Magi4eska_Kiss
10-27-2008, 14:21
Преди една година сестра ми се самоуби, на масата до нея намерихме един лист, върху който тя си беше "изляла" мислите и чувствата към някакво момче. :cry: :cry: :cry: Реших да го напиша тук:
След толкова години най-после го видях. Страшен пич със секси глас. Строхотно. Събрахме се. Той ме подлъгваше със сладки думигки и готово! Паднах в краката му."Каква глупачка"-мислел си е той. В течение на времето езпитах едно чувство, което другите наричат любов, защото явно не са изпитали болката от тази илюзия. Но той започна да ме кара да чакам, отначало бях търпелива, но започнах да се досещам, че няма чувства към мен! ЗАЩО!? И до сега се питам защо развалихме приятелството си? Омърсихме го. Опорочихме го с повечето наши действия(дори да не сме правили секс)
Разделихме се. Аз пожелах така, защото знаех, че ще ме нарани мвого повече, ако той скъса с мен. След време си писахме по Скайп, все си обещавахме да се видим, щом си отидем на село, но когато това станеше-никой не посмя да повика другия, да излезем, да се видим, да се прегърнем-като приятели... НЕ! Защо е този страх, който и досега преследва и двама ни?
Но сега разбрах, че може би има нещо като любов. Да, има, другото име на Болката и Страданието, но въпреки това- Обичам го! И както съм правила цяло лято-чакам, продължавам да го чакам да се обади. Толкова много чакам, дори вече и з не знам какво чакам.
Поредният път, когато бях на село и го чаках, бях в колата на нашите и слушах, тъжна, бавна музика. Видях го как излиза от къщата си, качи се в колата при баща си и дори без да хвърли и един поглед насам, да види че съм в колата, че го гледам, че го чакам-той си тръгна най безцеремонно, всичко стана за миг, видях как колата си заминава, а с нея и последната надежда, който ми би отанала.
Преди и аз да си тръгна, отидох за последно на мястото, което е пренаситено от спомени за хилядите преживявания на мен и бившия ми. Много плаках. Ах, как искам отново да преживея всикчо това. А на-красива беше първата ни целувка заедно. Толкова нежна, бавна, ефирна, несигурна, завладяваща... А от меките му устни ми се зави свят...
Сега той ме остави с обещанието, че другото лято ще бъдем заедно, но сега не можем, защото сме далеч един от друг. Нима това разстояние може да бъде пречка ако наистина се обичаме? В моята обич няма съмнение, но в неговата...?
Сега стоя в тази мрачна стая, пиша и плача. Целият свят ме мрази и ми се мръщи?????!!!!! До мен стои ножчето, на сантиметри от ръката ми! Сърбят ме вените, болят ме! НЕ, не мога да понеса още веднъж да чуя:"чакай" НЕ!НЕ МОГА! Хващам ножчето, усещам студеният метал върху кожата си, притискам го, казвам последно:ОБИЧАМ ТЕ. И се прерязвам! Облекчение! Вече няма да чакам.
Това беше до моята скъпа сестричка на 14 години... Точно преди да се самоубие... :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry:
След толкова години най-после го видях. Страшен пич със секси глас. Строхотно. Събрахме се. Той ме подлъгваше със сладки думигки и готово! Паднах в краката му."Каква глупачка"-мислел си е той. В течение на времето езпитах едно чувство, което другите наричат любов, защото явно не са изпитали болката от тази илюзия. Но той започна да ме кара да чакам, отначало бях търпелива, но започнах да се досещам, че няма чувства към мен! ЗАЩО!? И до сега се питам защо развалихме приятелството си? Омърсихме го. Опорочихме го с повечето наши действия(дори да не сме правили секс)
Разделихме се. Аз пожелах така, защото знаех, че ще ме нарани мвого повече, ако той скъса с мен. След време си писахме по Скайп, все си обещавахме да се видим, щом си отидем на село, но когато това станеше-никой не посмя да повика другия, да излезем, да се видим, да се прегърнем-като приятели... НЕ! Защо е този страх, който и досега преследва и двама ни?
Но сега разбрах, че може би има нещо като любов. Да, има, другото име на Болката и Страданието, но въпреки това- Обичам го! И както съм правила цяло лято-чакам, продължавам да го чакам да се обади. Толкова много чакам, дори вече и з не знам какво чакам.
Поредният път, когато бях на село и го чаках, бях в колата на нашите и слушах, тъжна, бавна музика. Видях го как излиза от къщата си, качи се в колата при баща си и дори без да хвърли и един поглед насам, да види че съм в колата, че го гледам, че го чакам-той си тръгна най безцеремонно, всичко стана за миг, видях как колата си заминава, а с нея и последната надежда, който ми би отанала.
Преди и аз да си тръгна, отидох за последно на мястото, което е пренаситено от спомени за хилядите преживявания на мен и бившия ми. Много плаках. Ах, как искам отново да преживея всикчо това. А на-красива беше първата ни целувка заедно. Толкова нежна, бавна, ефирна, несигурна, завладяваща... А от меките му устни ми се зави свят...
Сега той ме остави с обещанието, че другото лято ще бъдем заедно, но сега не можем, защото сме далеч един от друг. Нима това разстояние може да бъде пречка ако наистина се обичаме? В моята обич няма съмнение, но в неговата...?
Сега стоя в тази мрачна стая, пиша и плача. Целият свят ме мрази и ми се мръщи?????!!!!! До мен стои ножчето, на сантиметри от ръката ми! Сърбят ме вените, болят ме! НЕ, не мога да понеса още веднъж да чуя:"чакай" НЕ!НЕ МОГА! Хващам ножчето, усещам студеният метал върху кожата си, притискам го, казвам последно:ОБИЧАМ ТЕ. И се прерязвам! Облекчение! Вече няма да чакам.
Това беше до моята скъпа сестричка на 14 години... Точно преди да се самоубие... :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: :cry: