sexa_na_kompleksa
10-27-2008, 16:09
Виж тези теми и си извади някоя теза:
Любовта и изпитанията на родовите традиции
/разказът “Дервишово семе”/
“Дервишево семе “на Николаи Хайтов превръща родовите норми и съвременното мислене в художествен и емоционален проблем
В разказа “Дервишево семе” Николай Хайтов ни запознава с живота на две влюбени сърца –Рамадан и Силвина.Готови на всичко да защитят любовтата си ,те се опълчват на суровита родови закони,възпитаващи младите на покорство и респект към по-възрастните.Като дръзки претставители на новото поколение двамата влюбени преминават през куп изпитания за да защитят магията наречена любов.
Възелът на Рамадановия живот се заплита още от раждането му.Авторът лаконочно споменава за смъртта на родителите му и болестта на неговата баба ,което кара дядо Дервиш да принуди Рамадан да изпълни първата си родова задача-да се ожени.
По стара традиция те обличат момчето с дрехи ,чрез които го превръщат в изкуствен мъж и го събират с мониче също набедено от по-бъзрастни.Но дори “потурите” и ”даулите” не могат да променят детската му душа .В лицето на Силвина той вижда нещо друго .Пез душата му протича чувство на привързаност и нежност и заеднои със Силвина се опълчват срещу суровите родовите закони.Макар любовта да прилича повече като братче и сестриче ,сърцата им метонимично се навиват и образуват една безкраина любов.
Тежкита окови на традициите повеляват през първата брачна нощ Рамадан да изпълни задължително родовата задача,но не как едно дете може да “дето си няма брада ,за да прежули една женска буза “,може да бъде свирепо и жестоко.В този момент Рамадан и Силвина правят първата крачка от отскубването от родовия свят,което води до тяхната раздяла.
Рамадан за първи път усеща тежкия родов закон ,когато дядо му се държи с него като с животно:”ти за семе ще ми трябваш,няма да мърдаш”
С годините любовта между двамата към Силвина се запазва ,но омразата към Руфат също се наслагва.С новите семейства възелът на любовта още повече се наслагва .Тук се показва свирепостта и жестокостта на Руфат към Силвина .Думите “като диво я захапваше”…”главата и висеше като прекършена”говорят за безмилостта на Руфат и същевременно с това безсилието и невинността на Силвина.
Чрез контраст Ноколай Хайтовобичта неа Рамадан към Силвина и омразата му Руфат.Неговото желание е само едно-да съпруга на Силвина.Чез градацията “триста “ ,”хиляди”авторът отново доказва безкрайно желание за мъст на Рамадан към Руфат.Но в този момент любовта към Силвина надделяват над омразата .Така Рамадан търси безкръвни отмъщение ,защото Силвина е всичко за него и любовта им е безценна .По този начин героят –разказвач изцяло се отделят от суровите родови норми.
В разказа “ДЕрвишево семе”Николаи Хайтов ни запознава с две човешки съдби ,търсещи отчаяно пътя към щастието.
Защо любовта между Рамадан и Силвина е съдбовна.
„Дервишево семе” е творба изградена върху основата на силни драматични конфликти, белязали съдбата на Хайтовите герои. В него автора разгръща един от най-често срещаните проблеми на младите хора - темата на любовта следвана неотлъчно от омразата.
Подвластни на времето и на обстоятелствата, Рамадан и Силвина са принудени да се подчиняват на родовите закони. Но чули зова на сърцата си, те съхраняват своята съдбовна любов. Тяхната съдба е силно драматична, защото през целия си живот се оказват раздвоени и разкъсвани между патри¬архалните норми на живота и повелята на сър¬цата си, неспособни да извървят пътя докрай и да вземат еднозначно решение.
.Продължаването на рода е висша ценност на патриархалната общност. Ед¬ва четиринадесетгодишен, Рамадан трябва да бъде оженен, за да продължи Дервишовия род. В този свят са без значение личните чувства и преживявания. Главното е родът, неговото съх¬раняване и продължение. Той не е готов за женитба. Това личи от коментара му: „и дядо впря очите си в мене да ме жени”. От най-ранни юношески години му е отредено да изживее дълбока човешка драма. Юношата живее без майчина ласка и бащина закрила, „със стар бубайка и с баба”. Изправен пред дълга да съхрани и продължи рода, той е принуден да се ожени, да поеме по съдбовния житейски път. В очакване да се свърже с избраното от „стар бубайко” „женище” – натрапената му съпруга, Рамадан е очарован от прелестната Силвина, чиято красота напомня хубостта на девойката от българските народни песни. Щас¬тие е, че родовите и личните интереси в случая съвпадат. Рамадан и Силвина изграждат свой свят, който ги изпълва с радост и трепетно очак¬ване. Те копнеят за духовното общуване по¬между си, а животът им става по-светъл и лъче¬зарен. Това усещане за хармония е предаде¬но от автора с думи и изрази, означаващи свет¬лина: „старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха гредите й..." Неусетно между двамата се ражда най-хубавото чувство - лю¬бовта: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се набивало, набивало..”. Тази любовта ще остане несбъдната, а драматичния сблъсък между родов дълг и човешко щастие – реалност.
Така както неочаквано среща любовта в образа на едно момиче „като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета”, така и неочаквано я загубва: „Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко вървеше – дето има една дума по вода.” Нереалната връзка мужду двамата влюбени обаче е нарушение на родовия закон и от това се възползват алчните Силвенини братя, като я продават на съседа Руфат. След нейната загуба настъпва вечен мрак в душата на Рамадан. Сърцето му е ограбено завинаги сякаш изтръгнато: ”отскубнаха ми го заедно с корена”. Тази метафора засилва още повече представата за непоносимото душевно страдание на героя. Зла ирония е, че Силвина е продадена за два „брадати пръчове, с два голе¬ми чана на вратовете им”. Нито Рамадан, нито Силвина са способни да се борят за своето щастие, защото те са част от рода и безуслов¬но се подчиняват на родовите традиции. Любовта е смазана и унищожена. Рамадан страда, но никой не се инте¬ресува от това. Когато става ясна горчивата истина, че Силвина е вече жена на Руфат, сърце на героя се изпълва със жалба и злоба към омразния съсед: ”Какво ми стана, не мога да кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме.” Отмъщението е единственото възмездие, което би удовлетворило и злополучния младоженец и дядо му. В името на продължаването на рода обаче, то е отложено във времето. Затова и още по-мъчително преживява Рамадан следващите години и събития: „Сетне каквото се случи, мина ей оттука, през сърцето си го прекарах. Като губерка..” Младежът е осъден само да наблюдава любимата, но вече жена на друг: „....стъмнеше ли се – качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина гледах в пенджрчето на Руфатови. И там грейне ли вътре газената лампа, и всичко излизаше наяве.” Рамадан става свидетел на това как любимата му е в ръцете „ на оня звяр”. Любовта и надеждата го карат да следи през малкото прозорче това, което става в дома на Руфат. Онова което вижда обаче, разпалва все повече злото и превръща човека в подобие на сламена кукла, според описанията на самият герой: „Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на една слама. ......” Въображението на Хайтовият герой създава един след друг образи на злото, под чиито напор се наблюдават и душата и тялото : „Триста пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучулото се подпали, треска ме затресе и се разболях”. Адът в душата безмилостно разрушава човешката същност на героя. Най-значителното обаче се случва в негоното сърце. В него зрелият вече мъж изживява своите съкровени мигове, несподелени с никого. Те са неговата свята тайна и импулс за живот. Всеки ден той бърза да се прибере у дома, за да зърне поне за малко своята любима Силвина. Разказвачът изповядва с вълнение изживяването на очаквания за него миг: „Ако я видя- смъкна и отрова и умора, ако не я видя цяла нощ скърцам със зъби на Руфата – дера го, тровя го и насит на душата не намирам”. Отровата на злото продължава да живее в сърцето заедно с любовта, която не угасва. Именно тази любов спасява човека да извърши грях или престъпление. Рамадан не може да отстрани Руфат, защото “в затвора няма дупчицада има към Силвина”. Воден от желанието да помага на своята любима, той слугува на врага си:”...бода си очите,трепя си ръцете да сеча, а сетне, като заспят горските, влача ги през дерето у дома и снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед!” Любовта на Рамадан е толкова голяма, че е той готов да пренебрегне омразата. И конфликтът идва точно от това. Героят не може да живее щастливо, а същевременно толкова много го иска. ...................
ТРАГИЧНИЯТ ВЪЗЕЛ НА ЛЮБОВТА И ОМРАЗАТА В ЧОВЕШКАТА ДУША
Драматичната изповед на героя от разказа на Николай Хайтов -„Дервишово семе”, провокира у читателя размисли върху ролята на съд¬бата и хуманните ценности в човешкия живот. В монологичната форма на повес¬твованието убедително звучи споделена¬та мъка, наслоявана през един дълъг житейски път. В съдбата на главния герой откриваме трагизма на изпепелената човешка душа, устремена изначално към щастието, но принудена да премине от рая на споделената любов към ада на болката и омразата, за да достигне до момента на пречистването, като сто¬ри добро на най-големия си враг.
В повествованието си Хайтов тръгва от мотивите за рода и родовите ценнос¬ти, но набелязва като избор на основен драматичен конфликт съдбовните пре¬вратности на любовта и омразата вътре в душата на човека като индивид, част от родовата общност, но и личност, не¬зависима по отношение на емоционалния си избор. Сърдечните чувства се оказват водещ мотив при определяне на човешката участ. Сърцето е господар на времето. То е символен израз на емоционални¬те преживявания. Героят на разказа споделя: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах!”
Изборът, който сърцето прави, е доми¬нантен и предопределя поведението и възприятията на Рамадан, както и взаимо¬отношенията му с другите герои. Омразата се ражда там, където е било опреде¬лено място за любовта и нейната митич¬на сила. Тя изригва и залива всичко по пъ¬тя си. Под пепелта й се оказват реалните ценности в битието на човека - семейст¬во, деца, дом, плодовете на труда. Рама¬дан е дълбоко наранен в най-съкровените си чувства и пориви: „... то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Щастието е част от житейския кръговрат. Отнето, то нарушава хармонията и животът спира. Съдбовната нишка е прекъсната. Нито в моралните закони, нито в религиозните догми може да се намери оправдание за стореното зло. А Рамадан го измерва дълбоко в сърцето си. И там открива само омраза, която разпалва адски огньове и ко¬ято времето не успява да угаси: „Чучело видял ли си натъпкано със слама?... Моя¬та слама беше злото!... Злото, дето ще¬ше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И де¬нем, и нощем...” Вътрешният ад на Хайтовия герой разрушава и духа, и тялото му, отнема жизнените му сили. Приливите на омраза се готвят да унищожат до¬ри най-значимото за родовата традиция — възможността да се продължи Дервишовия род: „... най-сетне сламата в чуче¬лото се подпали, треска ме затресе и се разболях. Тогава дедо се у плаши. Не за ме¬не, а за Дервишовото семе.” Драмата на човешката личност, подложена на силно изпитание от обстоятелствата, е голяма. Без значение са чувствата и преживяванията на човешкия индивид, същ¬ността на болката и страданието му. Животът е предопределен от една извечна функция на универсалното битие и за нея се грижи старейшината на рода. Затова и Рамадан разбира „Коя? Каква?” е избрана да бъде негова жена чак вечер¬та. Ритуалните детайли не са от особе¬но значение: „Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът ...” Оказва се все пак, че интересът към другия в то¬зи наложен съюз е жив и изненадата рад¬ва сърцето на младото момче.
Любовта се ражда най-напред с красо¬тата на момичето:,,... видех момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива!” Всичко започва като игра, в която неусетно се завърз¬ват сърцата на Рамадан и Силвина. Чис¬тотата на чувствата им е почти по детски затрогваща. Силвина носи и едно ярко излъчване. Там, където е тя, има свет¬лина и красота: „Старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки...” Най-силно въздей¬стват косите й: „Имаше едни коси; ей, оттук ако ги видиш — руси! Ако се помес¬тиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш — жълто злато като живо заиграваше по тях!” Влюбеният Рамадан се захласва сякаш от самото слънце, огряло и къща¬та, и сърцето му. Любовта го озарява и той й дава най-нежен израз, защото ду¬шата му е чиста и чувствителна: „Имах си една закачка, речи го, игра, като се съ¬будя сутрин, миглите й да раздухвам!” Дори небесното светило не може да се мери с любимата. Любовта между Рама¬дан и Силвина до края остава при извори¬те на най-искрените чувства, незатъмнени от първичната страст. Те съхра¬няват тази любов в сакралното прост¬ранство на сърцата си цели четириде¬сет години, въпреки превратностите на човешката им орис. Тя е в очите на Сил¬вина, когато търси с поглед да зърне Ра¬мадан. Тя е в мислите на Рамадан дори когато изгаря от мъка и омраза към онзи, който е отнел щастието му. Всеки ден, където и да е, той бърза да се прибере и да види поне за мие Силвина през дупката на плевнята. Заради този скъпоценен миг все стиска зъби и търпи до жадуваното отмъщение: „Ако я видя — смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя — дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. Много пъти съм ре¬шавал да го свърша, но когато си помис¬лех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах...” Едно необичайно прозорче спасява душа¬та на Рамадан поне за кратко време от мъките, на които е подложен. Изглежда абсурдно, че след като е била негова и по закон, и ред, сега Силвина принадлежи на друг. Целият ред на духовни ценности е разрушен. Връща се към първичния хаос, от който се раждат злобата и омраза¬та, а човекът Рамадан се превръща в чу¬чело без сърце и душа. Дори в миговете на надежда, че може би ще бъдат скоро заед¬но след толкова години, омразата още го¬ри 6 душата на Рамадан отвътре и само милостта на Силвина я възпира да не се излее върху вече страдащия виновник за техните дълговременни терзания. Бо¬лестта на Руфат е като наказание от природата за злото, което носи в себе си, но това не удовлетворява Рамадан. Той жадува пълно отмъщение над омразния душманин и най-вече - да прегърне своята Силвина, да живее с нея както мъж с жена. Но помежду им е „вдървеният Ру¬фат, лежи, не мърда”.
Всичко, което се случва в битиен план през годините, преминава покрай героя на Хайтов, без той да усети смисъла му. Присъствието на жена, деца, внуци не докосва сърцето му. Той дори не ги назо¬вава с имена или поотделно. За него те са само изпълнен дълг към рода и продължението му. Спазена е волята на традици¬ята. Но за Рамадан Дервиш сякаш е без¬паметно участието му в традиционни¬те побели на рода. Запазена е само лю¬бовта, както и омразата в сърцето, сплетени в трагичен възел, за който сякаш няма разплитане, няма истинско освобождаване на духа.
Със злото в душата си Рамадан гори най-вече себе си. Изгаря на кладата всеки път, Когато си представя своя враг Руфат, когато крои планове за отмъще¬ние: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше! Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъ¬бите ми скърцаха. Докато най-сетне сла¬мата в чучелото се подпали. ”
Невъзможната любов между Рамадан и Силвина не топли истински сърцата, защото там има премного лед и скреж. Те са само сенки, претопени от неспра¬ведливата съдба до мига, когато пада изгнилата ограда и се възражда надеждата. Но дали и те самите нямат вина за съдбата си? Наивният детски поглед към живота и света не предопределя ли и пос¬ледствията, които раняват за дълго? Без¬помощни ли са срещу обстоятелствата, Които ги разделят така безмилостно? То¬ва са все сложни въпроси без еднозначен отговор, за които читателят е провокиран от изповедта на героя разказвач. Удивително е обаче, че Рамадан и Силвина успяват да съхранят най-ценното у себе си - любовта, а Силвина - и една надмогваща омразата милост, която я из¬висява над първичното чувство за мъст. Неслучайно тя спира Рамадан да излее жаждата си за отмъщение над Руфат: „Стига ни вика, че сме тука. Ако той бе¬ше звяр, не ставай и ти!”. В името на любовта си към Силвина героят е готов да прекрачи ненавистта си към този, който го е държал дълги години ту в огън ,ту в лед: „...видя ли очите на Силвина, вперени в мене — отпущам му края и хва¬щам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера... ”
Драматична е съдбата на Николай-Хайтовия герой, но той я приема накрая с примирение и надежда, че може да се случи очакваното чудо — да доживее от¬ново щастието си. А дотогава той оста¬ва в сложния възел, забързан много отда¬леч и белязал живота му с любов и омра¬за, еднакво силни и паметни.
ПРАВОТО НА ЛЮБОВ ЛИШАВА РУФАТ ОТ ПРАВОТО НА ЩАСТИЕ
Разказът на Николай Хайтов „Дервишово семе” е написан по действителен случай. Авторът сменя имената на героите, проме¬ня някои моменти, но това с нищо не се отразява върху жестоката истина, изобра¬зена в неговото произведение.
Един от главните герои в „Дервишово се¬ме” е Руфат. Голяма част от читателите на творбата биха обвинили точно него за не¬щастието и болката, с които живеят Силвина и Рамадан. Това е художествен проб¬лем, който предизвиква въпроса: „А Руфат не страда ли?” Този Хайтов герой не спазва родови и морални принципи, не се при¬държа към каквито и да било човешки ценности. Той е просто човек, който смята, че може да си купи желаната девойка. Точно тази увереност по-късно става при¬чина за цялото му нещастие.
Руфат, за разлика от Силвина и Рамадан, е много по-динамична личност. Той е зрял мъж, наясно с това, което върши и иска, и е седем години по-голям от героя разказвач. „Лошият" не помага на никого, пие и мързелува, но все пак има сърце, което мо¬же да изпитва положителни чувства. Той също живее в епоха, в която човек е лишен от правото на индивидуална изява, но Руфат е и решителен, не се интересува от нищо друго, освен от това, как да си полу¬чи своето. Този герой се подчинява само и единствено на желанието и нуждите си. И тук е моментът читателят да се замисли не е ли отношението на Руфат към родовите ценности първата стъпка напред към но¬вите стойности на времето. В името на гор¬достта и себелюбието той пренебрегва всичко и всички. Не всеки би се осмелил да противоречи и да пренебрегва родови¬те закони в тази епоха. А при Руфат те дори не се споменават.
Този герой се стреми единствено към цел¬та си - да притежава Силвина. Той „я бил харесал още в първия ден, когато я видел да ходи на двора и си направил дупка на двора да я гледа”. Неговото желание е да се ожени за нея и не се интересува от болката и стра¬данието, които причинява на Рамадан. Въпреки това едва ли имаме право да твърдим, че Руфат не страда. Наистина той има Силвина до себе си - не като жена и личност, съгласила се да живее с него по собствено желание, а като вещ - продаде¬на от едни и купена от други. Именно в това се състои и неговото най-голямо нещастие. Колкото и да е жесток, той има сърце, което чувства, и очи, които виждат. Не му е лесно да гледа как жената на него¬вите желания и мечти стои до него като жи¬вотно в клетка. Точно така се чувства Сил¬вина. Тя вижда в съпруга си своето наказа¬ние, своя палач, всичко друго, но не и своя съпруг. Ето защо е трудно да се приеме, че Руфат страда по-малко от жена си и от Ра¬мадан, че носи вина за тяхната раздяла.
Рамадан също изживява своята жестока драма. Той има съпруга и деца, но това не му пречи да пробие дупка в плевнята и да гледа чуждата жена, докато неговата „тихом си ронеше сълзите и не продумваше...”. Изповедта на героя: „Жена, деца и цяла ка¬мара внуци ще прекрача и при нея ще оти¬да”, разкрива големия конфликт между любовта на човека и неговия дълг.
Всеки от читателите на „Дервишово се¬ме” може по различен начин да оправдае или да обвини героите, но художествената задача на Николай Хайтов е една единстве¬на: да очертае драмата на всеки един от героите. По различен начин и двамата са лишени от правото на щастие.
За Руфат не са важни родовите ценности и задължения. Иска да създаде дом и се¬мейство със Силвина и в крайна сметка успява, въпреки че е нещастен през целия си живот. Макар че я има до себе си, той не е сигурен и се съмнява в чувствата й. Живее, изпълнен със съмнения - неговият живот не е по-нещастен от този на другите двама герои. Минават години, но страхът и неси¬гурността си остават живи в душата на Руфат.
