http://wapedia.mobi/bg/%D0%9A%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B8%D 1%8F:%D0%98%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0 %BE_%D0%BD%D0%B0_%D0%94%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0 %B0_%D0%93%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%8F цък
друго:
Ораторското изкуство в древна Гърция
Изкуство или наука е ораторството?
От една страна ораторството неизменно е свързано с науката, защото един
добър оратор трябва да има научни познания в много области, за да са неговите
речи достоверни и правдоподобни, и неговите идеи защитени с доводи, т.е.
ораторът трябва да познава много добре материята, в която навлиза.
Но аз съм озаглавил тази курсова работа “Ораторското изкуство в древна
Гърция”, защото според мен реториката е предимно изкуство, изкуство, което
не се отдава на всеки, въпреки че както ще видим по-долу тя се е изучавала в
доста школи и е била задължителна дисциплина за образования елин.
Ораторството е изкуство, което изпълнява определени функции, то е изкуството
на словесността.
Това, което искам да кажа е, че както за създаването на прекрасни образци на
торевтиката, архитектурата и поезията, което е нелека задача, са били
необходими нужните умения, така и за да стане оратор, древния елин е трябвало
да притежава преди всичко талант, а чак след това да навлезе в сферата на
науката и да “изучи” до съвършенство това изкуство.
Солон /приблизително 640-560 г. пр. н.е./ бил поет, който пишел елегически
двустишия. След като атиняните изгубили стратегическия остров Саламин
срещу съседна Мегара, било забранено под страх от смъртна заплаха да се
споменава това име, нито пък да се призовава към битка. Тогава поетът, като се
преструвал на полудял, написал поема и вдигнал съгражданите си на бой,
вселдствие на което те си върнали острова. Това е само един от други
многобройни примери, които доказват, че словото може да бъде и мощно
оръжие, което в доста случаи се оказвало жизненоважно.
Нека сега да разгледаме какви са условията за възникване на ораторското
изкуство.
Едно от тях е наличието на демократична уредба, където хората свободно да
излагат своето мнение. Защото демокрация означава преди всичко свобода,
свобода на мислене, на слово на действие, на избор. Фигурата на оратора е
немислима в източните деспотии и теократични държави, при ранната гръцка
тирания, както и през Александровата епоха. Затова именно свободния елински
полис става родина на ораторското изкуство. В такава обстановкав Атина се
появява политическия оратор. Но защо в Атина? Защото там настъпват промени
без аналог в дотогавашната история на човечеството. В средата на V в. пр. н.е.
върховната власт окончателно преминава в ръцете на Народното събрание
/Еклесия/, а Ареопагът, който се намира изцяло в ръцете на аристокрацията,
започва постепенно да губи влиянието си. Оформят се две политически партии:
демократическата - на народа и аристократическата - на евпатрициите.
Демократическата партия има много по-широка обществена подкрепа и тя
взима властта. Всеки свободен гражданин на полиса получава избирателни
права. Но народът можел не само да избира свои представители в Еклесията, а
всеки свободен гражданин имал правото да вземе думата в Народното събрание
и свободно да се изкаже по важен за него въпрос. По този начин освен
гласоподаватели, гражданите фактически били и депутати. Оттук се променя и
мисленето на хората, защото всеки свободен гражданин схваща, че от неговата
позиция малко или много зависят решаването на жизненозасягащи го въпроси.
Но за да повлияе по някакъв начин на тези решения, той е трябвало да убеди в
правотата си народните представители и другите граждани. Ето защо
овладяването на красноречието постепенно се налага като една необходимост, а
по-късно се превръща и в мощно оръжие. И именно поради характера на
демократическата уредба в гръцкия полис, ораторското изкуство се явява като
една непосредствена необходимост.
Едно не по-малко условие за наличието на оратора е и да има публика, която да
се интересува от съдържанието на изнасяната реч, т.е. ораторската реч да е
насочена към въпроси, засягащи непосредствените слушатели.
