Много ви моля някой може ли да ме помогне с темите и идеите на: "Мамино детенце", "На прощаване", "Немили-недраги", "Една българка", "До Чикаго и назад", "Англеинка", "По жицата" Много ви моля .. тема и идея на които знаете :-# :-# :-# ::: :smt021 :smt021 :smt022 :smt022 :smt022 МОля виии .. трябва ми за днес .. даже и да не е вярно :D моля вииии :-# :-# :-#
тия по- долу ще ти свършат ли работа?
:arrow: ''немили недраги''
:arrow: http://liternet.bg/publish/vazov/nn/11.htm
:arrow: ''мамино детенце"
:arrow: http://www.teenproblem.net/school/s/559.html
:arrow: ''напрощаване''
:arrow: Ботевата творба “На прощаване в 1868 г.” е колкото типична възрожденска изповед на бунтовника, страдащ за бащино огнище и родна земя, сътворяващ призивното слово за съпротива и неподчинение, толкова и завещание, нетипично за епохата като дълбочина на идеите. Анализационното разграничаване между поетическия свят и житейски факт все пак свидетелства за близост, като се имат предвид биографичните данни за написване на творбата: “Прости ме и веч прощавай! / Аз вече пушка нарамих” “Той си беше приготвил вече и дрехите, цървулите, един револвер и други още принадлежности.” /З. Стоянов за Хр. Ботев/. В подобна огледалност попадат и годината на създаване на творбата и т.нар. подзаглавие, което носи пределна времева конкретизация. Поетическото времево уточняване е двойно фиксирано в заглавието не само от календарната дата, но и от употребеното отглаголно съществително име “прощаване”. Съчетани в подчинителна връзка с предлога “на” /със значение на времепроява на ставащото/ двете думи задават духовното време в творбата.
Негови най-активни компоненти са ПРОШКАТА и ЗАВЕТЪТ, които са преобразувани в действия, съграждащи смисъл, отправен към преодоляване на робското страдание.
Измолването и изискването на прошка са ритуални действия, които трябва по своеобразен начин да уравновесят отношенията в патриархалния космос. Прошката изравнява времевите /минали или бъдещи/ прояви на негативни /сторени или евентуални/ действия към положителния код на настоящето, когато трябва да се изрекат най-съкровените слова: “Прости ме и веч прощавай!” Подобна настоятелна молба, която носи нюансите на повелителност, обхваща целия спектър от комуникативни нагласи в този момент. Прошката “изчиства” отношенията, но и подготвя лирическия герой за неговия труден преход през света на робските сълзи и поруганата чест, за да приеме като еднакво възможни и завръщането, и смъртта.
Смислово прошката и прощаването се натоварват със значенията на извинение и на раздяла. Мотивът за раздялата е представен като универсално осъществен акт. Невъзможността да се “охраняват” домът, семейството, битът самоопределя лирическите герои като “клети”, т.е. нещастни, злочести. Робството е лишило и родно пространство, и “тежка чужбина” от усещането за реалност на живота. Картината на поругания дом сякаш идва от бездната на ада, използван е тавтологичен постоянен епитет “черни чернеят”, конструкция, позната от песенния фолклор. Интимно-родовите отношения са само една мнима реалност. И все пак е изградена метафора на продължаващия живот чрез шесткратните словесни мостове, отправени към либето в хода на лирическото време. Непълноценността на загърбената робска тегоба е реализирана с невероятен поетически усет точно при описването на либето:
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше.
Липсва словото, липсва гласът, един забавен каданс в напрегнатата изповед, най-тихият момент в цялата творба. Впиването, изсмукването на жизнеността от тялото, неговото изсушаване и поругаване са метонимични разлагания на робския живот в Ботевото творчество.
Единственият положителен обрат в първата част на творбата е в контраста, идващ от тихата БЯЛА лента на Дунава, разполовяваща в текстовото поле безкрайната мъка, тъга, сълзи. Евентуалното бъдещо действие символичният жест на преминаване на Дунава / ”ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”/ - е с ключова идейна натовареност. Реката е митологичен и фолклорен знак за осъществяван преход, за извършвана промяна с героя. В текста тя е разделителна нишка между добро и зло, между страдание и героизъм, между немилия и недраг лирически герой и юнака, в който се легендаризира.
Според фолклорното световъзприемане, отлъчието от дома, попадането в не-свой свят, е знак за нарушен порядък. Пътуването на героя през паралелните структури от земи и пространства, означаващи изпитанията, е движение, което възстановява поетапно загубената преоткрита хармония на златното митологично време. Но процесът е съпроводен с добиване на ценности и истини, на нов “образ”, на нов статут. Нерядко тласък за подобно действие може да бъде изречената клетва. В народните вярвания се смята, че клетвите могат да докарат на човека най-голямо нещастие не само за него, но и за челядта му, стигат до бога и той ги изпълнява /Д. Маринов/. Майката и бащата кълнат сина си само когато той ги пропъди и ги остави да се скитат по чужди къщи. В текста клетвата е провокирана от лирическия герой и тя трябва да бъде отправена отново към онзи, който е причина за скитничеството на аза, за поругаването и лишаването му от дом. Но защо врагът трябва да бъде проклинан, което показва крайност на трагизма, точно от майката, а не от бащата, чиито клетви са огън и са с по-голяма сила. Бащината клетва е със статута на пълна разрушителна сила за знаците на рода, на метариалността - дом, ниви. Майчината клетва се свързва с майчиното мляко /майчини сълзи - майчино мляко - майчина клетва - равновесни центрове, около които се разполага битието на героя в опитите да бъде разбран и подкрепен/. Така тя придобива функциите на преградна стена и насърчение /повторителността, която се съдържа в използваните глаголни форми “кълни” - “проклинай”/. Осмисля се като благословия за победно завръщане или “аргументира” смъртта, става прошка за избора СЕГА /”та тебе клета оставих”/ за първо чедо да жалиш”/ като антитеза ДОТОГАВА /”да ходим, да се скитаме”/ - неопределеност на действията, безпосочност, която не може да бъде позитивна.
Отвъдността на чуждата земя е лирическо и житейско следствие от “таз турска черна прокуда”, която пропъжда младите. Така желанието да се получи прошка се обвързва и с трагичното разполовяване на света на свой и чужд. Чужд е не само светът на тираните, но и на всички, които не разбират лирическия аз, не тръгват след него. Лирическият герой е сред близки, сред едноверци и в същото време самотата на предприетия индивидуален акт го прави недотам разбран. В текста е активиран популярен възрожденски мотив за скитничеството, за самотата, за неразбирането. Варианти на тази ситуация са тръгването, пътуването, завръщането. В “На прощаване” присъстват и трите аспекта на принудителна разлъка със страдащата родина, като завръщането е основен смислово-организиращ център. Условната водна граница има и друго важно идейно значение. Ритуалът на посвещение се свързва с раждането на юнака1 и с моралното основание да остави своя завет.
Обикновено завещанието е приоритет на по-възрастните, но изповедният характер на творбата събира молекулите на биографията на мощния лирически глас, за да бъдат споени в цялостен облик чрез смъртта. Смъртта е връзката между земно и отвъдно, за нея се мисли съзнателно, когато игрите на съдбата станат част от конкретното битие на индивида. Основен неин измерител и културологичен класификатор е завещанието, заветът.
Така “виденията” на смъртта и на победата носят своеобразни послания. Смъртта не се схваща като окончателност, а като фигуративно, изгубило усещането за страх предизвикателство за приемственост. Поставянето на завръщането на втори план, т.е. на живота, след глобалната картина на физическо унищожение отвежда към йерархията на понятията, “подредени” в лирическото време от лирическия герой. Противно на това, словосъчетанието “свобода или смърт юнашка” ги размества като последователност, но и равнопоставя като синтактична връзка. Възможни са всякакви варианти на съчинителни и подчинителни позиции между изразяваните значения, но ясно е, че рязка граница между тях не може да бъде поставена. Заветът на лирическия герой потъва в неясните очертания на всякаква бъдещност “НЯВГА”. Може би най-великите от хората обичат славата, но я обичат не като собствено безсмъртие, а като абстрактно безсмъртие, към което може и да не се числят /Ф. Песоа/. Но без посвещение бунтовникът не може да прекрачи буквално или метафорично очертана граница, за да стигне до скърбящия роден свят. И тъй като и текстово, и реално смъртта разполага с повече права, героят трябва да я “обработи” с механизмите на спомена и на завета. Като старинна снимка тя е фиксирана с два цвята черен и бял. Унищоженото физическо тяло като знак за тленността на материалното ще бъде обезсмъртено чрез сливането му с природата, с вечната материя:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната.
Вертикалът, който очертава космически обем /земя скали, орляци/ на извършваното природно причастие, е белязан и с цветовия контраст, и с особената сакрализация на поруганата родна земя /черни кърви в черната земя - кръвта е алюзия за очистване на обременената от греховност родна земя/. Посланията на юнашкото тяло вече са ориентирани към желанието не за своеобразно ритуално прощаване с него, а към метафизичното съзерцание на извършения подвиг в порива към свобода. Помненето и търсенето на тялото са най-мистичният, но и най-осезаемият завет към невръстните братя. Тези действия ще повтарят акта на подвига и ще възстановяват схватката с поробителя чрез търсената намерена пушка и сабя. Ако заветът е станал действаща съпротивителна сила, ако биещото се тяло получава чрез него втори живот в лицето на невръстните братя, то тогава има необходимост от атрибутите на юнашката битка:
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват
Смъртта, метафорично изградена чрез поздрав и ласка, милувка, ще възмезди за загубата на героя сякаш с лекота. Действия с положителна натовареност по необичаен начин ще възпират всевластното насилие и ще възстановяват патриархалното равновесие.
Смислово темата за завета е развита и чрез темата за паметта, в която активни символи са “песен юнашка” - \"да каже нявга народът”- “с сърце сичко разкажи”.
Словото /сърцето е интимна реч/ трябва да разкаже за пътя на бунтовника, за духовните несрети, за страданието, ако си послужим с два лирически акцента “куршум пропей” и “с куршум пронизан” за песента и за смъртта по пътя на безсмъртието. То ще насърчи и научи братята на необходимата за бунтовника, за юнака духовна амплитуда “силно да любят и мразят”.
Либето в първата част на творбата поставя рамките на патриархалния канон, желанието за мъжка защита за съхраняване на рода чрез скритата тъга и метафорично пронизване на сърцето на юнака. При визията за победното завръщане любимата ще бъде посветена в борбата чрез рутинни жестове на любовта, поставени в нетрадиционно словесно обкръжение: ”А аз ще либе прегърна/ с кървава ръка през рамо/ да чуй то сърце юнашко, / как тупа сърце, играе/ плачът му да спра с целувка,/ сълзи му с уста да глътна.” Посвещаването не е приоритет за братята, защото е необходимо кодът на юначеството да бъде предаден на цялата родова общност, на всеки, почувствал се не-роб. Заветът и прошката:
Пък тогаз, майко, прощавай.
Ти, либе, не ме забравяй.
изравняват двете антропологични линии в творбата:
• мъжката - бащино огнище; баща и братя черни чернеят; братя невръстни - юнашко сърце;
• женската - не плачи, майко; кълни, майко, проклинай; първо мляко засукал; с сърце сичко разкажи; две щат сълзи да капнат; но туй щат братя да видят.
Смисловият обрат “дето ще кажат за мене / ”нехрани майка излезе”, “ да каже нявга народът: / умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода...” е носител на кристализираща духовна памет, на действена легендаризация, на постигнато причастие с нетленното, вечното чрез механизмите на употреба на словото. Силната творческа интуиция на Ботев и склонността по природа към полюсни изживявания гениално “презастраховат” текста чрез силата на завета, който осмисля съществуването в пролуките към бъдещето. А то е: ”Дружина тръгва, отива,/ пътят е страшен, но славен:/ аз може млад да загина...”
Затваря се кръгът на сегашността.
Измолена е прошката, за да бъде предаден заветът - едно ненапразно усилие, което очертава обемните категории, с които мисли лирическият герой.
Националните задачи, които Ботев възприема като насочени и към него, са осъзнавани като необходимо адекватно осъществяване на един процес със световен обхват. Подобна универсализация на изживяванията се наблюдава и в “На прощаване”, произведение, изпълнено с целия емоционален и мисловен регистър от интимно-родовото до абстрактно човешкото.
