SPE6NO mi trea inerptetativno sa4inenie [Архив]

crazygirl13

10-26-2008, 11:36

Основния конфликт в разказа "Дервишово семе"

Разказа поставя сериозни въпроси, свързани с рода и формиране етичния цвят на индивида. Противречието на законите на рода и утвърждаването на личността поражда драмата в творбата.

Неумолими са законите на рода, не може истинския син на Родопа да не им се подчинява. Те са подредили живота на Рамадан, защото тяхната воля е по-силна от волята на отделния човек. Непреодолими са обаче и законите на любовта. Повелите на сърцето подреждат вътрешния свят на човека и чертаят пътища на неговата духовна биография.

Още в началото читателя опознава неписаните родови закони и вписването на човека в тях. Продължаването на рода е най – голямото признание на индивида. Дядото е загрижен да не пресъхне неговия родов корен. Нуждата от стопанка на къщата е втората пречина дядо Асен Дервишов да вземе решение да ожени Рамадан толкова млад.

За такова важно и съдбовно събитие не се иска мнението на младия човек. Рамадан е лишен от правото на лична позиция, от правото да изповядва чувствата си. Неговата съдба и бъдеще са в ръцете на дядо му. Дори и в деня на сватбата, той не знае коя ще му дойде за невеста.

Притеснението да не наруши родовите традиции е заменено с възторг, изненада и възхищение, когато вечерта разбира коя е неговата съпруга.

Двамата млади са житейски неопитни. Душевните трепети от непознатост се заменят с естествена потребност за игра. Младоженците - деца играят на пумпал и постепенно съзрява тяхната любов.

Силвина, с красотата си, с младостта си и със своята пъргавост променя дните на Рамадан: “старата ни къща бе огряла като слънце”, “засмели се бяха гредите и “.

Влюбения юноша едва изчаква да свърши дългия летен ден за да се прибере вкъщи при своята любима.

Но родът не е продължен. Законите на Природата се оказват по силни от законите на Рода. Хармонията в живота е внезапно нарушена от братята на Силвина. “Разбрали, че си е още мома”, те я вземат насила от дома на Рамадан.

Отнемането на невяста е кръвна обида , която изисква отмъщение. Това е и решението на Рамадан, но тук отново се намесват законите на рода. Младия герой няма право на лично отмъщение, преди да е изпълнил родовия си дълг. Неговите чувства на обида трябва да бъдат скрити дълбоко в душата му.

Обичната Силвина е продадена “за два пърча с два големи чана.” Променен е закона за дълг и дадената дума. Хуманното в родовите ценности е разколебано. Авторът показва как примитивната оценка на човешките стойности влиза с противоречие с индивидуалните чувства на героя.

Благодарение на тях той пресмисля родовите традиции, моралните си задължения към обикнованните неща, учи се на смиреност и търпение.

Изпълнява своя дълг да продължи Дервишовия род, но сърцето му остава при Силвина.

Любовта Силвина е грешна на битово равнище, защото е изневяра към съпругата. Но това е любов, която води до окончателно преодоляване на злото вътре в себеси. Омразата отстъпва все повече на заден план за да даде място на любовта, която твори добро. Желанието за убийство е заменено с грижи към болния Руфат. Тези грижи са плод на любовта му към Силвина. Тя облагородява и осмисля човешкото му съществуване.

В текстовата траектория на разказа “Дервишево семе” се съдържат две изключително силни жизнени и нравствени послания: първото, че продължаването на рода е жизнена повеля на човека, и второто , че без любов и щастие човешкия живот се обезсмисля.

Законите на сърцето според разказа "Дервишово семе"