Казахме вече, че в резултат на налагането на нови демократични принципи се
променя и мисленето на хората. Налага се причинно-следствения характер на
мислене. До VІ в.пр.н.е. обществото е нелитературно, а мисленето на хората -
митологично. След VІ в.пр.н.е. обаче обществото става литературно. Наистина
това е формално, защото писаното слово в това време не е широко
разпространено и общо взето има помощен характер, но това, което се променя,
е типът мислене. Той става литературен, причинно-следствен /казуален/и в
крайна сметка дедуктивен. Тук можем да направим връзка с оратора и по-точно
с Перикъл, чиито речи, според Тукидид били “образец за дедуктивно
красноречие”. /1/
Перикъл е един от най- забележителните политически оратори на Атина, който
умело съчетава държавнически талант и красноречие. С името на Перикъл е
наречен неговият век - V в. пр. н.е. Той е роден около 492 г. пр. н.е. и е
принадлежал към знатния аристократически род на Алкмеонидите. Физически
той не се е отличавал с нищо от другите атиняни, освен с удължения си череп
/2/. Учителите му били композиторът и музикантът Дамон, преселилият се в
Атина Зенон Елейски и философът Анаксагор. Въпреки благородният си
произход Перикъл започва да служи на демократическата партия. Началото на
своята дейност ознаменува със завършването на демократическата система;
допълня я със закони, като довършва делото, започнато още по времето на
Солон, Пизистрат и Клистен.
След кратка политическа борба със своите атински противници, както извън,
така и вътре в своята партия, в 461 г. пр. н.е той е избран за главен стратег на
Атина. От тогава, до времето на своята смърт през 429 г. пр. н.е. той еднолично
управлява атинския полис. Подобно нещо е изключително рядко в историята на
Атина и означава без съмнение, че Перикъл е съумял да убеди народа, че е
нужно да го следва по избрания от него път. Той успява да обедини атиняните,
като им указва една висока цел, която отговаря на интересите на всички. Много
са на брой, а и важни по значение действията, които той върши за укрепване на
демокрацията. Първото, което прави е да вземе делоската хазна в Атина,
защото, казва Перикъл, демокрацията може да е постижение само на богатите
полиси. Променя закона за гражданството: трябва и бащата, и майката да са
атиняни, за да стане и техния наследник правоправен гражданин на полиса.
Перикъл отменя ветото на Ареопага над Народното събрание, което е много
важна стъпка към укрепването на демократическата система. Той плаща за
всички изборни длъжности в Атина, плаща на гражданите за участие в
празниците, не плаща само за участие в Еклесията, защото според него това е
дълг на всеки атинянин. При Перикъл се оформя и идеята за съюз на елинските
полиси, но подвърховенството на Атина. В 446 г. пр. н.е. по негово
предложение е издаден декрет с предложение всички гръцки полиси, както в
Европа, така и в Азия да изпратят в Атина депутати за обсъждане на въпроси с
всеобщо значение. Двадесет атински граждани се отправят в различните
области на елинския свят, за да започнат мирни преговори от името на Атина.
Но за съжаление на Перикъл, конгресът така и не се състоял.
Всички тези държавнически черти у този знаменит атинянин се съчетават с
превъзходни ораторски качества. Той е бил надарен с красноречие, умеел да
склони на своя страна слушателите си, така че неговите действия да поддържа
целия народ. Всеки път, когато той говори в Народното събрание, казва за него
Тукидид, може да се помисли, че слага в нозете на народа своя венец на вожд, за
да се увенчае наново с него само с всеобщо съгласие. За него казват, че на езика
му избухват мълнии /3/. Във всички речи на Перикъл господства разумът. Той е
единственият, който убеждава с доводи. Речите му представляват обект на
дедуктивно красноречие, проникнато най-дълбоко във вълнуващите страсти на
атинския народ. Всеки път, когато Перикъл забелязвал в атиняните
високомерие, той ги смирявал до покорство и обратното, когато виждал в тях
страх, той ги възбуждал и им внушавал безстрашие.