Понякога страданието и болката карат чо¬век да поглежда по различен начин на за¬обикалящия го живот. Твърде малко е ка¬зано за героя като за отделна личност, но все пак и в него, както във всеки друг, има нещо добро. Макар това положително чув¬ство да е само любовта към Силвина и да е причина за злото и болката, родени в друга човешка душа, това добро все пак съществува. За един човек едно нещо е добро, за друг то е лошо и обратно. За оп¬ределена личност границата между поло¬жителното и отрицателното е твърде раз¬лична.
Въпреки че наистина обича Силвина, нещо, което е почти сигурно, читателят трябва да признае, че действията на този герой не са подчинени само на любовта. По-скоро той е воден от желанието да от¬неме жената на съседа и да докаже, че е по-добър от едно четиринадесетгодишно дете. Но и тук никой няма право да го вини. Руфат плаща и получава това, за което е платил.
Начинът, по който е представен неговият образ, е причина голяма част от читателите да го отхвърлят и презират. Но не такова е и отношението на Николай Хайтов към героя. Авторът усеща страданието на този човек, вижда го като същество, нуждаещо се от състрадание и съчувствие. Ето защо, преди някой да обвини героите, първо тряб¬ва да разгледа от три, дори и от четири раз¬лични гледни точки всяко едно от събити¬ята. В случая разказвачът е Рамадан, но ако беше Силвина или пък Руфат, всичко ще¬ше да изглежда по друг начин. В сегашния вид на разказа миналото преследва геро¬ите и всеки един от тях се характеризира посредством живота и действията на оста¬налите. Читателите имат възможност да ви¬дят Руфат само през погледа на Рамадан -неговия най-голям враг, който в мислите си „триста пъти” го е „трепал и съживя¬вал”. Борбата между тях двамата е всъщ¬ност битката между доброто и злото, кра¬сивото и грозното.
И Рамадан, и Руфат са главни герои в раз¬каза „Дервишово семе” на Николай Хай¬тов. Двамата много си приличат, но и мно¬го се различават. Както единият, така и дру¬гият е жертва на обстоятелствата. Всеки от тях е трагически виновен за съдбата си, а и за съдбата на ближния. Руфат е жертва на собствените си амбиции и интереси. Желанието му да бъде над всичко и всеки му причинява единствено болка и разоча¬рование. Той не позволява на прекрасното и красивото да се развиват и да съществу¬ват в него. Самоизмъчва се и се самонаказва не защото такава е целта му, а защото това е резултатът от стремежите му.
Неговата вина не е по-голяма от тази на останалите герои. Руфат купува любов, но получава презрение. Минават годините и жизнеността му изчезва, превръща се в бол¬нав старец, зависим от своя враг. Най-теж¬кото наказание за него е да вижда как този, над когото се е присмивал и на когото е причинил само болка, го съжалява. Трудно и жестоко е за Руфат да приеме себе си в ролята на болен старец. Нещастието му е голямо, но вината му за това нещастие не е по-малка.
ПЪРВАТА ЛЮБОВ - КРЪСТОПЪТНО НАЧАЛО НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
Проблемът за началото на рода и неговите духовни корени е водещ, в разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов.
Виталните сили на първичното като природна даденост на човека и житейски изстраданото „сплитат” възел в душата на Хайтовия герой - Рамадан. „Семето” на духовно проз¬рение и на трагично мисловно съмне¬ние започва да „кълни” в човешкото съзнание. То разколебава изконните, неписани стойности на стародавен морал и традиционен нравствен ри¬туал, изискваш, приемственост между добро и зло, любов и отмъщение. Примитивната сила на чувството отстъпва пред необяснимия приро¬ден разум на родовия закон за етика, човешко милосърдие и хуманност.
Любовта в душата на Рамадан ражда противоречивия размисъл на фор¬миращата се личност. Отмъщение¬то се превръща в грях, а любовта - в трепетно чувство, дошло от мина¬лото, но превърнато от трагичния обрат на съдбата в единствен сви¬детел на големия конфликт между човек и родов свят.
Омразата надскача мига на прими¬тивно отмъщение. От нея човешкото съзнание се изпълва с болка. Тя е без начало и без край - вечна като света и изворите на живота. Но тъкмо от нейния духовен безкрай идва изначалната сила на родената в стра¬дание мъдрост. Тя „кълни” в човека като нова „вяра” в неизповедимите тайни на сърцето. Душата страда. Съзнанието се изпълва със съмнение и мисълта „разчита” възловото писмо на сложната човешка драма на Рама¬дан. Героят на Хайтов сам изповяд¬ва драмата на сърцето си, сплела „въ¬зел” в душата му:
Тоя възел, да ти кажа, много отда¬леч се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща...
Хайтовият герой Рамадан се връ¬ща назад в спомена, за да изживее от¬ново колизиите на миналото, „спли¬тали” ден след ден и година след го¬дина страшния „възел” на съдбата му, оказала се на „кръстопът” още в ранното юношество:
Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо спря очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи то¬гава не питаха, дето се женеха, ами ста¬рите си ги правеха сами.