':arrow: ''до чикаго и назад''
:arrow: "До Чикаго и назад"
"До Чикаго и назад" е първото значително произведение на Алеко Константинов. Работата си над него той започва още в края на август 1893 г., веднага след пристигането си в България. Сам авторът изповядва, че подтикът да напише бележките си дошъл от приятелите му. "Весела България", трябва да се предполага, в случая наистина е имала някакво значение. Но именно някакво, защото на Алеко Константинов, изглежда, не е била чужда идеята да опише пътешествието си. " /с.71/
”До Чикаго и назад" съдържа вдъхновени описания на природни хубости. Тук е показан остър поглед, художнически усет, вярно чувство за природа, словесно майсторство; тук се проявява удивителната способност на писателя, съзнавана и от самия него - "да вдъхва любов към картините на мъртвата природа", /с. 74/
"Алеко Константинов е поразен от парадоксите на американския живот. От една страна, той констатира демократическите свободи, а от друга - господство на капитала, чиято воля с изтласкала волята на народа; от една страна - естествено, непринудено, свободно от предразсъдъци държание на хората помежду им, а от друга - психология на парвенюта; от една страна - равноправие на расите, а от друга - зловещи признаци на расова дискриминация; от една страна - висок технически напредък, а от друга - обезличаване на човека; от една страна - възможност да се живее щастливо, а от друга - неутолима жажда за злато, която е довела до "безобразия". /с. 85/
”Въпроса за Америка Алеко Константинов разрешава като хуманист-утопист; той приема "добрите" страни на "управлението" на Обединените щати, като решително отхвърля дълбоките обществени язви, чиято необходимост и неизбежност не съзнава и които не може да примири с мечтите си за "идеално" обществено устройство. Тези несъвпадащи с "идеала" страни на американската действителност той критикува. Неговата критика и изобщо критическият характер на "До Чикаго и назад" представлява най-съществената страна на това произведение." /с.87/
"... заслужава да се отбележи една особеност на "До Чикаго и назад", която прераства в творчески принцип на Алеко Константинов. Не рядко самата материя принуждава пътеписеца да съобщава обективни данни, които при липса на художествен усет могат да превърнат пътеписа в пътеводител. Алеко Константинов никога не се задържа на обективистичния тон на автор на пътеводител. Пасажите, които съдържат обективни данни, са обикновено кратки и веднага се редуват с други, които мигновено сменят впечатлението. На едно място авторът запознава читателите с парахода и привежда някои цифрови данни за него. Цифровите данни са достатъчни, за да създадат представа за размерите на парахода, но художникът не се задоволява с това. Той трябва просто да материализира тази представа и намира подходящ начин да го стори: сменяйки деловития тон с хумористичен, той съобщава, че в корпуса на този параход може да се вмести цялата българска флотилия... Алеко Константинов редува не само делови и хумористични пасажи... В пътеписа му често взаимно се сменят лирични и хумористични места. Авторът сякаш се бои да не бъде обвинен в прекален лиризъм и сякаш се стреми да неутрализира чрез хумор неговата сила. Тук се касае също за творчески принцип, приложен неколкократно в "До Чикаго и назад" незабравен и в по-късна творческа фаза. Като предава вълнуващите мигове, когато параходът напуща Хавър, Алеко Константинов казва: "С кого се прощавах аз? Нямах ни едно близко до сърцето си същество на този свят... Насреща ми, на брега, стояха хиляди французи, но какви са ми мене французите, какъв съм аз на тях? И все пак аз ги гледах, аз ги поглъщах с очите си, като че ми се искаше да протегна ръце към тях; да ги прегърна и между сълзите и цълувката да им изшепна със сдавен глас: "Сбогом, сбогом, прощавайте!". Аз се прощавах мислено с приятели, с България, с Европа, със Стария свят, и като че отивах не в Новия, ами на онзи свят, като че се отделях от земята, от хората". /с. 91/
"Критичното отношение на Алеко Константинов към изобразяваните факти получава предимно хумористичен израз. Но хуморът характеризира изобщо неговите пътни бележки за Америка, тук той е самобитна новост. Хумористичния тон трябва да смятаме за съществен негов принос към облика на пътния очерк в нашата литература, Алековите бележки задържат вниманието, увличат. Те носят някакво весело възбуждение, което веднага се предава на читателя. Преди всичко, за това спомага интимният, фамилиарен тон на пътеписа: читателят има впечатление, че слуша сладкодумен разказвач. Този тон прозвучава още в първите фрази на пътеписа. Официалностите, предвзетото държание и авторското високомерие са изключени, автор и читател като равни влизат в непринудена беседа... Образите и картините в "До Чикаго и назад" са дадени леко, игриво, като на шега, те наподобяват бегли моливни скици от по няколко най-характерни черти. Така са нахвърляни образите на французна-аеронавт /"бай Пенчо"/, на нервно разстроения прокурор от Мадрид, на германеца, който ходел и ядял като по команда, и на други пътници от парахода. "
"Никъде в "До Чикаго и назад" критическото отношение не стига до убийствения сарказъм на някои по-късни творби на писателя.
Алеко Константинов остава верен на обещанието си да напиша "леки, хвъркати" бележки, иронията му не уязвява дори тогава, когато засяга неприятни факти на българския живот. Недоразумението с митническия чиновник, които не знае къде е България и записва нашите пътешественици като турци, дава на автора повод за следната ироническа недомлъвка: "Мене и яд не хвана, и досмеша ме, като гледах как си напрягаше мисълта да си припомни - аджеба, де ли ще бъде туй царство! Нашите вестници ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса за напредъка на нашето отечество, а този невежа не чул даже името "Българин"!" /с.94/
"С цел да постигне сгъстен комически ефект, Алеко Константинов често и много често употребява емоционално обагрени или звуково изразителни думи и съчетания, в които с особена сила подчертава отношението си към изобразеното, когато тримата пътници срещат агент на Broadway Central Hotel и се обясняват с него, "той - казва авторът - без да продума, със знак повика едно купе, със знак ни покани да се качим, хлопна вратицата, излая нещо на кучера, кучера изръмжа едно "ол райт", плесна камшика и ни повлече из нюйоркските улици", /с.96/
"Едно от най-хубавите места в "До Чикаго и назад" е описанието на Ниагарския водопад. Тук ярко личат показатели на самобитно художествено майсторство. Величественият изглед на Ниагара и комплексът от чувства, които пълнят възбудено същество на автора, са получили внушителен, психологически правдив израз. Описанието има композиционни достойнства, които осигуряват постепенно и постоянно повишаване на ефекта... Душевното си състояние Алеко Константинов предава не чрез психологически анализи, които тук също биха имали вид на "претенциозна quasi-научна опашка", а в естествени за възбудата си импресии. Цялото многообразие от мисли и чувства, от мигновени впечатления из пътя, от трепетни предположения върху очакваната гледка, от "философски" хрумвания, така присъщи на полуафектното състояние на писателя, тук са така здраво преплетени едно в друго че дават добра представа за тревожната и весела бъркотия в съзнанието му. Езиково-стилно всичко това изразено в особената, характеризираща се с многообразие синтактична структура на пасажа и в засилената употреба на тропите." /с.96-97/
“С какви качества пътните бележки "До Чикаго и назад" принадлежат към класическото наследство на нашата литература? "До Чикаго и назад" за първи път разкрива своя автор като значителен писател. Тази книга вече не само загатва за неговите творчески възможности, но се явява и първа внушителна илюстрация на неговия художнически талант. "До Чикаго и назад" е един от първите сериозни приноси към нашата критическо-реалистична литература.