Наред с политическите оратори съществуват и съдебни оратори /логографи/.
Много от даровитите политически оратори започват дейността си в атинския
съд. Интересна е уредбата му: изключително демократична и без аналог за
времето си. Съдебните процеси имали публичен характер. Това се налагало,
защото в онази епоха малка част от обичайните правови положения са били
кодифицирани писмено. В следствие на тази принципна необособеност и
неразвитост на полисното общество, неговата система от правила и норми
остава нефиксирана и не само допускаща, но и налагаща постоянно обсъждане.
Така общественото действие в съда приема вид на дебати между страни, на
привеждане на аргументи и търсене на средства за въздействие. В съда се
привличали големи групи свободни граждани, от които всъщност зависела
присъдата на подсъдимия. Според тогавашната практика и ищецът, и
обвиняемият, стига да не са жени или деца, се явявали лично в съда без адвокат,
и устно защитавали своята позиция. По време на разискванията говорели не
само страните в спора, но и събралите се свободни граждани, които бурно се
изказвали за или против аргументите на единия или другия. В крайна сметка
именно от тях зависела присъдата и ето защо ищецът и обвиняемият трябвало
неизменно да владеят ораторското изкуство, за да могат с помощта на словото
да привлекат вниманието на обществото на своя страна. Но ако някоя от
страните не познавала изкусно красноречието, то тогава те се обръщали към
логографите. Те подготвяли речта на защитата или обвинението, която страните
по-късно трябвало да наизустят, за да се спази устния характер на спора. За това
логографът е трябвало да владее техниката на аргументирането и изграждането
на речи, той е трябвало да е и юрист - да познава добре законите, и не на
последно място трябвало да бъде и психолог, защото поръчаната реч трябвало
да отговаря на характера на клиента, за да бъде убедителна. За да не се наруши
устния характер на прението, речта трябвало да изглежда импровизирана - това
също изисквало не малко писателски умения.
Като логограф започнал кариерата си и един от най-великите оратори на древна
Елада - Демостен.
Той е роден в 384/3 г. пр. н.е. в семейството на заможен атинянин, притежаващ
две големи работилници и доста пари в търговски сделки. Но баща му почива
рано и настойниците, които оставя, присвояват имуществото. Получил закалка в
школата на съдебния оратор Исей, Демостен дава под съд своите настойници и
като води сам обвинението, спечелва делото и успява да си върне една
незначителна част от бащиното имущество. Като логограф Демостен натрупва
немалък опит, и юридически, и писателски, но животът го кара да се заеме с
активна обществена дейност и го извежда на политическата сцена. Някъде към
355 г.пр.н.е. Демостен излиза на трибуната на атинското Народно събрание, за
да пледира политически каузи. На Демостен се приписват физически недъзи -
имал и говорни недостатъци, а за овладяването на аудитория от няколко хиляди
слушатели се изисквали сила на гласа, ясно учленение и условна жестикулация.
Демостен постига това с дълъг и упорит труд. Той е първият оратор, използвал
театралната декламация на трибуната на Еклесията. Бил ненадминат в
способността си да владее емоционално аудиторията и да внушава различни
чувства. /4/
По онова време атинският полис, както и цяла Елада, се намират в криза.
Откъснати един от друг и затворени в малкото пространство на родината-полис,
елинските градове враждуват и се съюзяват, отблъскват персийското нашествие,
но се изтощават в Пелопонеската война. Постоянно прегрупирайки се в нови
съюзи, те не успяват да достигнат до по-цялостно държавно обединение.
Същевременно икономическата нужда, невъзможността да се интензифицира
местното производство ги кара да експанзират - в търговски колонии, чрез
войни и търговски обмен. Понеже постоянно си съперничат за земи и сфери на
влияние, елинските градове от тази епоха са обект на внимание, често и прицел
на големите монархически държави, които ги заобикалят - на първо място на
огромната Персия, а от средата на ІV в. пр. н.е. и на Македония.