Изповедта се реди спокойно. То¬нът е овладян. Героят присъства, релефно очертан. Отново изживява драмата на живота си като свиде¬тел, но и като заложник на собст¬вената си съдба. Той е в началото на един съдбовен житейски път. По¬белите на рода и първите, необяс¬ними трепети на сърцето ще сплетат първата нишка от мъчителния „възел” на съдбата, безнадеждно при¬вързал душите на Рамадан и Силвина към спомена за една далечна, по детски изживяна романтика на първата любов. Но именно тя ще открои силата на хармоничното единство между мъжкото и женското начало на природния разум, опазил корени¬те на рода и нравствените устои на човека. Традицията е жива в отново изстраданите истини за житейския кръговрат. За Рамадан и Силвина изпитанието е по-голямо, нравствената цена - по-висока, а болката - неизповедима. Но върна¬ли се назад в спомена, те са в начало¬то на дългото, мъчително „пътува¬не” към кръстопътното начало на своя живот. Съдбите им се срещат, сплитат се, но емоционалните пъти¬ща на сърцето са насилствено раз¬делени. Изворите на живота пресъх¬ват. Започва мъчителната агония. Споменът за преживяното е жив и изгаря съзнанието:
Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко си вървеше - де¬то има една дума - като по вода. Никой не е и мислил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да я направи на парчета ... Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи - заварихме празна, тъм¬на къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли.
Споменът се накъсва. Болката рас¬те. Остават емоционалните фрагменти от безвъзвратно отишлото си минало, което напомня за мига щастие на пробудилото се за обич сърце:
Силвина си седеше повече вкъщи ... Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гре¬дите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки ...
Родовият свят променя своя битов облик. Изпълва се с празничност. Приказната светлина на щастието изпъл¬ва дома. Светът е красив. Душата прелива от радост. И героят на Хай¬тов, макар млад и неукрепнал, се докосва до пъстроцветието на покълналото трепетно чувство в сърце¬то си. Емоционалната гама на наст¬роението се мени, както цветът на Силвинините коси:
Имаше едни коси ей оттук ако ги ви¬диш - руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че гре¬ят. Още като поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях!
Родовият свят губи своята бито¬ва определеност. Пространствени¬те граници чезнат, размиват се в си¬янието на спомена. Времето спира. Остава само мигът преживяно щас¬тие. Ражда се приказната, по детски красива мечта за вечно докосване до безкрая на интимната човешка радост. Самото изживяване е свет¬лина. Затова в ироничния подтекст на изповедния тон нощта и денят разменят местата си във вечния бяг на времето. Не слънцето и светликът на деня, а тъмната, потайна нощ е желаният пристан на любовта. Са¬мото очакване на интимна радост изпълва със светлина тъмните усои на нощта. Чувството, което е изпълнило със светли¬на човешката душа, остава завинаги в па¬метта и съзнанието на Рамадан. То е начало¬то на особен духовен „кълн”, от който ще „расте” личностното достойнство и себеуважение на героя. Той ще надмогне болката и унижението, ще запази спомена за приказ¬ното озарение на сърцето, дошло от първа¬та ласка на любовта. Именно тя ще му дава сили в последвалите години на съмнение и трагично раздвоение. Ще се чувства само¬тен, но със съзнание, преизпълнено с вели¬кодушие. Душата, макар и ограбена, ще опа¬зи духовния „кълн” на обичта. Тежка е личната съдба на Рамадан. Отделен от Силвина, сякаш изтръгват сърцето му из корен, както споделя самият герой:
Докато се развивахме със Силвина и поби¬вахме, докато сме се смяли и играли, то сърце¬то, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го за¬едно с корена.
Всичко остава там в началото, когато „по¬кълващата” обич посича завинаги корена на злото. Родовият свят се преобръща и чове¬кът започва да търси себе си в духовното начало на едно ново личностно самосъзна¬ние. „Семето” на Дервишовия род, в лице¬то на Рамадан и неговата преобърната човешка съдба, започва да пуска нов духо¬вен „филиз”. Родовият корен е кръстопътно разсечен. Духът на миналото се сблъсква с емоционалния неуют на настоящето, осла¬нил душата на Рамадан, изтръгнал сърцето му „заедно с корена”.
Устоите на рода се пропукват. Стойнос¬тите на традицията се разколебават. Чове¬кът търси своя духовен корен, „забит” в ду¬шата и скръбно „кълнящ” в ограбеното сър¬це.
Битовата и материална определеност на родовите ценности унижава любовта. Силвина, светлата радост в живота на Рамадан, е продадена от братята си за два пръча. Обичта има материално, а не духовно из¬мерение.
Животът и на двамата герои - Рамадан и Силвина, загледали се в помръкналия свет¬лик на сърцата си, загубва значение. Потича в обратна, нереална посока. Те са заедно в обичта, но разделени от бита и традицията, от нейния суров ритуал, в който материал¬ният кълн предопределя стойностите на щастието. В него е смисълът на приемствеността, цената на опазения и предаден ро¬дов корен. „Семето” на рода „кълни” само в биологическото продължение на приемствената родова верига. Духовните стойнос¬ти на „кълна” са без значение. Срещу това изконно начало застава душата на Рамадан със своята болка, но и с личностния си, не¬познат до този момент, духовен бунт. Всичко в него е страдание, но и воля да ус¬тои:
Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губерка. Първа¬та губерка ми забиха, като се върна Силвина в село. Руфатови бяха ни комшии, делеше ни са¬мо един дувар, ала кога са се върнали, никой не ги видя...