:arrow: 'една българка':
Вазовият разказа “Една Българка “ смислово е обвързан с паметен за българската история момент – разгрома на Ботевата чета. В трагично време на изпитания, на робско примирение и страх се откроява образът на главната героиня – баба Илийца. В света на творбата ря остава вярна на своя родолюбив и християнски дълг,на своето разбиране за добро.
За да утвърди представата за духованта сила и воля на героинята,авторът я поставя пред пътя на подвигът изпълнен с изпитания .Повествователят не крие ,че баба Илийца се страхува.Да се страхуваш е човешко,страхъте естествена реакция срещу опасността.Въздействената сила на Вазовата героиня е в надмогването на страха. Чрез извършването на подвига баба Илийца доказва ,че напълно е победила страха.
Още в самото начало на творбата Вазов разкрива героизма на старата жена.Във времето на робски ужас,когато безмощната рая изпитва на гърба си турската безчинства заради саможертвеното дело на Ботевите четници,когато мъжете са се изпокрили,когато жените на брега на Искъра безпорно се подчиняват на хаджи Хасан ага,единствена баба Илийца се осмелява да се изправи пред него с молба да я пусне в ладията –задари внучето. Моли милост от немилостивия,опитва се да събуди бащинските чувства в закоравялата душа на турчина ,да събуди доброто в човека,а не в поробителя. Тук тя се изправя пред страха си от турската власт и успява да го умилостиви.
Неочакваната среща в целовата гора с Ботевия четник представя селянката като истинки добра християнка и българка.Първоначалната й уплаха ,породена от съзнанието,че е срещнала един от “ония”,”дето ги гонят сега”,отстъпва място на състраданието ,което е в основата на човешката нравственост. Тръгнала да търси Божията помощ за болното си внуче , българката не може да остави безпомощен един син на България,тръгнал “за християнска вяра курбан да става”.Изборът на б.И. “да стори това добро” – да помогне ,идва без драматизъм и вътрешна борба. Тя е християнка,а дълг на добрия християнин е да помогне на страдащия.Желанието й да помогне в бедата на четника в свързано и с плахата надежда,че Бог ще спаси внучето: “Беки и Бог се умилови и поживи детето.”
Срещата на баба Илийца с калугера представлява своеобразна борба м/у страха и героизма .Индивидуализираното лице на страха Вазов изгражда в образа на калугера.Отец евтимий също като б. И. знае какво е извън манастира,но за разлика от нея не може да надмогне уплахата си – инстинктът на роба се е пробудил у него . Самозалъгва се ,ч е е защитен зад високите стени;безраличен към съдбата на народа и неговие саможертвени синове,бездушен към чуждата болка.Отец Евтимий не е истински Божи служител,не е добър християнин и добър българин.Призван да бъде посредник между човешката болка и Божията милост,той е безразличен и към двете.Превърнал е божия храм,където всеки търси утеха, в убежище за собствения си страх.
Противопоставяйки образите на баба илийца и калугера,авторът разкрива две лица на човека, на страха и героизма.
За да утвърди представата за духовната сила и волята на героинята,повествователя я поставя пред изпитание.Такъв е пътят на челопеченката от манастира към брега на Искър.Тя бърза ,за да изпълни дадената дума на бунтовника – да му занесе хляб и дрехи, да му помогне в бедата, да изпълни подвига си . Осъзнала е ,че е самотна в усилието си,че другите са “уплашени”. Надеждата й да намери разбиране и морална опора в манастира е била напразна.Затова цялата природа има”зловещ вид” “за Илийчината душа,изпълнена с тревога и безспокойство”.това е все същия път и все същата нощ,но сега всичко е по-отчуждено,безразлично и страшно. Вазов не крие че б.И се страхува,но нейния героизъм и дълга и към бунтовника и помагат да надделее този страх.Преживяванията й по пътя към Искър са представени в градация,която подготвя кулминацията на сюжетното действие.Изключителността на поведението на старата жена е внушена чрез детайлното проследяване на усилията й да измъкне кола,”от години” забит в земята като “закован”.Представена е всяка част от съпротивляващото се тяло :”… нейните изпечени селски ръце се напънаха,мишците й сдобиха стоманена пъргавина,кокалите й изпращяха от налягане и горещ пот рукна от лицето й…Старешките й гърди дишаха гръмко,краката й се забиваха до прасците в пясъка…”Така е представена представата за неговешкото усилие,проявено от смелата българка,което свидетелства за нейния героизтъм,който побеждава страха й.
Страхът е нормално човешка реакция,а героизма е негово преодоляване и надмогване.Баба Илийца е готова да жертва своя живот за да спаси два живота – на внучето и на бунтовника и именно в това се съдържа нейния подвиг,който разкрива героизма и й помага да надвие страха.
:arrow: ''по жицата''
По жицата
Художественият свят на Йовков е духовно пространство на универсалните нравствени ценности.Дълбоко вълнуващ е неговият разказ “По жицата”,в който е представена съдбата на нещастно селско семейство,тръгнало да дири изцеление за болното си дете по добруджанските пътища . Драмата за търсената,изгубената и отново намираната вяра разкрива нравствената красота на героите,съхранили богатството на своята душевност във вечната борба със злото,съществуващо извън човека .