Още от времето на гръко-персийските войни Демостеновата родина Атина се
ползува с особен, не само културен, но и икономически и военен авторитет в
гръцкия свят. След поражението в Пелопонеската война в първата половина на
ІV в. пр. н.е. тя се стреми да възстанови по-раншната си сила и ако
първоначално е в конфликт с другите два елински града, които също се стремят
към хегемония - Спарта и Тива, от средата на века, с възцаряването на Филип ІІ
на македонския престол, интересите на Атина на север започват да се преплитат
с интересите на агресивната Македония.
В полиса се оформят две политически течения: промакедонско, което
внушавало идеята за политически и военен съюз с Филип ІІ, и проелинско,
което било за запазване независимостта на Елада. Представители на първата
линия били ораторите Исократ и Есхин, а Демостен успява да организира
антимакедонско движение, като обединява около себе си и други именити
оратори на времето - Ликург, Хиперид, Хегезип. Демостен държи запазване на
демократическите достижения. Той защитава свободата и по-скоро иска
връщане към старата демокрация от времето на Перикъл.
Своята борба този велик оратор продължил три десетилетия.Той станал
изключително влиятелен в Атина след победата си в словесния дуел с най-
големия си враг от промакедонската партия - Есхин. Реторичната битка се
разгоряла по повод предложението, с което се искало Демостен да получи
“златен венец” за големите заслуги в борбата против агресията на Филип. Есхин
загубва спора, като не успял да събере и една пета от гласовете на хората и бил
заточен на остров Родос.
На македонския престол вече бил Александър и македонските военни амбиции
се пренасят на изток срещу Персия. Демостен обаче не се отказва от своята
политика, диктувана му от полисния патриотизъм. В 324 г. пр. н.е. отношението
му към събитията във връзка с делото на Харпал, потърсилият убежище в Атина
ковчежник на Александър, изправя срещу Демостен и промакедонската, и
проелинската партия и той попада в затвора, след обвинение, че е получил
подкуп. Избягал оттам, дочаква в Егина вестта за смъртта на Александър,
подобрява връзките си с дейците от проелинското течение и заедно с тях
обикаля Пелопонес, за да организира въстание срещу македонската власт. То
обаче е неуспешно и в условията на мира, сключен с Касандър, влиза
предаването на Демостен и неговите сподвижници. Всички са екзекутирани, а
Демостен намира убежище в храма на Посейдон на остров Калаврий, където
пред очите на македонския отряд, изпратен да го арестува, той се самоубива./5/
Демостен чрез своите речи винаги търси висок политически морал, напомня, че
привилегиите не трябва да бъдат други, освен възнаграждение за заслуги и
винаги строго спазва националната чест на Атина.
Свободното ораторско слово в Елада загива заедно с Демостен.
Външнополитическата обстановка през ІV в. пр. н.е. вече е променена и кризата
в атинския полис все повече се задълбочава. Атина става лесна плячка на
завоевателния стремеж на Александър и с това на демокрацията се слага край.
Ораторите не изчезват съвсем, но от тях на практика вече нищо не зависи.
Техните речи служат само за възхвала на диктаторите и делата им и всъщност
красноречието се превръща в празнословие.
До момента главно разгледахме двама от най-даровитите политически оратори в
древна Елада. Видяхме, че за да бъде оратор, древниятелин е трябвало да
притежава не само талант, но и доста широк интелектуален потенциал.
Ораторите физически не са се отличавали с нищо от обикновените граждани. За
Перикъл, вече казахме, че освен леко продълговатият му череп, нищо друго не
правело впечатление. Демостен бил слаб и немощен, с тик в едното рамо /6/, а
за Сократ знаем, че бил и доста грозен.
