PDA

View Full Version : Съчинение разсъждение върху "На прощавaне"



GbSy
10-23-2008, 17:58
Здрасти на всички! :)
Значи, другия вторник трябва да правим съчинение разсъждение върху стихотворението. Темата е "Как са показани двата изхода от битката". Както и да е. Тъй като учителя не ни го обясни както трябва (само ви моля да не ми казвате, че не съм слушала в час, защото не е така), ви моля най-общо да ми обясните за съчинението разсъждение... Как да го напиша... Как да се изразя... Най-общо да ми обясните нещата. :-D
Благодаря ви! :)

RiseGirl
10-23-2008, 18:09
Виж това:

Поетът внушава двете възможни картини на изхода от борбата- картината на героичната смърт и тази на победното завръщане. На първо място в съзнанието на лирическия герой е представена трагичната и героична смърт, защото тя е по-реална. Ботев не иска майката да страда, затова оставя за накрая възможността бунтовникът да се върне, като победител. Така в сърцето й остава надеждата, че може отново да види сина си. Дори и да загине в борбата, жертвата на героя няма да е напразна, освен това смъртта му ще е достойна, защото той ще си отиде от този свят като герой, а не като страхливец.

Panic!
10-28-2008, 20:43
Седми клас си, нали?
Ако отговорът е да, значи ти си късметлийка като мен и си по новата програма. (честито на всички прецакани) На нас г-жата започна да ни го предава вчера, утре ще го довършим. Не знам по кое издателство работите по Литература, но в учебника на издателство "Булвест" има напътствия как да се създава подобен вид разсъждение (виж стр. 181-2).
Не знам до колко съм ти помогнала, в момента не мога с нищо по-конкретно, но по-нататък ще го обмислим, защото сигурно и нас утре няма да ни подмине участта.

crazygirl13
11-01-2008, 08:02
Стихотворението започва с пряко обръщение към майката. В молбата на лирическия герой се крие синовна обич, топлота и разбиране. Много любов и загриженост откриваме в глаголите в повелително наклонение : „не плачи” , „не тъжи”. Долавя се желанието на бунтовника да утеши тази, която му е дала живот. Епитетът „клета” е доказателство за огромната мъка и тревогата, които изпитва майката. Многократните обръщения „мале”, „майно ле”, „майко” са свидетелство за дълбоката синовна обич на бунтовника. Лирическият герой иска от майка си да прояви разбиране към него. Той й посочва истинските виновници за нейните страдания- поробителите. Върху тях бунтовникът иска да падне майчината клетва:

Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда.

Лирическият герой търси не само разбиране, а и подкрепа от своята майка. Желае тя да изрече проклятие към турците, защото в представите на българина , майчината клетва има особена сила. Тя винаги е справедлива и застига онзи към когото е отправена. Глаголното повторение „кълни”, „проклинай” и алитерацията „таз турска черна прокуда” са знак за омразата, която героят изпитва към поробителите. Тази омраза е обяснима, защото именно турците са прогонили младите хора от родината им и сега те се скитат „немили, клети, недраги” из чуждата земя. Възклицанието „aх, утре като премина през тихи бяла Дунава!” се свързва с радостното очакване на бунтовника да осъществи мечтата си. За него преминаването на реката е пресичане на границата между робството и свободата. Възклицателните изречения издават вълнението и нетърпението на лирическия герой, а белият цвят символизира бъдещата свобода. В стихотворението нито веднъж не се споменава думата робство, но тя присъства в изповедта на бунтовника. Лирическият герой категорично заявява, че не може да търпи посегателството на турците над най-святото за българина- домът, близките, семейните ценности:

Та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище.

С голяма мъка лирическият герой говори за родния дом. Метафоричния глагол „бесней” разкрива необузданата жестокост на турците и издевателствата им над поробеното отечество. Робството разкъсва духовните връзки на лирическият герой с либето, майката и родната земя:

Там дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше.

Малко, но въздействащо присъстват и образите на бащата и братята. Те „черни чернеят” за своя син и брат, прокуден от родния дом. Черният цвят символизира болката от раздялата и възможната трагична развръзка. Мъката и копнежът на бунтовника по родния край са разкрити и в анафората „там”, повторена няколко пъти в поемата. Лирическият герой изповядва пред майка си своите чувства, разкрива мотивите за избрания от него житейски път. Така той я умолява да не страда, а да го разбере и приеме неговия избор:

Ах,мале, майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!

Бунтовникът иска тя да му прости и да му даде своята благословия, защото тя ще му вдъхне сили за борбата с поробителите. Неговото решение е дълбоко осмислено и мотивирано, защото той не се бори само заради поруганата семейна чест, а за свободата на цял един народ: „на глас тичам народен”. Метафоричния смисъл вложен в този израз разкрива любовта на героя към България и българският народ. Най-скъпите на сърцето му хора са част от този народ. Воювайки за свободата на родината, бунтовникът се бори за всичко мило и драго, а именно за майката, бащата и братята. Чрез метонимията „каквото сабя покаже” е внушен неизвестният край на битката. Поетът внушава двете възможни картини на изхода от борбата- картината на героичната смърт и тази на победното завръщане. На първо място в съзнанието на лирическия герой е представена трагичната и героична смърт, защото тя е по-реална. Ботев не иска майката да страда, затова оставя за накрая възможността бунтовникът да се върне, като победител. Така в сърцето й остава надеждата, че може отново да види сина си. Дори и да загине в борбата, жертвата на героя няма да е напразна, освен това смъртта му ще е достойна, защото той ще си отиде от този свят като герой, а не като страхливец. Бунтовниците може да влязат в селото без героя „ с куршум пронизан”, но въпреки това, той ще се „завърне”, защото ще присъства в разказите на майката, в юнашката песен, които ще разказват за него, как е загинал и за кого е загинал. Лирическият герой се обръща към най-скъпия си човек-майката, която е натоварена със завета му, да го предаде на неговите „братя невръстни”. Майката трябва да понесе одумките на хората:

Нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене,
нехранимайка излезе.