Създадено по действителна случка,произведението се отличава с подчертана оригиналност . На пръв поглед творбата пресъздава позната житейска ситуация,изградена чрез сложни междутекстови връзки на страданието,състраданието и вярата,която е пътуване към спасението . В разказа развитие на случката няма,почти липсват пейзажът и прякото авторово отношение . Повествованието започва направо,без емоционална подготовка . Обичайният ритъм на ежедневието на Петър Моканина е нарушен от неочакваната поява на непознат селянин. Освен че въвежда героите,уводното изречение се отличава със своята смислова натовареност . Чрез ключовата дума”беда” то поставя проблемите за човешката болка и
за разбирането между хората чрез душевната съпричастност. Браненето от кучетата разкрива началото на пътя към преодоляване на дистанцията между героите. Първите впечатления на овчаря са отрицателно белязани – червеният елек подсказва,че приближаващият човек е от Делиормана. Торлашкият произход
на другоселеца напомня на добруджанеца за буйната некултивираност на родния му край . Но проницателният поглед на Моканина забелязва и неговата бедност по оръфаните дрехи с ”едро и неумело шити” кръпки. Социалната същност на Гунчо не е изведена на преден план. Ролята й е да насочи читателя към неговата душевност,в която мисълта за материалното е изместена от друга грижа. Присъствието й се долавя в контраста между внушителния ръст и нравствения свят на героя : ”човек планина”,но ”от ония меки,отпуснати хора,за които се казва,че и на мравята път струват”. Голямата душевна болка сякаш е смалила външността на несретника. Детайлите от описанието разкриват както бедност и страдание,така и благост,смиреност и доброта,изразени с народния фразеологизъм. Босите крака на селянина подсказват прекъснатата връзка с преходното в живота. За тях е съобщено в отделно изречение, твърде кратко, отличаващо се от сложния синтаксис на Йовков, за да се открои идейната му насоченост : ”Беше бос .”
Босотата е библейски архетип /първообраз/ на отказа от материалното,защото е свързана с една от
Христовите заповеди към апостолите / ”Недейте има…нито обуща…”/. Първоначалните впечатления за
Гунчо се затвърждават от неговия вял поздрав и от блуждаещия му поглед , устремен ”някъде напред” .
За разлика от Моканина,който възприема света чрез разума си, той е затворил очите си за видимите неща
от живота. Мотивът за гледането е един от основните в творбата и разкрива както различието между
героите в началото на срещата,така и постепенното им сближаване по трудния път на спасението.
Не само външността на непознатия,но и видът на двете жени в спрялата на шосето каруца подсказвa нa овчаря,че съдбата му е отредила среща с една дълбока човешка драма . Мушнатите в пазвите ръце, превитата поза , отпуснатите краища на забрадката са сигурни белези за душевното страдание на майката . Лежащото “навярно момиче” убеждава Моканина в причината за нещастието на семейството . Думите му към селянина изискват единствено потвърждение , защото назовават бедата и я конкретизират до съвсем определено зло : “Ти май болно имаш .” Умалителното разговорно съществително име “момичка “ в краткия отговор на бащата сякаш е побрало цялата му обич и нежност към чедото.Подпомогнат от думите на овчаря , той е готов да сподели насъбралата се в душата му мъка .
Изповедта за страданието не започва направо, а с кратко, но дълбоко по смисъл предисловие. Животът на Гунчо преминава в непрекъснато движение от Канарата “надолу към морето “. Болестта на детето му го принуждава да поведе и семейството си от село Надежда с надеждата за спасение . Изоставянето на сигурния домашен живот и излизането на територията на пътя подсказват , че щастието може да бъде намерено чрез търсенето на вярата . Нетраенето на децата е тежка земна участ за бащата.Неуточненият им брой разкрива , че споменът е мъчителен и той не иска да се връща към него : “Измряха ни две – три още
малки”.Търпеливото смирение на другоселеца пред крьста на съдбата проличава в скромната му благодарност към Бога за прехраната и за опазването на момичето от злото до момента на бедата .
Установеният словесен контакт между героите е прекъснат с допълнителни детайли от поведението им – сядането на земята , наблюденията на Моканина , който забелязва как Гунчовите пръсти треперят като всяко кътче на измъчената му душа . Писъкът на жътваря предизвестява нарастващото напрежение в бащината изповед , представена като ретроспективен разказ в разказа . Към тайните за смъртта на децата и за неуспешното задомяване на Нонка се прибавя загадъчната й болест : “Няма нищо, а вехне .” Не от нужда бащата я пуска на нивата , а за да й достави радост . Неговата всеотдайна обич и изключителната му доброта го подтикват да откликне на горещите момински молби . Неведнъж другоселецът напомня на Моканина , че не носи отговорност за достоверността на случката , която може да е била сън или истина . Внушението за заличената граница между въображаемото и реалното се открива в съчетанието на различните глаголни времена в бащиния разказ . Преизказните форми подсказват , че чудотворното изцеление ще бъде потърсено извън земната логика . Присъствието на змията – причина за Нонкината болест , отвежда към християнските и част от фолклорните представи за символа на злото и за стремежа към неговото преодоляване . Силно е желанието на нещастния баща да намери спасението , което ще му върне отнетата радост .След като и докторите не могат да се справят с невярната болест, остава единствено надеждата в чудото : “На мене да остане, не вярвам…” Пътуването към вярата е устойчив във времето знак, библейски натоварен . Многобройните паузи, възклицанията и повторенията в речта на Гунчо разкриват вълнението му, което постепенно завладява Моканина . От неговия поглед не могат да убягнат неволните движения на другоселеца към мустаците и прошарената от грижи брада , “небръсната отдавна, корава “ . Слушайки трогателната изповед , овчарят започва да възприема света със сърцето си . Неговото поведение е пътуване към душата и опит за възприемане на чуждата болка като своя . Кратките реплики , умело и на място вмъкнати в Гунчовия разказ , са израз на съчувствие.