...Два пърча имаха Руфатови...
... Силвинините братове - Реджепа и Юмера - лакоми хора, чобани -... се спазарили с Руфатя... И му я дали.
Обичта разделя Рамадан и Силвина, пре¬ди природният разум за биологично продължение на рода да заговори в сърцата им. Душите са ограбени, а хората - унижени. Любовната съблазън на плътта е непозната за Рамадан и Силвина. Те остават свързани с духовното озарение на първата обич. Меж¬ду тях застава насилието, въплътено в обра¬за на Руфат. То ражда омраза в душата. Сър¬цето става зло и човекът търси болката от отмъщението, за да потисне и забрави стра¬данието от ограбената и отнета обич. Още неразцъфтяла, тя е погазена. Безсилието на лишената от обич и светлина душа отчуж¬дава Рамадан от света и радостите на живо¬та. Той е винаги на кръстопът и винаги в мис¬лите си върви назад към онзи детски, ро¬мантичен миг, в който обещава не само се¬бе си, но и сърцето си на Силвина. Рамадан живее не в настоящето, а в миналата. Ду¬шата му е потопена в романтичното начало на неговата обич, а светът е „събран” в сме¬ха на Силвина. „Оглежда” се в странното озарение на очите й, „прелива” в променя¬щия се цвят на косите й. Смисълът на живо¬та му - това е Силвина и обичта на Рамадан към нея. Духовният „кълн” на обичта - из¬вор на живота и вечно приемствено начало на родовото дърво - е „покълнал" в човеш¬ката душа. И Рамадан си спомня, връща се назад:
Имах си една закачка, речи го, игра, като се събудя сутрин, миглите й да раздухвам, дока¬то всеки косъм се подреди на място. Бях й се врекъл на Силвина, като отида с дядо на пана¬ира във Филибе, да й донеса оттам едно кокалено гребенче за мигли, ала с вричането си ос¬танах.
Споменът, превърнат в трагична мечта, свършва. Действителността грубо нахлува в помислите и желанията на човека, „откъс¬ва” душата му, ограбва сърцето и животът му се преобръща:
Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи - заварихме праз¬на, тъмна къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли.
Душата „погрознява”. Човекът се изпълва с омраза, а насилието е единствено средст¬во за отмъщение, но не на другите, а отмъ¬щение на себе си, грозно насилие над собс¬твеното достойнство. Човекът е унизен двой¬но, но най-вече от „грозните” мисли в ду¬шата си. Унизеният има сили единствено да се изравни по грубост и примитивна жесто¬кост с унизилия го. Две враждебни сили на злото изравня ват унижените човешки души.
Природната сила на родовото начало ста¬ва примитивна, зла и отмъстителна. Духов¬ният „кълн” на рода, на честта и родовото име е изтръгнат. Остава само инстинктът за самосъхранение чрез отмъщение. Светли¬кът на любовта е изпепелен. Не просветлява сърцето. Душата е зла и враждебна. Чове¬кът не обича света, но не зачита и себе си.
Животът няма стойност. Негов единствен смисъл е отмъщението, което носи нова бол¬ка за душата и непобедима омраза за сър¬цето. Човекът се руши. Изпълва се с мрак, ненавист и студенина:
Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме... На сутринта дядо доведе ходжата име зак¬леха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам... Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша...
Духовният „кълн” на рода е мъртъв. Ос¬тава биологическото продължение. Дух и материя се конфронтират, изправят се в еди¬ноборство. Човекът застава между тях. Душата му е на кръстопът. Светът погрознява. Приема образа на Руфат и на неговата на¬силствена, хищна обич към Силвина. В све¬та .на интимното има само омраза и тъмна похотлива страст.
Душата на Рамадан търси светлина, изце¬ление от злото, а се докосва до болката и унижението на Силвина: „Много ми се иска¬ше да видя Силвина... По едно време я измис¬лих: стъмнеше ли се - качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гле¬дах в пенджерчето на Руфатови... виждаше се как сядат на софрата ... Как я вдигат ... Как си постелват за лягане, как си лягат ... Как си разпасва пояса Руфат ...и... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все ка¬то прекършена... ”
Любовта е омърсена. Душата е сгърчена. Виталната сила на живота е далеч от Силвина: „... главата й висеше все като прекърше¬на... ”Тя е жертва на престъпление. Обичта на Руфат е равносилна на престъпен, насил¬ствен акт. Сякаш убива душата й, обсебвай¬ки плътта:
... Той я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...
Сякаш не човек, а звяр посяга към Силвина. Болката, изживяна от Рамадан, е нетърпима. Той е свидетел и на престъплението на Руфат, и на унижението на Силвина. Хайтовият герой е част от омразата на похити¬теля и от безсилието на жертвата. Болката и слабостта на състраданието стават негово наказание, по-силно от изпепеляващата страст на злото, което „подпира” отвътре студената му отчуждена душа:
... когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на една¬та слама. Мойта слама беше злото!