Със споменаването на Сократ навлязохме в един друг аспект на ораторството -
философската реторика, а тя в Древна Елада в никакъв случай не стои на заден
план. Доказателство за това е, че човекът смятан за баща на ораторското
изкуство бил Горгий от Леонтина - философ-софист.
Древногръцкият термин софист означава първоначално мъдрец, в най-широкия
смисъл на думата. Софисти наричат често и представителите на художественото
творчество и изкуство /7/. През втората половина на V в. пр. н.е.
наименованието софист добива по-специално значение - учител по
красноречие, мислител-философ, който практикува теоретико-просветна
дейност. Софист е мислител, който пътува и се занимава с дейност, с която
разпространява знания сред широк кръг от слушатели. По-късно чак
определението софист придобива отрицателен смисъл, а и самата софистика
изменя първоначалния си облик и се ориентира предимно към реториката. И
наистина значим раздел на софистиката е реториката, защото античната
софистика е преди всичко реторическо изкуство. На въпроса каква е професията
му, софистът Горгий отговаря, че той е оратор /8/. До възникването на
софистиката, изкуството да се говори красиво и логически убедително е слабо
застъпено. С дейността си софистите формират определени прийоми на
красноречието в образователната работа. Софистите владеят до съвършенство
изкуството да говорят красиво, да привеждат по занимателен начин своите
доводи и да държат в напрежение вниманието на своите събеседници.
Конкретно приложение на прийомите на ораторското изкуство са споровете, в
които софистите се чувстват като у дома си. В спора те доказват своето умение
на оратори и утвърждават своето мнение като общо и логически приемливо.
Основно правило на софистическото учение и практика е всяко теоретическо
положение да се разглеждаот две различни гледни точки и именно това е
прочутото софистическо словоборство, което поставя на изпитание всяко
мнение и е в състояние да заблуди и обори събеседниците. За Протагор от
Абдера, пръв нарекъл себе си софист в новия смисъл на думата, силата на
оратора е най- слабият аргумент да бъде превърнат в най- силен, с помощта на
изкусно красноречие. И наистина софистите придават ново значение на
словото, но в много случаи на лъжливото слово- словото, което изгражда
мнения. А мнението е съветник на душата /Горгий/. Точно заради това големи
философи като Платон и Аристотел имат твърде отрицателно отношение към
софистите. За Аристотел софистиката не е истинска, а мнима мъдрост, а за
Платон тя е “безнравствено изкуство, търгуващо с духовни стоки”, изкуство на
словесните сражения, в които липсват истински логически доказателства /9/.
Именно за това в неговата идеална държава място за ораторите няма.
Един нов етап в развитието на философската реторика започва от Сократ, който
също бил активен критик на софистите. Сократ въвел реторичния диалог. Той
находчиво задавал въпроси на опонента си в спора, който, отговаряйки им, сам
се убеждавал в нелогичността на своите твърдения. Сократ никога не търсел
точно избрани думи в своите речи, а изразите му дори били доста груби и
прости, но със своето изкусно красноречие той спечелвал слушателите на своя
страна, защото силата на неговата реторика не била в блестящите фрази, а в
стийността на аргументите му.
Дотук, малко или много, застъпихме два вида ораторски речи- политическата и
съдебната, писана реч на логографите. Съществува обаче и тържествена,
празнична реч. Това са преди всичко словата, произнасяни по празници, както и
при обществени погребения. При тях, както и при устроените към 430 г.пр.н.е.
от Горгий в Атина речи на измислена тема, ораторското общуване с публиката е
подчертано високо. /10/
Някъде през втората половина на V в. пр. н.е. се развила и т.нар. публична
лекция. Първоначално тя се е практикувала от софистите, а по-късно и в
школите на Платон и Аристотел. Лекцията се устройвала за множество от
интересуващи се и чрез нея просто се излагали сведения и идеи, а не се
формирало определено мнение.