Докато първата част на бащиния разказ изцяло е белязана от знака на злото , то втората половина е посветена на темата за доброто . Основните символи птица – змия от мита за Световното дърво са противопоставени . Присъствието на бялата лястовичка разкрива човешката устременост към спасението . Слухът за птицата е несигурен, защото е стигнал до семейството чрез лекомислените приказки на многознаещата Стоеница и Сидеровите – “охолни хора “, които може и да се шегуват . Библейските елементи се откриват не само в мита за явяването на лястовичката , но и в нейната чудодейна лечителна сила, съобщена с новозаветен цитат : “… на сто години я се появи веднъж , я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! “. Силно учуден от разказа , Моканина не може да скрие вълнението си, което издава неговата подвластност вече не на разума, а на чувствата .Но погледът към телеграфната жица отново го връща към света на реалното . Споменаването на Преображение Господне – деня на явяването на Божия син в ослепително бяла светлина пред учениците си, за да ги поведе по пътя на вярата – отвежда към идеята за преображението в разказа . Усещането за трагичната безнадеждност е подсилено с противоположния съюз в безглаголното изречение : “ Много, но все черни .” Образното оприличаване на
жицата с броеница внушава безкрайността на пътя към спасението .
Когато чува края на разказа, изказан “по-смело и с облекчение “, със сърдечното обръщение “братко” Моканина изрича истината : “Нито съм чувал, нито съм виждал.” Но той веднага усеща своята неволна грешка, която може да погуби надеждата на нещастните хора . Неговото трикратно предположение за съществуването на бялата лястовичка се превръща в категоричност, изразена с лексикалния преход на сказуемите от “може” към “трябва”. Истината за невярващия баща вече е ясна . Но преживените нерадости не са го озлобили към света и хората, дори са му помогнали да съхрани великодушието, добротата, способността да обича, да се надява и да бъде благодарен.
Драматичен е моментът на срещата с момичето . Към преживяното вълнение се наслагват нови, още по-силни чувства. Устременият към Гунчо поглед на жената – “жълта и сломена от тегло” – сякаш е насочен
и към овчаря . Безмълвната майчина скръб е по-силна от думите . Сред детайлите от описанието на болното момиче се открояват очите : “още светли, още млади и усмихнати “. Злото е сложило своя отпечатък върху снагата – “стопена от болестта”, и върху лицето – бледо “като восък “. Но надеждата в погледа е съхранена и нейното сияние е стремеж към живот и щастие . Питащите очи на момичето подканват бащата да изостави чутата истина и отново да се обърне към гласа на душата си : “Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката.” Гунчовите думи съдържат както увереност чрез посочването на непознатия за свидетел на чудото, така и пожелание за сбъдването на мечтата : “Хайде, дано я видим и ние !”. Погледът на другоселеца, доскоро блуждаещ, вече е конкретно насочен към овчаря като знак за мълчаливо разбирателство . Моканина усеща, че трябва да го подкрепи, като изостави логиката на здравия разум. Светналите от надежда очи на девойката и нейните думи го насърчават : “Ще я видим ли, чичо?”. Йовков забавя отговора на добруджанеца с допълнителни детайли от поведението му, които осъществяват логическия преход към кулминацията в творбата . Извървял пътя от разума към сърцето, овчарят превръща чуждото страдание и в своя болка, и в порив към спасение . Неговият избор – да потвърди бащината лъжа, но не единствено чрез повторението й, а с въздействащата сила на чувствата, убеждава читателя в прекъсната връзка с рационалното /разума/ . Проницателните и наблюдаващи външното очи престават да виждат, подобно на Гунчовите в началото на срещата : “очите му се премрежиха “. Извисяващият се висок глас на Моканина издава силата на съчувствието и благородството, но и неговата слабост от неверието . В задъханата му реч присъства деветкратното повторение “видя”,съчетано с двойната употреба на глагола “оздравея”. Пожеланието за спасението е подкрепено с привидно свидетелската реалност чрез формите в бъдеще и минало време : “ще видиш”, “ще оздравееш”, “видях”. Неизказаната истина трябва да укрепи надеждата и да я превърне във вяра – голяма и силна, която ще победи коварната болест . Необходимо е момичето да се довери на човека и да надвие злото, без да е видяло чудото . Емоционалното въздействие на момента е подсилено с плача на майката и с кашлянето на бащата . Тяхното поведение е както знак за разбирателство към усилията на Моканина, така и белег за собственото им безсилие да носят кръста на вярата . Но съдбата е отредила тежкия жребий на овчаря да ги подкрепи и да ги насочи по нейния път : “Хайде, със здраве !…Все по теля, все по теля !”. Думите му пораждат въпроса за продължителността на пътуването от село Надежда към спасението .
Възвърнал способността си да вижда, Моканина остава дълго на шосето, наблюдавайки отдалечава-
щата се каруца . Повторението на глагола “гледам” и синтактичният паралелизъм придават ритмичност на фразата, чрез която е постигнат емоционалният преход на чувствата . Полетът на птиците, които се разхвърчават и пак се връщат на жицата, поражда усещането за нежеланата безизходност, за несъвместимостта на илюзията в света на реалното.Неспособността на овчаря да се залови отново с шиенето на цървулите издава поетия вече път към света на босия Гунчо .Човешкото страдание се оказва по-силно от връщането към стария порядък . Драматичната среща продължава да мъчи душата му: “Бяла лястовичка…Има ли я ? “. Неговият вик прозвучава житейски правдиво като философско обобщение за живота, изпълнен с безкрайна болка, вместо с щастие : “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже !”. Словесният изблик е съчетан с пространствените вертикални и хоризонтални знаци,свързани с тройната употреба на съчинителния съюз “и” – изпуснатото на земята шило, отправения към небето поглед и последвалото заглеждане след каруцата . Представени графично, те наподобяват кръстното движение, което е и мъка, и любов, и спасение .
Краят на разказа създава усещането за незавършеност на съдържанието, което представлява вълнуващ диалог за голямата беда, за милосърдието, състраданието и вярата . Нравственото послание на Йовков навежда на размисъл за безкрайния човешки път, който е среща с изпитанията, стремеж към съвършенство, начин за търсене на изгубения рай .
:arrow: ''ангелинка''
Разказът “Ангелинка” от Елин Пелин
Според християнството на Възнесение Господне /Спасов ден/- 40-ият ден след Възкресение- Исус Христос напуска земята и пред погледите на своите ученици се възнася в небесата, защото е завършил изкупителното си дело и за да подготви Небесното царство за последователите си. Като потвърждение на онова, което е проповядвал Божият син, този акт ознаменува пред цялото човечество призванието, целите и надеждите на християните за един по-добър свят в очакване на Второто пришествие и спасението на хората.