Животът на Рамадан се обезсмисля. Ми¬сълта за насилие притиска душата и хищно я разкъсва. Човекът живее с кошмара на престъплението, което - макар и несторено - поражда усещане за реалност на наси¬лието, но вече над себе си и своя живот. Рамадан „заживява” със злото. Всеки ден той мъсти жадно и ненаситно, „убива” себе си и своята душа. Не намира покой, а потъ¬ва дълбоко в мъчителната прегръдка на зло¬то. Омразата го превръща в жертва и за¬ложник на отмъщението, животът е вечен източник на възраждащото се, неизкорени¬мо зло. Рамадан губи себе си, не намира ориентир и опорна точка в живота: „Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И де¬нем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи... Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хи¬ляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне слама¬та в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях. ”
Рамадан надмогва злото. Любовта към Силвина се оказва не само красив, роман¬тичен миг от миналата, а жив духовен из¬вор на сила за живот. Любовта на Рамадан към Силвина спасява душата му. Той обръ¬ща гръб на злото. Омразата остава далеч и животът получава нов смисъл. Рамадан се „ражда" отново. Макар и застанал на кръс¬топътя на объркания си живот, той гледа на света с други очи. Поема трудния път към себе си и към Силвина. Мисълта за отмъ¬щение заменя с реална грижа и милост за другите. Злото се „отдръпва”, престава да го „подпира”. Сламата в чучелото става не¬нужна. Рамадан открива доброто, извора на човешкото у себе си. Не изгарящата бол¬ка на сърцето, а родената от страданието мъдрост изпълва Рамадан и определя по¬соката на мисълта:
... замина дедо, а на моите ръце остави и детето, и жената, и Руфатя. Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама - чучелото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сър¬цето ти - у касапина Руфат, свива ги, както си ще!
Желанието за живот се завръща, но без радостта от споделената любов. Промене¬но е сърцето на Рамадан. Останала е само онази малка частица, която живее с пулса на онзи отминал живот, принадлежащ на Силвина и нейното детско - макар вече с разцъфнала женска хубост-очарование. Го¬дините не заличават романтичния спомен, но животът не е същият. Сърцето е познало разочарованието и болката, намерило е си¬ли в опрощението и милостта. Всичко е спо¬мен и трагично, мъчително настояще. Очарованието на любовта, макар отнета и ограбена, все още „подпира" сърцето на Ра¬мадан, изпълва с копнеж душата му и той пожелава да си върне част от миналото:
Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам. Докато аз я гледах от плевнята, Ру¬фат я следеше през прозорчето, мене пък же¬ната следеше.
През тази малка дупчица, пробита в плев¬нята, сякаш изтича животът на Рамадан. Той живее за този миг, когато ще погледне през малкия отвор към Силвина и нейния безра¬достен живот. Всичко останало е без значение. Животът се е превърнал в дълг, а радостта - в откраднат миг, наблюдавано чуждо нещастие.
Противоречиви са действията на Рамадан, изпълнена със смут и безпокойство е душа¬та му. Отново е на кръстопът и отново тряб¬ва да избира, но този път между мъката и милосърдието. Щастието се оказва далечно, чуждо и недостъпно. Човешките съдби са завързани в трагичен възел. Никой не може да избяга от другия. Всеки живее със своята и чуждата болка. Животът се превръща в болка, с която сърцето свиква. Тягостно е настоящето, а дните си приличат:
„И се занизаха дните все такива: ора ли, копая ли, или с козите ходя, но бързам да се върна, преди да се е мръкнало. Лепна се на дуп¬ката в плевнята и чакам Силвина да я видя. Ако я видя - смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфа¬тя - дера го, душа го, тровя го и мир на душата не намирам. ”
Всичко в живота на Рамадан е „отесня¬ло”. Душата му тръгва към радостта и щас¬тието винаги от онази малка дупчица в плев¬нята, която води към Силвина. Визуалната „среща" с нея е стимул за живот. Но Рама¬дан се докосва до нещастието на Силвина, усеща нейната болка като своя и мигът на щастие „потъмнява”. Душата се изпълва с тъмнина и злото отново се „настанява” в сърцето. Рамадан се „връща” към омразата и отмъщението. „Заплита” нов възел в ду¬шата. Терзанието го изгаря, а съмнението -разпъва. Обезсилен от мъката, преживяно¬то и осъзнатата болка, Рамадан отново е на кръстопът:
„Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах”
Духовният „кълн” на любовта и биоло¬гичното продължение на рода „посичат” душата на човека. Дървото на живота оста¬ва без корен, филизите му са осланени. Всичко е болка и безкрайна тъга. Дните се сливат с годините, а годините - с обезсмис¬ления живот. Безнадеждността е постоянен спътник в човешкия делник. Времето отне¬ма радостта, но руши и преградите. Те не са нужни, щастие не съществува. Липсва стойност и цел, които могат да си поделят. С мълчанието човешките души се изравня¬ват, разпознават се в болката и във взаим¬но пропиления живот. Той е ненужен и обезсмислен:
И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали де¬цата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са мина¬ли.