Интересното е, че в Древна Елада реториката навлиза и като наука, която се
изучава. В началото на V в. пр. н.е. вече се пишат учебници, които дават
препоръки за строежа на различните видове речи. Още в края на същия век
реториката се оформя и като обособена дисциплина. Целта на това образование
е да се усвои практиката на активната публична дейност, която налага човек да
бъде високо образован в сферата на словото. Едно от доказателствата за това е
школата на Исократ, където ораторското изкуство се изучава с всичките му
тънкости и форми. Именно в тази школа се ражда спорът между реторика и
философия. Според Исократ ораторът не е задължен да учи метафизика. Тук
обаче ще си позволя да включа една мисъл на един от най-известните оратори
на Римската империя, Цицерон: ако ораторът не познава космическите закони,
той е куц!
И наистина, видяхме, че за да стане един човек оратор, той трябва да притежава
разнообразни способности, умения и знания от най-различни области на
живота. Това е едно от неотменните условия по пътя към съвършеното
красноречие.
Аристотел дава няколко необходими неща, към които да се придържа оратора.
Първото е да има необходим материал за изграждане на речта. След това му е
нужен точен план. Ораторът трябвало да придаде на речта си художествена и
музикална форма. Неотменно условие е речта да бъде научена наизуст и да бъде
изиграна, в последното от които Демостен е бил ненадминат.
И наистина, задължително е речта да бъде говорена, но Исократ пише, а не
говори. Имаме сведения, че и Демостен доста често писмено е нахвърлял някои
от по-известните си речи, а дори на младини е изготвял готови уводи, някои от
които е използвал по-късно. В ІV в. пр. н.е., като следва формата на едно устно
общуване в по-ограничен кръг, Платон създава прозаичния диалог.
Лично моето скромно мнение по този въпрос е, че за да проличи
изразителността и майсторството на един оратор, то това е възможно само
когато той устно предава идеите си, а може би най-ясно това би проличало в
рамките на един спор.
В ораторството е допустимо и обругаването на противника, като най-ясно
доказателство за това е разигралият се спор между Демостен и Есхин, който
последният безславно губи.
Отказаното дотук би следвало да се запитаме дали ораторството е краят на
един завършен процес или е част от него?
Понеже словото е предназначено да се слуша /чете/, то тогава реториката
неизменно е част от този процес, защото целта на оратора е да защити идеите
си.
Едва ли не като някакво историческо правило, от което като че ли доста рядко
има изключения, се явява фактът, че забележителни оратори се появяват само в
изключителни моменти на жизненоважни решения. Би следвало да се запитаме
не е ли точно това бремето, което това забележително явление в човешката
история трябва да носи на плещите си, без да може да се отърве от него?
Бележки:
1. Боннар, А. , 1958 - стр. 231
2. Боннар, А. , 1958 - стр. 229
3. Боннар, А. , 1958 - стр. 227
4. Демостен, Избрани речи; Богданов, Б. , Демостен ораторът - стр. 9
5. Демостен, Избрани речи; Богданов, Б. , Демостен ораторът - стр. 10
6. Боннар, А. , 1962 - стр. 89
7. Радев, Р. , 1994 - стр. 258
8. Радев, Р. , 1994 - стр. 266
9. Радев, Р. , 1994 - стр. 260
10.Богданов, Б. , 1989 - стр. 181
Библиография:
1. Боннар, А. , Греческая цивилизация, том І, М. , 1958
2. Боннар, А. , Греческая цивилизация, том І, М. , 1962
3. Демостен, Избрани речи, С. , 1982; Богданов, Б. , Демостен ораторът
4. Богданов, Б. , История на старогръцката култура, С. , 1989
5. Радев, Р. , Антична философия, С. , 1994
6. Фол, А. , лекции
--------
discoverybg.muffty.org
Това произведение е лицензирано под Криейтив Комънс лиценза Признание-Некомерсиално-
Споделяне на споделеното 2.5.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike2.5
License.
http://download.pomagalo.com/12562/arhaichno+izkustvo+i+gryncharstvo+v+drevna+gyrciya/&skkw=1970 изтегли
:)