В разказа "Ангелинка" Спасов ден отбелязва началото на един нов живот за бедното селско сираче, което до момента на срещата с Ангелинка и леля Дъмша е герой единствено в мечтите и виденията си. Животът е суров с малкото пастирче, но като компенсация му дава големи мечти, които го докосват до красивото и доброто, а така провокират чувствителната му чиста душа да прояви прекрасното в себе си. Нов дух, нова сила, нова вяра в собствените сили, нови надежди за бъдещето- това е Спасов ден, денят на спасението за изкупилия със сирашкото си страдание своето бъдеще юноша. Макар героят да се чувства "слаб и недостоен", срещата с Ангелинка /от "ангел"- свръхестествено същество, божи вестител; добър дух, идеално въплъщение или олицетворение на нещо/ дава тласък на момчето да се прояви като героя на собствения си живот, защото този, който разказва за миналото си, е имал по-късно своите победи.
Повествованието се води от от 1.л., ед.ч.- т.е. от името на разказвача, който е вече зрял мъж и си спомня за своето детство. В творбата е отделено еднакво място за мечтанията на героя, за очакването на гостенките и за сбъдването на желанието- това именно са трите основни момента в сюжетното развитие.
Главен герой на разказа е дванадесетгодишното пастирче, което е на служба в дома на добрата селска жена леля Станка, но художествената творба е озаглавена "Ангелинка", защото името на красивата като ангелче героиня се превръща в знак на прекрасното, към което се стреми чистата детска душа.
При осъзнаването на света момчето се опира не само върху усвоеното от живота чрез личния опит, но и върху народните приказки и християнските легенди. Приказните и легендарните елементи в текста са свързани с представата за леля Дъмша и Ангелинка като за Богородица и ангелче, а в магията на нощната планина юношата изживява себе си като герой. За децата леля Дъмша е "далечна, всемогъща и непостижима вълшебница, която живее някъде си в някакъв приказен град " и държи сметка за всички техни добри и лоши постъпки.Те си я представят с образ "прекрасен и усмихнат, обкръжен от светъл ореол ". Детските им наивни погледи я виждат "в оня лазурен небесен мир", където поставят Господ и "скърбящата негова майка-пречистата света Богородица"; тя седи в небето на своя "слънчев трон".
Според представите на селските деца Ангелинка е "създание, кротко и добро, русокосо като звездица". Малчуганите осмислят библейските двойки Бог Отец-Бог Син и Богородица-Исус Xристос чрез човешката двойка Дъмша-Ангелинка, защото двете гражданки персонифицират наивната им представа за съвършенството. Майката и дъщерята са реално съществуващи хора, но те са недостижими в своята красота, доброта и благородство.
Повлияно от "вълшебните приказки на пастирите", в нощите,"изпълнени с видения и страх", момчето "вижда" Ангелинка в своите представи "мъничка, хвърчаща, прилична на някакво бяло врабче, с лице, сияещо и усмихнато като на ангелчетата, изписани в черковата". Детските му разбирания за света са формирани от приказките и легендите.Така се раждат и юначният покровител, и огненият змей, и страшните магии, и непознатите земи. По този начин се проявява истинската същност на мечтателното селско момче. То е чувствително, романтично, благородно, добро, смело и решително, но суровият сирашки живот, който води, не му позволява да прояви и осъществи най-доброто от себе си. Нужен му е подтик, за да стане герой на собствения си живот.
Авторът противопоставя понятията на селските деца за техния "свещен идеал" и реалния облик на леля Дъмша по принципа на очаквано- реално /читателите, а и самите герои остават с излъгани очаквания/. Докато все още не са срещнали добрата жена, малчуганите си я представят с "прекрасен и усмихнат" образ, "обкръжен от светъл ореол". Когато я виждат, въздействието от душевното излъчване е по-силно и измества впечатлението от физическия образ, защото външният й вид не отговаря на очакванията и носи разочарование на пастирчето. Дъмша е описана като "голяма черна пеперуда", с "лице сухо, кокалесто с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи." Портретното описание е съчетано с коментар за гласа: "Тя говореше громко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера!". Контрастно са разкрити грубоватият и грозноват външен вид, от една страна, и мекият и благ характер, от друга. Леля Дъмша гледа "приветливо" и "в нейния кротък поглед " има толкова много обич, простодушие и доброта, че момчето е покорено от това излъчване и "непобутнато от никого" пристъпва, за да целуне "жилестата й ръка смирено и страхопочитателно".
В повечето разкази на Елин Пелин действието се развива на открито, но в "Ангелинка" главният епизод е ситуиран в "тъмната къща", защото тя се превръща в пространствен символ на безрадостния селски живот и на света като цяло, с неговата сивота, грозота и безличие. Ангелинка се появява като "слънчево петно", защото е лъчът светлина, надежда и красота в живота на бедното сираче. Тя и майка й са образи на реализираното СЪВЪРШЕНСТВО, на онова Прекрасно, което е нужно на човека, и е резултат от сливането на Красивото и Доброто.
Истинската Ангелинка също се различава от въображаемата. Когато я вижда, героят се чувства слаб и недостоен, защото пред него в човешки образ се изправя Прекрасното: "Тя беше по-малка от мен, цяла облечена в бяло, отрупана със сини и червени панделки, с мека златна коса, пусната свободно по плещите, също превързана с панделки. В нея нямаше нищо земно." Сърцето на пастирчето е изпълнено с безмерна радост, защото Ангелинка създава у него усещане за божествено присъствие и изживяно щастие: "Тогава аз пристъпих треперещ, примрял от срам, и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика."
Главният герой е обикновено селско момче с необикновени пориви и чувства. Бедното сираче пасе овцете на чуждите хора и всяка събота носи храна на говедарите в планината. Нощите, прекарани близо до небето- "под самите звезди", са вълшебни и заради приказките на пастирите, и заради "върховното планинско мълчание", и заради "лекия шум на самодивските хора ", и заради "тайнствените гласове на нощните птици ". Само в такива нощи- приказни и чудни, момчето може да мисли за Ангелинка, защото приказната атмосфера предразполага деликатната му душа към безстрашие, подвизи и възвишени чувства. Мислейки за царицата на своите мечти, пастирчето се вживява в различни роли: "юначен покровител", войн, който побеждава "огнения змей", човек с необикновени умения /сваля с поглед орел от небето, развързва "страшни магии"/, смел владетел на незнайни земи.