Героите на Николай Хайтов живеят в своя неприкосновен свят, в който цари уважение към рода. Книгата на писателя „Диви разкази”, появила се през 60-те години на XX век, ни докосва до моралните добродетели на родопчаните. Далеч от техническата градска цивилизация, те са съхранили нравствените ценности на българина Обичат и страдат, понасят с достойнство несправедливите удари на съдбата, преодоляват неимоверните изпитания за да станат по-силни и да се извисят като легендарните герои, да се превърнат в истински пълноценни личности.
В разказа „Дервишово семе” всеотдайната и чиста любов на Рамадан и Силвина е обречена заради неизбежния конфликт между човек и родов свят. Съдбата на Рамадан е трагична. От най-ранните юношески години му е отредено да изживее дълбока човешка драма, да се озове на кръстопът. Тайните на сърцето оживяват пред читателя чрез откровената изповед на героя: „ Тоя възел, дати кажа, много отдалеч се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща... ” Юношата живее без майчина ласкай бащина закрила, „със стар бубайка и с баба”. Изправен пред дълга да съхрани и продължи рода, той е принуден да се ожени, да поеме по съдбовен житейски път. В очакване да се свърже с избраното от „стар бубайко" „женище”- натрапената му съпруга, Рамадан е очарован от прелестната Силвина, чиято красота напомня хубостта на девойката от българските народни песни. Сравнена е с „пеперудка”- символ на неповторимите нюанси в заобикалящия ни свят, а кожата й се откроява с неотразимата белота на млякото. Символният смисъл на името й (Силвина от латински означава гора) подсказва на читателя, че Силвина ще породи у Рамадан романтичните тайнствени и загадъчни чувства. Любовта неминуемо ще се роди и ще пламне с невероятна и разтърсваща сила, която ще обсеби героите и ще присъства трайно и завинаги в живота им. Нишката на любовта ще свърже съдбите им и ще ги преведе през мъчителния свят на изпитанията. Любов и изпитания - път, по който героите ще страдат, ще се измъчват, за да намерят истинското щастие и да се изградят като пълноценни личности.
Любовта започва като някаква детинска игра. Младоженецът Рамадан усеща как нейната магия преобразява къщата, в която живее със своята избраница. Сполучливо използваната от автора метафора на засмените греди, „накичени от Силвина с разни цветове и билки...” представя цялата къща „като слънце”. В този приказен рай Рамадан мечтае по-скоро да се върне и понякога се гневи на слънцето, спряло „мързеливо” по средата на небето. Истинското слънце за него е Силвина и нежен копнеж обгръща сърцето му, а душата му прелива от радост, защото е намерил своето щастие. Неговата любима е с вълшебни и неотразими коси -ту руси, ту „червеникави, като че греят”. За влюбеното сърце денят е безкраен, а слънцето - враг, нощта е очаквана и желана, уютен пристан. Героят си мечтае: „Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея, или пък да й раздухвам миглите. ”Светлото чувство ще подкрепя Рамадан, ще му вдъхва сили, за да издържи на изпитанията, отредени му от съдбата. Любовта е живот, Силвина е радост и светлина.
След нейната загуба настъпва вечният мрак. Сърцето е ограбено завинаги, сякаш изтръгнато: отскубнаха ми го заедно с корена”. Тази метафора изгражда представата за непоносимото душевно страдание.Силвина е продадена от братята си за два пръча на Руфат. Любовта е смазана и унижена. Героите са разделени от бита и традициите, но любовта им ги свързва завинаги. Макар и разделени от съдбата, душите им съхраняват вечната магия, която ще ги озари и окрили, за да продължат да живеят, макар без ласка и нежност. Те се обичат и успяват да се преборят с омразата и желанието за отмъщение. Любовта им помага да бъдат цялостни личности, отговорни в избора си, готови да у крепят устоите на рода.
Душата на Рамадан страда и се изпълва с омраза, способна да го разруши и изпепели. Мрак витае в дълбините на сърцето му, пагубните сили на злото го обсебват: „Какво ли стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме... На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам... Внуче да оставя деду и тогава главата да си кърша...”
Любовта е страдание за Рамадан. Той копнее за светли мигове, търси Силвина, гледайки „в пенджерчето на Руфатови”, но вижда само как „главата й висеше все като прекършена...” Студената му обезверена душа не може да приеме унижението на любимата. Животът му е лишен от смисъл. Сила да продължи да живее му дава единствено настанилото се там непобедимо зло: „...когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си, натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото!" Злото го обсебва, отдалечава го от истинския любещ Рамадан. За него сякаш няма спасение. Той живее с мисълта, че ще отмъсти. Злото му е „ все в акъла” през деня и през нощта: „ Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях." Огънят на злото погубва, омърсява душата му. Освен Силвина, той не е в състояние да обича друга жена. Първото любовно чувство го обсебва, но не го отклонява от родовия дълг.
Любовта му към Силвина е преобразяваща сила, изправена срещу злото и отмъщението в душата му. Рамадан открива отново човешкото у себе си, осъзнава, че не би могъл да стори зло и да посегне на Руфат, защото в затвора няма дупчица да има към Силвина: „Ако я видя - смъкна и отрова, и умора, ако не я видя - цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя- дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. ” За него е достатъчен този миг на мечтана „среща" с любимата жена, за да оцелее.
Щастието е останало далечно и непостижимо, животът е подчинен на дълга пред рода, радостните мигове са скрити и неуловими. Рамадан живее с мисълта за Силвина. Любовта, преминала през неутешимото страдание, е изпълнила героите с мъдрост. Всеки живее със своята мъка, усещайки своята болка, без да може да избяга от нещастието на другия. Силвина е съхранила своята любов, направлявана от универсалните човешки ценности. Рамадан е загърбил злото, окрилен от силата на първата обич. Като истински отговорен човек е направил своя избор да върви по пътя на милосърдието и опрощаващата Любов към съгрешилия Руфат.
Николай Хайтов чрез избора на своите герои - Силвина и Рамадан, преминали през мимолетното щастие на любовта, изпитанията и ада на душите си, потвърждава истината, че човек може да се превърне в пълноценна личност, като спазва основните принципи на общочовешкия морал