картината на тъгата, на неизказаната болка и на социалното отчаяние.
Във всеки странен щрих, изписан върху емоционалното платно на социалната безнадеждност, Смирненски разчита отделна човешка съдба, трагично смълчана в безмълвието на лиричната болка. Поетичният декор е тъжен и безутешен. Груб е досегът с действителността. Художественото пространство е загатнато чрез предметни детайли, говорещи за отчужденост и безразличие. Те изразяват най-точно неуюта в човешката душа.
В пространството на словото стои лиричната недоизказаност. Настроението със своето прискър-бие говори много повече от изречените слова. Те се оказват ненужни. Не могат да изразят цялата мъка и безкрая на болката.
В поезията на Смирненски фрагментът изразява цялото. Внушава се обща представа за видяното и чутото. Картината на социалната мъка се изпълва с универсални стойности. Те обобщават човешката социално безрадостна съдба.
Човешката участ е толкова трагично безнадеждна, че индивидуалното, особеното в неговата социална съдба губи значение. Тя се слива с общото море от болка, символно изразено чрез образа на „сивата мъгла\", обгърнала всичко - хора, човешки съдби и градски пейзаж.
От безкрайния неизплакан поток на човешката скръб се ражда песента на тъгата.
Но независимо от изплаканата тъга, дълбоко заровен в душата остава пламъкът на забравена ви-талност, на потисната жизненост и любов към обикновените радости в живота. Тези нови пориви, надмогнали скръбта, са изразени чрез огнения отблясък на пламналите гриви на ковашкото огнище. Тъмният силует на хората, ковачи на своята съдба, се откроява контрастно със своята мажорност като внушение и сила на изживяванията на фона на приглушената тъга и лирична недоизказаност.
Смирненски напомня за скритата огнена лава на потиснатия социален протест. Сред море от тъга върви поетът, съчувства на своите безхлебни братя. Споделя тяхната несрета съдба, като не забравя вика на тълпите и люлеещото се огнено море от раз-бунтувани, социално гневни хора.
Реалността художествено присъства със своето сурово и твърде неприветливо лице, независимо от лирическия филтър на чувства и настроения в цикъла „Зимни вечери\" на Христо Смирненски.