Колкото по-щастливо е малкото влюбено момче в полета на фантазията си, толкова по-нещастно е то в реалността. Елин Пелин не пропуска да отбележи психологическото състояние на героя във важни моменти. Юношата е наранен от факта, че името му е пропуснато в писмото. Той- "чуждият в тази къща"- може би най-нетърпеливо възприема всяка дума от писмото, защото го чете лично: "засричах, премалял от вълнение". Сирашкото сърце, и без друго пълно с мъка, събира в този момент "всички нещастни сълзи "; "скрит от щастливите на земята ", той излива "изблика на всичката си непоносима горчивина" пред единствения си приятел - магарето. Още по-нещастно е малкото пастирче, когато, зарадвано от новината за посещението на гражданките, се сеща, че на Възнесение ще бъде в планината и няма да види гостенките. Бързо се сменят в детската му душа различни чувства, израз на дълбоки преживявания: от "не можах да скрия горестта си и още на портата заплаках като момиче, с безпомощни сълзи" през "мъжът, когото тя утешаваше с такъв нежен укор, се разплака повече.Той се захлупи върху главата на магарето и едвам можа да каже от хълцания: -Аз отивам в планината и няма да видя леля Дъмша." до "Аз смуших магарето и хвръкнах успокоен и пълен с надежди." Дори само една сцена е напълно достатъчна, за да се анализира сложното психологическо състояние на малкия човек между мечти и реалност, обикновено и изключително. Всяко нещо бързо може да наруши крехкия покой и реда в детската душа и всяко нещо може да роди след хаоса на трагичните чувства нов ред и нов покой, създадени от радостта.
Вълнението от предстоящата среща намира израз в поведението на момчето "рано сутринта на Възнесение" преди всичко в това, че то няма търпение да стигне до селото: "аз се спуснах бързо по стръмния планински път ". В мислите му отново са двете гражданки, а душата му се вълнува и тръпне в очакване. Бързането, песента и събраната иглика подсказват възторга и нетърпението, подсилени от утринния звън на камбаната, който придружава момчето чак до селото. Писателят подчертава важността на чувствата на малкото пастирче, които градират с пристигането му: "от вълнение нямах сили да вляза в къщи. Краката и ръцете ми трепереха, а лицето ми трябва да е било по-бледо от игликата, която носех."
Пониженото самочувствие и усещането за нищожност /"Усетих се слаб и недостоен"/, изразени на няколко места в текста, са показателни за живота, който води малкото сираче. То е "боязливо" дори в мига, когато изживява най-голямо щастие, защото не е навикнало да бъде щастливо. Всичко, което се случва,е прекалено хубаво, за да бъде понесено от изстрадалото му сърце. По време на срещата момчето намира сили да изрази чувствата си към Ангелинка чрез цветята, които слага в скута й "като на жертвеник", и чрез цялото си поведение в сцената (пастирчето влиза в тъмната стая, целува ръката на леля Дъмша, подарява цветята на Ангелинка и смутено от собствената си постъпка , избягва при овцете). Бедното селско дете благоговее пред Прекрасното и се страхува да не го оскверни.
Срещата с Ангелинка и леля Дъмша, и съприкосновението с красивото и доброто в тяхно лице, е от ония незабравими събития в човешкия живот, които могат да дадат нов тласък на съдбата, защото вадят от застоя на обичайното и подтикват към проявяване на душевната сила и богатство. Писателят подчертава, че дълго време след това в гърдите "под скъсаната овчарска абица" продължава да бие "едно мъничко сърце, безкрайно влюбено". Споменът за случилото се никога не напуска някогашното пастирче. В противопоставянето вчера-днес се сливат реално и вълшебно, защото разказвачът не може да разбере със сигурност дали това е било истина, или съновидение, т.е. нереално. Преживяното се струва на разказвача като сън, защото, опознавайки света през годините, зрелият вече мъж е разбрал, че красивото и доброто, чистото и благородното, които е носил в детската си душа и е видял осъществени в образите на леля Дъмша и Ангелинка, се срещат много рядко в света на възрастните. Разбрал е, че прекрасното е идеал, затова и не е сигурен дали наистина го е срещнал.
Добрата леля Станка (обикновена селска жена, което е подчертано с името, поведението и портрета й) е източникът на първите най-силни импулси при формиране на приказната представа за двете гражданки. Момчето се отнася към благодетелката си почтително, но и едновременно с това шеговито-критично, понякога я иронизира. Пастирчето обича добрата жена. Тя самата също го обича и се грижи за чуждото дете като майка. Но леля Станка е една обикновена селска жена. Тя е образ на обичайното, битово-всекидневното; тя е от реалния свят. Действителността- и с доброто, и с лошото, което носи в себе си, не е магия, но също може да бъде красива. За момчето Станка е сигурност в един суров свят, в това е нейната красота, но то има мечтателна душа, смело сърце и носи порива към необикновеното. Точно заради това, на границата между детството и възмъжаването, юношата се нуждае от предизвикателство, но в равното, подчинено на труда селско битие, не съществуват възможности за изява на храбростта и дързостта на героите от приказките. Затова именно образите на чудните гражданки провокират юношата. Обратно на Станка, леля Дъмша е различното, непознатото, изключителното както в плана на материалните притежания /има собствена къща и е осигурена/, така и в социалното и семейното битие- тя е гражданка от столицата, вдовица на човек със заслуги, майка на изключително красиво, почти вълшебно дете. Онова, към което човек се стреми, защото е необикновено и го няма във всекидневния живот, момчето от село намира именно у Дъмша и Ангелинка.
Формата на разказването /1л.,ед.ч.,т.е. "аз"повествование/ влияе върху атмосферата на художествения текст и върху неговите внушения, като създава усещането за изповед на интимно-лични състояния, за които може да разкаже най-ярко и най-вярно този, който ги е преживял, а не този, който ги е наблюдавал отстрани. При това повествованието е от герой без име, защото на негово място може да бъде всеки.
Чрез разказа "Ангелинка" Елин Пелин споделя свой важен извод за живота- копнежът по красивото и доброто е въпрос не на съдба, а на личен избор, който човекът прави, ако има сетива да ги открие. Ако срещне и изживее красивото и доброто, всеки може да се възнесе на небесата на щастието и да постигне своето спасение.