На „другите” им е чужда борбата за свобода. Те не разбират и не приемат бунтовническия избор, дори съдят човека, поел по трудния път на борбата, но „невръстните братя” трябва да знаят защо се е жертвал и какви идеали е изповядал бунтовника. Братята трябва да последват примера на смелия им брат и да продължат святото дело докрай, до постигане на славната и дългоочаквана победа. Между бунтовникът и братята има приемственост осъществена благодарение на майката, която трябва да предаде завета на героя. Но ако мъката в сърцето й надделее, песента ще свърши тази трудна задача, като по този начин ще се извърши приемственост и с целия български народ. Картината на юнашката смърт е пресъздадена чрез средствата на метафората, като е наситена с множества антитези:

Да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!

Контрастът между белия и черния цвят подчертава трагизма на саможертвата. Красотата, силата и духовното величие са показани чрез белия цвят. Той е символ на идеали, на вечното, на безсмъртното у човека. Този цвят е там гори по скалите, които са нависоко, близо до небето. Духът на лирическият герой се извисява до орлите, символи на силата, гордостта и свободата. Бялото, това е величието на достойната юнашка смърт. А грозотата на преходността е представена с черния цвят. Той е символ на временното, страха, смъртта. Този цвят е долу в земята, в черната земя. Силно въздействащата съпоставка между бялото и черното, показва смелостта и възвишения дух на българите революционери. Сливането на бореца за свобода с народа и родината, се изразява в страданието му към най-близките хора- майката и либето. На бунтовника му е мъчно, че ги оставя и че може повече да не ги види, но моралът не му позволява да стои безучастно. А мъката в сърцето на майката е много по-голяма. Именно тя трябва да разказва за саможертвата на първото си чедо и да изповядва завета му към братята.
Символите на борбата- пушката и сабята, въплъщават копнежа на лирическия герой да бъде последван неговия път, а метафоричните глаголи „поздравяват” и „помилват” , внушават идеята за победа над поробителите.

След картината на юнашката смърт е представена другата алтернатива- лирическият герой да се завърне като победител. Анафората „жив и здрав” внушава обичта на бореца към живота и желанието му за щастлив край на борбата. От картината мечта свързана с първия ден на свобода, се усещат радостни и патриотични чувства. Тържествено е описана четата, с която идва бунтовникът. Образът на неговите другари е идеализиран в духа на народните песни. Ботев ги нарича „напети „ и „лични” , с което показва, че са мъжествени и красиви. Те са с „левове златни на чело”, а лъвът е символ на силата, свободата, могъществото. Юнаците са в „дрехи войнишки”, което доказва, че са смели, достойни, силни духовно и физически. Неотменен детайл в портрета на четниците е оръжието: „иглянки пушки” и „саби- змии” . Това описание, направено с помощта на характерните за фолклора постоянни епитети, показва огромната важност на оръжието в боя. Посрещането на бунтовниците е изпълнено с пъстрота на цветята- ярки и красиви цветове, сред които доминира зеленият. Тази ведра картина създава оптимистично настроение. Тя подсказва за огромната радост, която изпитва революционера. Глаголите в повелително наклонение „берете”, „късайте”, „плетете” са доказателство за щастието на лирическият герой. Вечно зелен е бръшлянът и затова точно от него се плетат венците за слава. И здравецът е вечно зелен, но освен това излъчва вълшебен аромат. Тези две растения са символ на здравето и красотата. Кулминацията на поемата е срещата с майката и либето. Възклицателните изречения:

… о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!

са пряк израз на чувствата на лирическия герой в мечтания миг. Майката с цветя и прегръдка ще посрещне първородния си син и приела неговия житейски път ще го изпрати в поредната битка за свобода. Майчината целувка е и прошка, и благословия. Вълнуваща е и срещата на лирическия герой с любимата. И макар, че нейните сълзи са радостни, за недовършената битка свидетелства кървавата ръка на героя и поръката му: „не ме забравяй” . На юнака му е мъчно, че се разделя с най-близките си хора, но дългът го зове. Той трябва да защити достойнството на България и да се жертва за нейната свобода. Рязката смяна между картината блян и суровата действителност, показва че пътят, който е „страшен, но славен” е време да бъде извървян от бунтовниците. Това прекъсване е доказателство, че лирическия герой е реялист. Той е наясно с жестоката действителност и знае, че пътят към саможертвата е осеян с хиляди опасности, но няма свобода без отнет човешки живот.

Свещен дълг на героите, тръгнали по пътя на борбата е да дадат смисъл на живота чрез смъртта. Лирическият герой вярва, че подвигът му ще бъде оценен и самият той не ще бъде забравен. За него най-важна е оценката на народа. Това показва убедеността на революционера, че юнашката смърт за свобода ще бъде почетена и разбрана. Именно смъртта за правда и свобода е достойна и величава. Тя придава смисъл на живота. Тази смърт е пътят към безсмъртието.